Брой 04, 2022

Тема: ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ

20 години по-късно



Яна Добрева:

Не знаем кои сме, затова сме толкова нещастни


"Изглеждаме така страдалчески, сякаш сме във война и синовете ни са на фронта. Да, на пръв поглед системата е виновна – тя отрови земята и духа на България, разори родината ни и я превърна в място не за живеене, а в място за умиране. Закри интелектуалците на България, големите умове. Приравни живота до силикона и чалгата, тоест до най-низшата степен на вълнения и страсти. Извади на преден план някакви полуграмотни хора, които ни учат как да мислим и да живеем. Ценностите се сринаха до такава степен, че стана архаично и демоде да се говори за идеали, за сърдечно мислене за честност и достойнство, за емоционално богатство."
Това казва в интервю за "Гласове" журналистът по образование и драматург по призвание Яна Добрева, чийто разтърсващ текст "Защо напускам България", писан през 2000 година, до днес взривява българите в социалните мрежи.

- Г-жо Добрева, отвореното ви писмо "Защо напускам България" вече трета година е сред най-четените текстове в българското интернет пространство. Парадоксът е, че то е писано преди 20 години, а всеки път звучи като че ли е изплакано вчера... Хората тук явно се идентифицират с преживяното от вас. Но по-голямата част от тях не знаят, че вие все пак сте изпълнили заканата си, живели сте в Канада известно време и сте се върнали отново в България.
- Втората премиера на "Защо напускам България" има фарсов елемент. Писмото бе употребено манипулативно. То засипа интернет пространството, само че без указанието, че е писано отдавна. Дори сериозни медии си позволиха да го публикуват като новина – що за спекулации, що за журналистика?!
Явно се разчиташе на факта, че всеки текст се отделя от автора си и заживява собствен живот. Както и че за тези години израсна едно поколение, което тогава не е чело писмото. Така или иначе, медиите превърнаха "Защо напускам България" в пикантерия и го ожълтиха, но те в по-голямата си част това правят с всичко и с всеки.
Появиха се и смехотворни опити смисълът на текста ми да се свързва с партии и да се използва за политическа пропаганда. А истината е, че "Защо напускам България" е снимка на 90-те години. Сега не бих го написала. Или бих го написала по друг начин. Защото беззаконието в България вече е на друго ниво, както и темата за емиграцията.
Затова и дълго отказвах всякакви коментари по повод повторното завръщане на "Защо напускам България". Пък и въпросите се свеждаха главно до защо Яна заминала, защо Яна се върнала.
Та нека все пак накратко да обясня - навремето заминах при екстремни обстоятелства, за които не бях подготвена. Тогава личната ми история, която разказвам в писмото, ме прекърши и изхвърли от орбита. Тя беше краят на илюзиите и надеждите ми, които през 90-те години все още имахме в България. А след като заминах, ми се случиха други мои си семейни сътресения, заради които се прибрах обратно. Нямам намерение да се оправдавам нито че съм заминала, нито пък че съм се върнала. И ми се струва, че повечето хора знаят, че заминах, но отказаха да приемат, че се върнах.
Преди 20 години "Защо напускам България" предизвика силно земетресение и почти революция, аз се превърнах в нещо като герой, а връщането ми от чужбина ме дегероизира. Героите у нас трябва да са далече. Тук не търпим герои.

- Съжалявате ли, че се върнахте?
- След като се върнах, написах едни от най-хубавите си пиеси, изиграха ги в Народния театър, в Младежкия театър, в Сатиричния театър, в Театър "София". Поставиха ги театрите в Смолян, Русе, Бургас, Габрово, Плевен, Добрич, Силистра. И на други места. Спечелих няколко награди за драматургия. Пет години водих две радиопредавания.
Всичко това – все в България. Но и досега се случва да ме питат: "Ти не си ли в чужбина?". Какво и как запомняме? И докога този ни дефект ще ни води за носа – да си затваряме очите за радостите и успехите на другия, но да ги държим широко отворени за нещастията му?
За мен обаче това отдавна е без значение. И няма за какво да се съжалява. Миналото е просто опит, върху който можем да стъпим, за да надграждаме себе си.

