Брой 05, 2022
Тема: МНЕНИЕ
Светът като колизеум
Ще започна и аз с думите на Владислав Кацарски от публикацията му в предишен брой.
Това не е политически коментар. Това са просто моите размисли, изричани многократно на глас, които реших да изразя и писмено.
Напоследък постоянно си задавам въпроса - в какво се превръща нашият стар, добър свят, светът, който познаваме от рождението си и в който сме израснали?
От малка са ме възпитавали в толерантност към другите. Благодарение на моите родители аз възпитах и развих в себе си чувствата на съпричастност, справедливост, уважение към мнението на опонентите си и самокритика.
Гледайки обаче в какво се превръщат светът ни и страната ни, всички досега изповядвани от мен принципи започват да крещят от гняв, безсилие и болка. Болка за това, че светът се превърна в биполярно тяло, където хората воюват – всеки за своята истина или отработвайки възнаграждението си за пропагандирането на някаква определена истина. Крещят хората, крещят медиите, крещят експертите и социалните мрежи. Ругаят се един друг и се стараят да доказват тезите си - къде с праволинейност, къде с недотам честни аргументи, изкривени факти и откровени манипулации.
Доскоро войната за нас беше нещо твърде абстрактно и далечно. Чувахме за нея, че се води на различни места по света, но темата някак не ни докосваше. Ако говорехме за война, то тя беше преди всичко вербална – крясъци и груба реч, свързани най-вече с "модерната" болест.
Много бързо темата за пандемията и ваксините се измести. Измести се рязко и фокусът на вниманието ни.
Светът е вперил погледа си към Източна Европа. Светът се превърна във футболен стадион, където игрището, теренът е една братска славянска Украйна, а трибуните са претъпкани от сеирджии, наблюдаващи как ще се развива играта. И колкото повече кръв и смърт, толкова играта е по-интересна и увлекателна.
Всъщност сравнението със стадион е може би неточно. Светът сега повече прилича на римския Колизеум, където на арената гладиаторите се бият до смърт за удоволствие и утоляване на низките инстинкти на публиката.
А тя, публиката, е разделена – всеки си има фаворит и всеки крещи, упоява се от пролятата кръв на съперника, ликува от всяка нанесена рана и всеки предсмъртен вопъл.
Нима светът не проумява, че във всеки ударен самолет или хеликоптер, във всеки горящ танк и във всяка разрушена сграда се прекъсват животите на човешки същества, животи на нечии деца, животът на нечии родители, баби, дядовци, приятели и съседи!
И как, по дяволите, този свят не осъзнава, че на арената всеки ден умират нашите деца – 19 - 20-годишни момчета, избиващи се за удоволствие и в угода на едни старци, опитващи се да си докажат кой е по-велик и по-хитър. Наред с това ежедневно загиват жени и невръстни дечица, все още ненаучили се дори да играят и незнаещи вкуса на мирния живот без страх и болка.
Светът ни днес живее според жестоките закони на Колизеума. Тези закони с хищническа наслада изпращат на смърт млади момчета и момичета, разрушават дългогодишни приятелства, зачеркват човешки съдби, заклеймяват хора, пренаписват историята, детронират морални ценности, възраждат отреченото от години зло.
Докато някога ни учеха да намираме и пресъздаваме красотата в живота, сега наред с физическите оръжия буквално всяко нещо се превръща и използва като оръжие. Развиването за наше благо на високите технологии днес ги превърна в мощен пропаганден бич, надвиснал над нас самите и готов във всеки един миг да изплющи върху гърбовете ни.
Получи се така, че любовта между хората се стопява със скоростта на кубче лед на слънце, а недоверието и агресията се превръщат в наши постоянни спътници и тъмничари.
Дори наистина добрите хора се превръщат в интраверти, заболи нос в мобилните устройства и отвикващи да обръщат внимание на хората около себе си, а още по-малко да им помагат и съчувстват. И още по-ужасното е, че светът ни все повече се изпълва с мизантропи, бълващи гнусотии във виртуалното пространство и изгубили способността си за нормално човешко общуване.
Това, което се чува напоследък, са само истерични крясъци, опитващи се да ни внушават някакви техни си истини, които в повечето случаи са чисто и просто обида към интелигентността ни.
Оръжие са медиите, оръжие е образованието, оръжие са дори музиката и изобразителното изкуство.
Променят се имена на улици и площади, рушат се паметници, отричат се делата на исторически личности, зачерква се историята.
С все по-голямо безпокойство наблюдавам как от небитието изпълзява един от най-мрачните инструменти, дълбоко неприсъщ на демократичните общества – цензурата. Това пък плашещо напомня за едни по-отминали времена.
В момента социалните мрежи са препълнени от борци за правда и справедливост, чието бойно поле е единствено и само клавиатурата.
Унищожава се плурализмът и колелата на цензуриращата машина безжалостно мачкат едни от най-добрите ни журналисти, които дори нямам дързостта да нарека свои колеги, защото са звездни галактики над мен.
Питам се защо и как се случи така, че обществото ни оскотя до такава степен? По коя логика неприемащите антиковид ваксините биват заклеймявани като антиваксъри, при положение че вероятно и те самите, както и децата, че дори и внуците им са изрядно ваксинирани с медикаментите, регламентирани във ваксинационния календар на републиката?
Защо хората, които просто обичат Русия, биват оплювани като путинофили, при положение че те единствено не са склонни истерично да се отрекат от руския народ, култура и изкуство?
И защо, от друга страна, доверилите се на науката и съвременната медицина биват наричани стадо, овце с намордник и ковид-сектанти, а русофобите… Е, русофобите са вече съвсем друга бира. Тяхната истерия, простете, започна вече да граничи с расизъм.
А докато аз и много други хора си задаваме тези въпроси, едни момчета продължават да се избиват по заповед на едни други вече остарели момчета, които вероятно не желаят да чуят предсмъртните им стонове и за които човешкият живот не струва и пукната пара.
Запитайте се - наистина ли искаме такова бъдеще за децата си? Бъдеще в страх и без детски смях, бъдеще без детски площадки и с мобилни устройства в ръка, бъдеще, в което изкуственият интелект изцяло заменя природния, бъдеще без знания, бъдеще без достойнство, без история, без установени морални ценности.
За вас не зная, но аз не искам такова бъдеще. Защото това е бъдеще без бъдеще…
И като за финал, ето едно четиристишие на поетесата Мария Донева, което да ни напомни, че в този свят сме само гости, при това закратко:
И нищо няма да си вземем.
И нищичко не притежаваме.
Освен, назаем, малко време.
И радостта, която даваме.
Марина ПЕТКОВА
Назад
Всички статии на Брой 05, 2022
**ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР
м. Юни*СТИХОТВОРЕНИЕ
Май24 МАЙ - НАЙ-БЪЛГАРСКИЯТ ПРАЗНИК
България има нужда Търново да е Велико!IN MEMORIAM
За приятеля с обичИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
КърджалиДобрич
