Брой 10, 2021
Тема: 15 ОКТОМВРИ - МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА БЕЛИЯ БАСТУН
Послушайте детския зъболекар
Този ден не е празник и никога не е бил.
Рискувайки за пореден път да изпадна в баналното и до болка изтъркано клише, все пак ще кажа, че 15 октомври е един от особените дни за напомняне и размисъл върху сериозните трудности, с които ежедневно се сблъскват незрящите хора по света.
Въпреки къде реалните, а къде бутафорните старания на управляващите да улеснят физическото движение на хората лишени от зрение, то все по-често се превръща във въпрос не просто на придвижване, а на физическо оцеляване, особено в големите градове.
И отново едно клише – белият бастун освен помощно средство за придвижване е и символ на самостоятелността на слепите хора и тяхната независимост. Само че лозунгите и клишетата са практически словесна шлака, когато съзнанието на хората не е отворено към осъществяването на същите тези неща – независимостта и свободното и спокойно придвижване в заобикалящата ги среда.
Дали от страх, а дали просто от елементарен мързел и инертност - много от нас се оставят на течението и обгрижването от страна на близки и приятели.
Вярно е, че в живота всички предпочитаме лесното пред трудното, като не си даваме сметка, че същият този живот в някой момент може да ни шамароса изневиделица и да ни изхвърли в лабиринта на самотата и изолацията.
Вярно е и че най-трудната битка е битката със самия себе си, а при слепия човек е огромна ролята и на инстинкта за самосъхранение. Вярно обаче е и друго – най-сладка е победата над собствените ни фобии и страхове.
Ако не на всеки, то на мнозина незрящи се е случвало да изживяват моменти на необуздана ярост от безпомощност, в това число и на мен самата. В моя случай обаче гневът се е превръщал в стимула, който ме е карал да грабна белия бастун и да тръгна сама, разбира се, с необходимата концентрация и внимание по пътя.
Мисля обаче, че стимулът и мотивацията на незрящия човек не бива да е гневът, а чувството ни за собствено достойнство.
Именно това чувство трябва да се възпитава у незрящите деца. Вместо да бъдат обгрижвани денонощно, те трябва да бъдат оставяни понякога сами да се справят с неудобствата, бариерите и дори капаните, които им поставя липсата на зрение.
Познавам такива хора, научени още от най-ранна детска възраст да използват белия бастун. Познавам и такива, които не могат да направят и крачка самостоятелно, дори и в затворени пространства, да не говорим за всички останали елементарни дейности от бита.
Повярвайте - искрено се възхищавам на първите и още по-искрено съчувствам на вторите.
Защо пиша всичко това!?
Убедена съм, че за слепия човек нагласата към битието произтича преди всичко от семейството, а впоследствие и от самия него. Самостоятелността първоначално се вменява, после се възпитава, а накрая, вече в по-зряла възраст, се надгражда.
Нека ви разкажа една история, извадена от дневника на един детски зъболекар.
"Днес сутринта, докато закусвах и си пиех кафето в клиниката, въобще не подозирах какъв ще е първият ми пациент за деня и въобще как ще протече днешният ни детски прием.
В графика бе отбелязано - А.С., на 4 години, с много кариеси... Това обикновено е информацията за 80% от децата, записани за консултация при мен. Затова спокойно си седях и се наслаждавах на вкуса на кафето в бекофиса, защото след загубата на обоняние от COVID-19 преди 3 седмици разбрах колко е страхотно да ползваш вкусовите си рецептори по предназначение.
Стана 9 часа и хлапето дойде с майка си навреме, тя попълни анкетата за първичен пациент, попълни и медицинската анамнеза за нея и за детето, че са здрави.
Главният за деня асистент премери и на двамата телесната температура - всичко бе перфектно. Тогава и аз се включих, като седнах до майката да поговорим, преди да влезем в кабинета, а на детето му дадох да рисува и ангажирах вниманието му, за да не ни слуша. Всичко сочеше, че детето страда от "Кариес на ранното детство", че има вредни навици, които поддържат деструкцията на зъбите, за които подробно ми разказа родителката. Когато стигнах до въпроса как се храни и как дъвче, майката ми отговори:
- Ами той не дъвче, аз дъвча вместо него и после му давам направо сдъвканото...
В дългогодишната ми практика като зъболекар никога не съм се чувствала като ударена с мокър парцал по главата до този миг! Явно съм изглеждала и доста нелепо, защото асистентът, който стоеше до мен, после ми каза, че съм гледала много стреснато - смутено - неразбиращо...
Мислех, че съм чула всичките чудатости, които е способно да сътвори родителското тяло, но не, оказа се, че има още...
Ами ето - доносено и родено на термин дете, без придружаващи заболявания, право и здраво момченце, понеже не обичало да дъвче, КАКВО ПРАВИ МАМА? Ами от годинка и половина дъвче вместо него и после му дава да си го изяде. На мен ми се повдигна, честно, и после, като видях снимките на разрушените млечни зъбки, си спомних думите на Моканина – "Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!" , е, в моя вариант беше – "Боже, каква лудост има по този свят, Боже!".
Това, което можем сами да причиним на децата си от прекалени грижи, никой друг не може да им го причини..."
Затова нека оставим децата си да опознават живота самостоятелно. Нека ги обичаме, но да не ги задушаваме с обичта си и да не предъвкваме храната им вместо тях.
И като съвсем за завършек.
Борете се със себе си и излизайте сами навън. Възползвайте се от курсовете по мобилност – слава Богу, сега центровете за рехабилитация на слепи ги предлагат. Ако е нужно, инвестирайте и по-голяма сума в някой качествен и удобен бял бастун и го използвайте активно. Направете го неизменна и необходима част от бита си и бъдете пълноценни личности, а не озлобени мрънкащи същества, неспособни да откликват дори и на най-елементарните си ежедневни нужди. Нека се превърнем от вечните реципиенти на съчувствие в големите победители в най-трудната битка – битката със себе си.
Споделих всичко това, давайки си сметка, че на повечето от вас много често минават през ума същите мисли. До други пък нищо от написаното няма да достигне, а камо ли да им въздейства. Толкова ми се иска теоретичното да се превърне в практика!
Мечтая си за равни улици и тротоари, за добре регулиран трафик, за звукови сигнали на светофарите навсякъде и звукови уведомления по спирките и в превозните средства на градския и междуградския транспорт.
Мечтая си за една леснодостъпна среда, а белият бастун да слезе от клишетата и лозунгите и да бъде неизменният аксесоар на всеки незрящ човек.
Ще завърша с една мисъл на Дъглас Евърет: "Не проблемите, а мечтите трябва да ви водят напред".
Марина ПЕТКОВА
Всички статии на Брой 10, 2021
*ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР
м. Ноември100 ГОДИНИ СЪЮЗ НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ
Интеграция, култура, спорт и достъп до информация15 ОКТОМВРИ - МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА БЕЛИЯ БАСТУН
Послушайте детския зъболекарЕСЕ
Здравей, Есен!ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Велико ТърновоВраца
Пловдив
Русе
Добрич
София
ОФТАЛМОЛОГИЯ
Незрящ може да вижда отново благодарение на нова генна терапияВръщане на зрението на напълно слепи хора