- Как минава един ваш ден днес? Бихте ли го сравнили с един ден в Канада по времето, когато сте опитвали късмета си там?
- Аз не опитах късмета си в Канада. Стоях там само година. Но Канада ми подаде ръка през тази година. За разлика оттук там хората са възпитани да бъдат дружелюбни и имат механизми, които подпомагат новодошлия според призванието и възможностите му. И не мога да сравня един мой сегашен ден с един тогавашен ден в Канада, защото тогава Канада все още беше много различна от България.
Сега вече няма голяма разлика между дните тук и там. Всичко, което не ми хареса в Канада, сякаш се "прибра" малко след мен и в България: моловете, колцентровете, на които разговаряш с машини и не чуваш човешки глас или пък слушаш заучени отговори, многото работене и многото говорене за пари, големите разстояния, трафиците, Хелоуин, отчуждението.
Тези американизирани работи не са част от нашата народопсихология и нямат нищо общо със същността ни. Просто прекопирахме неподходящи чужди модели и загубихме оригинала – себе си. Промените се случиха много бързо и ние не бяхме адекватни на тази скорост. Превърнахме се в изгубени същества, в хора без лица.
Като цяло сега сме просто маса, която обслужва вътрешни и външни интереси. Вероятно затова сме толкова нещастни – защото не знаем кои сме. Никой не може да бъде щастлив, ако не познава себе си. Проявихме стремителна склонност да плагиатстваме, а не да създаваме. Изгубихме спонтанността си.
У нас имаше нещо красиво детско, някакво такова първично балканско, но силно, гостоприемно и топло, щедро и очарователно.
Спомням си как малко след като се върнах от Канада, вървях из квартал "Лозенец" с плик череши от пазара. Срещнах съученик, когото не бях виждала отдавна. Той седеше на улицата до импровизирано кафене в мазето на кооперацията, където живееше. Взе плика от ръцете ми, закачи го на един пирон на стената, като че ли специално забит там, за да посреща и поема багажа на минувачите – като покана за среща, отдих и общуване. Самото кафене беше незабравимо абсурдно, защото сякаш изпод земята се подаваше собственикът му с поръчките – "Чай? Кафе? А бутилка вино?". Седнахме, дълго си говорихме и се смяхме.
Това в Канада не може да се случи. Там няма такъв тип случайно-улична близост. Но вече не може да се случи и тук. Само че емиграцията е коварна работа. Запомняш черешите, а не кръвта по улиците. Тъкмо по тази причина българите в чужбина милеят истински за България и правят за нея много повече от българите в България.
И още нещо, което винаги трябва да помним и към което да се стремим - въпреки общото ни израждане тук все още има прекрасни, достойни, великолепни българи. Винаги и навсякъде има достатъчно добро, дори и в днешните побъркани, осакатени времена.

- Бихте ли описали живота си там, зад граница? По кои пунктове се разминаха очакванията ви? След колко време разбрахте, че и там не е вашето място? Как се адаптираха близките ви?
- Когато за първи път тръгнах по улиците на Торонто, духаше много силен вятър, беше чуждо и непознато. Помислих си: "Не мога да умра тук". Вероятно тогава бях по-драматична, отколкото е необходимо. Но независимо от натюрела ти - емиграцията е изпитание.
Щом си стягаш куфарите и се качваш в самолета, значи тук не ти е "у дома", но и там не става "вкъщи". Дори емиграцията да е съзнателна, планирана, все пак тя разделя човека наполовина и той престава да е цялостен. Малцина са щастливците, които могат да се чувстват добре навсякъде и да черпят сили от всяко място.
Като цяло емигрантът е лишен, някак отнет. Принадлежността му е неясна. Поне за известно време, а понякога и завинаги, при прехода между "тук" и "там" зейва дупка. А дупките често отключват тъмните ни страни и предизвикват бедствия. И на мен не ми се размина. Нито на близките ми. Но сега съм благодарна за всичко, през което преминах.
Това беше моят път и вървейки тъкмо по него, научих много.

