Брой 04, 2022

Тема: ТВОРБИ ОТ СЛЕПИ АВТОРИ

Втората дупка на шинела

Иван ЯНЕВ

Втора награда от литературния конкурс "Словото като спасение"

"Скъпа Станке, пиша ти това писмо, преди да щурмуваме противника. Добре съм, макар че има хаос при нас. Доскоро бяхме с Оста, сега сме част от Съюзниците. Хубаво е, че все се бием за родината. Добре съм. Малко е студено, особено през нощта. Храната също не е много, но се справяме. Преди местните ни смятаха за окупатори, въпреки че това са наши земи. Сега ни гледат по-добре. Ти как си?"

Военният пристъпваше по калния селски път и се спираше сегиз-тогиз, вглеждаше се в някоя селска порта и преценяваше дали къщата е обитаема. Селото имаше запуснат вид. Бяха му казали, че къщата, която търси, е в края на селото. Но не знаеше какво точно се разбира под край. Различните махали бяха кацнали на няколко баира, ограждащи равнинната част, през която минаваше реката. Военният тръгна по най-близкия баир. Мина през една запусната овощна градина. Провираше се покрай неизрязаните и наведени клони, но това му доставяше удоволствие. Гледаше и се любуваше на всичко наоколо. Загледа се в ябълките, крушите, дюлите. Някои бяха изпопадали, други все още не бяха готови. Премина през овощната джунгла и пред него се показа ливада, в чийто край имаше трънак, голям и гъст. При по-внимателно вглеждане разбра, че това е плет, ограждащ двор. Приближи се, откри тъжно увисналата дървена порта. Бутна я и огледа двора. Изненада се. Дворът беше подреден и чист. Цветната градинка, видно поддържана от нечия грижовна ръка, все още радваше окото. Пристъпи навътре. Продължаваше да къпе очите си в заобикалящата го омая. Къщата на два ката стоеше в задния край на ограденото от жив плет пространство. На кьошката (в този край така казваха на този къщен елемент, който е известен като кьошк, чардак, навес и прочее) се показа малко дете. То едва пристъпваше и за учудване на военния успяваше да запази равновесие. След детето бързешком пристъпи млада и хубава жена, която следеше несигурните стъпки на малчугана.
Военният инстинктивно отстъпи назад. Към него бясно тичаше и гръмогласно лаеше средноголямо куче, което не проявяваше признаци на гостоприемство. На кьошката излезе по-възрастна жена, заставайки до младата, която вече държеше за ръчичката детето.
- Мечо, стой! - извика възрастната жена на кучето.
Мечо продължи да лае новодошлия.
- Мечо, ела тук!
Този път кучето спря, но не се върна. Възрастната жена слезе по дървените стълби, подмина кучето, което не откъсваше очи от натрапника. Тя пристъпи към военния. Застана пред мъжа и се вгледа в лицето му. Или недовиждаше, или така изразяваше учудването си.
- Тук ли живее Станка? - пръв продума той.

"Всички говорят, че войната свършва. Съвсем скоро ще се прибера, Станке. Хубав годеж направихме, но не ни остана време да се радваме един на друг. Но като се върна, ще бъдем заедно и ще имаме голяма челяд."

- Кой сте вие? - попита възрастната жена, без да отговори на въпроса му.
- Името ми е Първан. Минавах оттук и исках да предам едно писмо за Станка - мъжът излъга, че минава през селото. Реши го в мига, когато намери хартийката в джоба на шинела. Шинелът, който го спаси от онази мразовита есенна нощ край Бяло море.
Младата жена четеше писмото и плачеше неудържимо. Възрастната жена се занимаваше мълчаливо с детето, а мъжът пристъпваше от крак на крак и не знаеше какво да направи сред толкова мълчание и сълзи. Детето счупи тягостната обстановка, казвайки "ма-ма".

"Мила Станке, постоянно мисля за момента, когато ще имаме дете. Още малко остана и си идвам, моя годеница пред хората и моя истинска съпруга пред Създателя."

