ЗАРИ - Специализирано издание на Съюза на слепите в България

Брой 07-08, 2021

Тема: ПРЕДАНОСТ НА ЧЕТИРИ ЛАПИ

Черният котарак

Олег БОНДАРЕНКО

Вече няколко пъти по улицата бях срещал този човек с черни очила и с огромен котарак на каишка с повод, обаче някак си не ми бе идвало наум да го доближа.
Не ми бе хрумвало, докато, както се казва, не се сблъскахме лице в лице. И когато това се случи, видях, че той е сляп и върви с бастун, само че… Само че го водеше не санбернар или друга порода куче, а го водеше котарак с невероятни размери.
И не, това не беше породист котарак, а обикновен, уличен, пораснал по някакво странно стечение на обстоятелствата до размера на половината на куче от прилична порода.
Направо зяпвайки, аз като вързан тръгнах след тях и движейки се на около два метра отзад, станах свидетел как котаракът измяука настойчиво и спря, когато двамата стигнаха до пешеходната пътека. Неговият човек послушно се спря и след като изчака всичките коли да преминат, котаракът отново издаде особено "Мяу", след което двамата пресякоха.
"Не, това е абсолютно невъзможно" - си мислех аз, като в същото време продължавах да ги следвам, убеждавайки се все повече и повече, че и невъзможното понякога се случва.
След около стотина метра мъжът се спря и като се обърна към мен, каза:
- Вървите след мен от доста дълго време. Да приседнем и да поприказваме!
Смутих се и извинявайки се за своята натрапчивост, приседнах до него. Тогава той ми разказа тази история.
Преди много години претърпял злополука и си ударил главата. Уж нищо, обаче зрението му започнало много бързо да отслабва. Семейството му го завело на лекар и след обстоен преглед и някои изследвания му била съобщена неутешителна диагноза.
Общо взето, още преди да е изгубил напълно зрението си, започнали да му водят кучета-водачи. Нито едно от тях обаче не се задържало у тях за повече от три дни.
И не че котаракът, който по онова време е живеел с него от три години, ги е нападал. Не. Той просто правел истерии – тоест крещял така, че нещастните кучета в крайна сметка се завирали под леглото и категорично отказвали да се покажат.
Така се и сменяли, докато накрая инструкторът и роднините не поставили ултиматум.
Виждайки, че работата е лоша, човекът сложил котарака до себе си и му обяснил, че така работата няма да стане и че ако той смята, че ще може да го води из улиците и няма да има нужда от куче, ще се наложи това да бъде доказано на практика. В противен случай котаракът ще трябва да отиде при сестрата на мъжа, тъй като друг изход просто няма.
Мъжът с очилата се усмихна и след като помълча продължи:
- Сложих на Дюа нашийник, след като, разбира се, значително го бях преработил, и излязохме навън. Доближавайки всяко препятствие, магазин или път, по който се движат коли, аз подробно разяснявах на котарака какво се иска от него. Всички ми се смееха, а и честно казано и на мен не ми се вярваше много-много, но… Но след седмица Дюа абсолютно точно повтори и изпълни това, което бях му обяснявал. Не стига това, ами и при качването ни в автобус той настойчиво крещи и хората скачат, сразени от подобна гледка. Двамата се превърнахме в местна забележителност. Виж, само едно нещо не мога да променя – мъжът се усмихна и погали своя котарак, който се беше качил на пейката и седнал до него. – Той, представете си, винаги отива до един от магазините и очаква бойните си 100 грама краковски салам. И каквото ще да става, това няма как да се промени. В началото го купувах, но след време, когато собственикът и продавачите разбраха каква е работата, започнаха да изнасят чинийка с резенчета от саламчето и да го сервират пред моя красавец.
И като се приведе, мъжът целуна котарака между ушите.
След това той се вдигна и ме покани да се разходя с него до дома му, обещавайки ми изненада.
След като се изкачихме с асансьора и след като се убедих, че котаракът може абсолютно точно да довежда и да съобщава на своя човек за всяко препятствие, аз все още в пълно недоумение се озовах пред вратата на апартамента му.
А след като той я отвори, застинах на прага. От другата страна седеше абсолютно копие на Дюа.
- Това е синът му – обясни човекът. – Може и да не ви се вярва, но Дюа го обучава как да се грижи за мен.
И с думите "След мен!" той излезе отново, само че вече с два котарака. Котешкият син вървеше плътно до своя баща и го наблюдаваше с внимателен поглед.
Той копираше абсолютно всичко, което правеше Дюа и дори издаваше същите звуци.
За последно, сбогувайки се с човека с черните очила, аз все не се решавах да му задам един тежък въпрос. Вероятно усетил това, той сам ми каза:
- Не се безпокойте. Семейството ми е хубаво и голямо и ако нещо се случи с мен, те ще приберат тези двамата красавци.
И като се наведе, мъжът погали двата огромни котарака – татко и син, притиснали се до нозете му.
- Та нали с тях сме едно семейство - аз и моите котараци – поясни ми той. – За мен те се превърнаха в най-близките ми в света същества. Те са не само моите очи, но и моето второ "аз".
И в този момент аз му подадох ръка за довиждане, и моментално се усетих, че извършвам безтактност. "Ох, глупак! – помислих си – Та той не може да види ръката ми!". И изчервявайки се от смущение, тъкмо започнах да я отдръпвам. Изведнъж обаче Дюа издаде някакъв вибриращ звук и слепият мъж протегна ръка, и намери моята. След здравото ръкостискане той се обърна и си тръгна по своите си дела, а пред него вървеше котаракът и хората правеха път, и се вглеждаха в тази необичайна двойка.
Защото котарак-водач, това, трябва да ви кажа, е нещо съвършено невероятно!

Превод от руски - Марина ПЕТКОВА