- Две тези битуват сред хората – едната е, че човек, напуснал родината си, е дърво без корен и никога не би могъл да се почувства напълно щастлив на друго място по света. Другата е, че локацията няма значение от гледна точка на личностното развитие и че духовното израстване не би следвало да се влияе от това къде е закотвено тялото на човека в даден момент от живота му. Вие коя от двете трактовки приемате?
- Вярвам, че има значение какво правиш, а не къде го правиш. Вероятно в Ню Йорк ще си по-преуспял, отколкото в София, но истинският въпрос е дали заниманията ти са изпълнени със смисъл. В днешно време преуспяването означава пари, власт, собственост и престиж.
Но земният ни живот е само мъничка част от безкрайното ни съществуване – пътуване, за което няма как да опаковаме в куфари нито банковите си сметки, нито имотите и социалните си достижения. И излиза, че е съвсем просто – същественото е не какво получаваме, истински същественото е какво даваме.
На мен този урок ми отне много години. Преведе ме през страшни пропадания и мъчителни ставания. Урокът, че външният успех няма нищо общо с вътрешния. Като изключим извънредните обстоятелства около презокеанското ми пътешествие преди 15 години, което сега отчитам не като грешка, а като резултат на моята тогавашна човешка незрялост, винаги – и преди, и сега, съм предпочитала да опозная едно място в дълбочина, а не да вървя по повърхността му.
Не вярвам, че е възможно да се преселиш в друга държава в зряла възраст и да надникнеш в нея надълбоко. Не си израснал там. Не си част от въздуха, от обичаите, от хората, от най-тънките и неуловими нюанси на езика. Нямаш род там. Нямаш история. Чужденец си. Винаги си привнесен. Но това съм аз. Нямам аспект "чужбина", както би казала астрологията. И не вярвам в глобализацията на днешния свят. Предпочитам близостта до корените. Пък и съм на друг етап от живота си.
Превземането на големи върхове престана да бъде сред приоритетите ми. Интересуват ме съсредоточаването, смирението, дълбоката мъдрост на живота и смисълът на съществуването ни. Ако това е духовно израстване, то се разкрива само в тишина. А в момента обществото ни страда от кошмарна логорея. Включително и около моето писмо думите бяха прекалено дълги.
Време е да помълчим и да извършим своите собствени революции. Сега революциите не са външни. Сега истинските революции са съвсем лични и вътрешни.

- Кои са 5-те най-важни неща, от които зависят емоционалният ни баланс и душевният ни комфорт, които обобщено сме свикнали да наричаме щастие?
- Бих казала така:
1. Да сме благодарни за всеки миг от живота си.
2. Винаги да се изправяме, дори и след най-лошото падане.
3. Да носим отговорност за мислите, думите и делата си.
4. Да помним, че мирът и покоят в душите ни не зависят от външните обстоятелства.
5. Да държим здраво Бог за ръката.

Албена ИВАНОВА

Източник - glasove.com
(Със съкращения)




Назад

Всички статии на Брой 04, 2022

***ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР
м. Май
**СЪОБЩЕНИЕ
Цени в почивните бази за 2022 година
*ОБЯВА
Второ заседание на XVIII НОС
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Русе
Видин
ОБЩЕСТВО
Как просташкият език стана норма в България
ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ
Защо напускам България
20 години по-късно
ПАМЕТ НАРОДНА
Априлското въстание – еманация на българския дух
ПРОЕКТИ
Финална конференция на проект "Визия за зрение"
РЕКЛАМИРАЙТЕ ПРИ НАС
Рекламна тарифа на списание "Зари"
РЕКЛАМНА СТРАНИЦА
Представяме ви "Успех Филтър ССБ" ЕООД
РЕХАБИЛИТАЦИЯ
"Когато работиш с човек за неговата успешна социална рехабилитация, личният пример понякога е решаващ за постигане на резултат"
СВЯТ
Как в Китай незрящите тръгнаха на кино
ТВОРБИ ОТ СЛЕПИ АВТОРИ
Втората дупка на шинела
ТЕХНОЛОГИИ
Основни разлики в работата на компютрите и по-малките умни устройства
14 комбинации на клавиатурата, за които малко хора знаят и ще ви спестят време




Архив на изданието
1 2 3 4 5 6