Младата жена, плачейки, се опитваше да препрочита писмото, но сълзите я давеха и не й позволяваха да се съсредоточи.
Военният слезе от кьошката, където се беше изкачил, за да подаде писмото на Станка. Тя го беше поела мълчешком, но след секунда промълви тихо:
- Благодаря!
Извади цигара и драсна клечката кибрит. Беше изпълнил обета, който си даде в оная нощ. В крайна сметка шинелът на онзи нещастник го беше спасил от онази кошмарна и студена нощ. Дължеше му това. А сега, виждайки младата му любима, детето и възрастната жена, не знаеше какво да стори. Смяташе да отиде в столицата. За разлика от Янко, чийто шинел го спаси, той нямаше любима, нямаше семейство и нямаше при кого да се върне, защото никой не го чакаше. Погали медала за храброст, с който го бяха наградили. Стана поручик. Но това беше в царската армия. Сега армията стана народна. При народната армия отново се прояви, защото пак защитаваше България. Наградиха го с войнишки нож и с този шинел.
- Господине, може ли да ми кажете нещо повече за Янко? - възрастната жена тихо беше пристъпила зад него. Първан се обърна. Вгледа се във възрастната жена и незнайно защо му дожаля за нея, за Станка и за малкото същество. Те бяха осиротели без техния Янко.
- Майко, страхувам се, че не мога да ти кажа нищо успокоително. Не познавам Янко.
- Тогава откъде имаш неговото писмо до Станка, ако не ти го е дал той?
- Това е неговият шинел. Писмото беше в джоба. А шинела го взех от купчина дрехи, които ни раздадоха там, на остров Тасос, защото есента беше дошла, а не ни пускаха да се приберем в България.
- Значи... - жената се запъна - Значи Янко може и да е жив, просто да е с други дрехи сега, така ли?
Първан преглътна шумно, като че ли нещо започна да се издига там, вътре в гърлото му. Познаваше този симптом. Когато застреляха приятеля му Стамен, много дни носеше оная буца, заклещена в гърлото. Реши, че всяка неистина, за да пожали моментните чувства на жената, би била равносилна на предателство спрямо незнайния за него Янко. Нямаше нужда от фалшива надежда. Той опъна шинела по себе си и посочи една дупка на гърдите.
- Това, майко, е дупка от шрапнел. Взех шинела с тази дупка. И щом не сте получили вест за смъртта на Янко, вероятно скоро ще получите хабер.
Жената мълчаливо затвори очи и потрепери.
- Не! Това не може да е истина! - гласът стресна и двамата.
Станка, която се беше приближила с детето в ръце, чу зловещия край.
***
Първан си подсвиркваше, вървейки през ливадата към портата, която беше оправил. От идването му като пощальон на едно писмо бяха минали няколко месеца. Зимата я изкараха доста трудно, тъй като трябваше в студените дни да ходи за дърва, за да може къщата да се топли. Или поне една стая, където спяха двете жени и детето. Той си приготви леговище в плевнята. Мечо, с когото бяха станали неразделни, му правеше компания и през дните, и през нощите. Нямаше как да поиска да остане в къщата. Не беше редно. И без това, когато, макар и рядко, ходеше до кръчмата, имаше някакви шушукания. Но така и никой не се осмели да му каже нещо в очите. През най-студените месеци предпочиташе да бъде в поятата при овцете. Хем да ги пази от вълци, хем сред тях се чувстваше най-добре. Когато той спеше, Мечо дебнеше за хищници и му даваше възможност да навакса отчасти съня, който беше изгубил през военните години.
Сега идваше да окуражи двете жени, че се задава една хубава и изобилна пролет. По навик носеше наръч сухи дърва. Знаеше, че имат достатъчно, но искаше двете жени да бъдат напълно спокойни. Макар че, Станка, когато я виждаше, или плачеше, или беше мълчалива. Малкият Петко все повече се навърташе край него. Направи му дървено куче и свирка от върба, с която огласяше целия двор. Спря на портата и се ослуша. Нещо го смути. Чу викове, идващи от къщата. Остави наръча сухи дърва и побърза към дървените стълби, въртейки в едната ръка дървената тояга, която винаги носеше. Мечо спринтира край него и хукна по стълбите нагоре. На кьошката се появи младеж с почервеняло от ярост лице. Щом Мечо видя младежа, радостно скочи към него и заподскача. Но младият мъж не му обърна никакво внимание. Насочи погледа си към Първан. Стрелна се по стълбите надолу.
- Ти ли си онзи мъжага? Ей сега ще те изкормя, мръсно копеле такова! - младежът извади войнишки нож и скочи към стоящия в подножието на стълбите мъж. След началния си ступор Първан реагира инстинктивно. Отскочи, а ножът раздра левия ръкав на шинела, като свали и част от кожата на ръката му. На кьошката излезе Станка, чието лице, мокро от сълзи, изразяваше ужас.
- Не, Янко, моля те! Първан не е виновен. Той ни помага.
- Виждам аз как ти помага. Доста добре ти помага. Кучка такава! Ще го убия! - и Янко се приготви за нов, по-точен удар със стоманеното острие, с което беше убил вече там, в Беломорието. След като беше убил веднъж за България, сега щеше да убие втори път и за честта си. Първан разбра, че положението е сериозно, а животът му наистина е в опасност. "Не ме убиха партизани нито съюзници, нито германци, а сега иска да ме заколи този луд!" - това му мина през ума, но нямаше време да го произнесе, тъй като думите са бавни като пътнически влак, а мисълта лети като аероплан. Замахна и удари китката на ръката, държаща ножа. Желязото изхвърча, а Янко се хвана за удареното място. В следващия миг отскочи назад, мислейки, че Първан ще нанесе втори, довършителен удар. Но беше забравил, че раната в гърдите не беше докрай зараснала. Янко се преви още повече, а двете болки пробягаха по младото лице. Мъжът го гледаше и се чудеше какво е събудило безумието на този млад човек, който му беше почти набор, но все пак личеше, че е по-малък от него.
- Янко, това е твоят шинел - каза Първан, сочейки връхната си дреха, с която се върна от фронта и с която изкара зимата.
Янко го гледаше и мълчеше. Болката като че ли му върна част от разсъдъка.
- В джоба намерих писмото ти до Станка. Реших да ѝ го донеса, защото смятах, че си мъртъв - той му посочи закърпената дупка от шрапнел.
- Взел си ми шинела, а после и жената, която обичах!
Първан нищо не разбираше. Да, Станка беше хубава, но той се объркваше винаги, когато я виждаше ту плачеща, ту в меланхолично състояние.
- Нещо бъркаш - каза Първан. - Шинелът го взех, защото там стана студено. Намерих писмото, донесох го на Станка и това е.
- А детето!? - изкрещя Янко - И то ли не е твое като шинела?
Първан отново изпадна в ступор. Не осъзнаваше какво точно го питаше Янко. Толкова налудничаво му се струваше.
Много по-късно щеше да разбере, че детето се беше появило на бял свят след една случка. Случка, станала малко преди годежа, състояла се в навечерието на Янковото заминаване на фронта. Станка склони да се сгоди за Янко, защото младежът беше влюбен в нея до безпаметност. Тя не знаеше, че вече в утробата си носи плод.
Първан се обърна и тръгна към поятата. Нямаше работа тук. Не разбираше какво става, а и не искаше да разбере.
Овцете пасяха кротко край реката. Наближаваше пладне. Преди да ги запладни, Първан щеше да ги прекара през реката, като ги преведе на другия бряг, където имаше широка ливада. Все още слънчевата топлина не беше достатъчна, затова Първан стоеше с наметнат шинел. Шинелът и Мечо му бяха най-верните другари, без които не отиваше никъде. Мечо спеше блажено, изпънат на няколко метра от него.
По-скоро го усети с другите си сетива, отколкото да чуе или види.
Приближи се зад него. Първан усети стоманата на врата си. Леко обърна глава. Янко го гледаше с тъжен поглед.
- Е, поручик? Този път не си внимателен.
- Усетих те. Просто ми омръзна.
- Дойдох да ти благодаря - каза Янко, като отмести ножа. - Спасил си жена ми и майка ми през тази зима, а аз щях да те убия. И него си спасил.
- Не, нямаше да можеш да ме убиеш. Но това е друга тема. Много си ревнив. Нещата често изглеждат по един начин, а в действителност са съвсем различни.
- Напълно си прав! - каза Янко, забивайки ножа в тялото на Първан.

Назад

Всички статии на Брой 04, 2022

***ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР

м. Май

**СЪОБЩЕНИЕ

Цени в почивните бази за 2022 година

*ОБЯВА

Второ заседание на XVIII НОС

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Русе
Видин

ОБЩЕСТВО

Как просташкият език стана норма в България

ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ

Защо напускам България
20 години по-късно

ПАМЕТ НАРОДНА

Априлското въстание – еманация на българския дух

ПРОЕКТИ

Финална конференция на проект "Визия за зрение"

РЕКЛАМИРАЙТЕ ПРИ НАС

Рекламна тарифа на списание "Зари"

РЕКЛАМНА СТРАНИЦА

Представяме ви "Успех Филтър ССБ" ЕООД

РЕХАБИЛИТАЦИЯ

"Когато работиш с човек за неговата успешна социална рехабилитация, личният пример понякога е решаващ за постигане на резултат"

СВЯТ

Как в Китай незрящите тръгнаха на кино

ТВОРБИ ОТ СЛЕПИ АВТОРИ

Втората дупка на шинела

ТЕХНОЛОГИИ

Основни разлики в работата на компютрите и по-малките умни устройства
14 комбинации на клавиатурата, за които малко хора знаят и ще ви спестят време