Брой 07-08, 2022

Тема: ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ

Петър Стайков


Удовлетвореността от постигнатото е в пъти по-голяма, когато съзнаваме, че нашите усилия са допринесли до определени ползи за други хора


Роден съм през 1953 г. във Враца и детството ми премина в близкото до града село Лиляче. В съвсем ранна възраст са ми открили глаукома, последвали три операции и един по детски наивен и жесток инцидент и на седем години се оказах напълно сляп. В ония години очевидно е имало по-добра връзка между отделните организации и институции, защото от болницата, в която за пореден път ме бяха завели, ни насочиха към Съюза на слепите, а те пък към специалното училище за слепи във Варна.
Три години по-късно беше възстановено и училището в София и в него завърших основното си образование. Нямах навършени петнайсет, когато започнах работа в "Успех" в Пловдив и веднага се записах в местната вечерна гимназия. Сутрин на работа, вечер на училище – три страхотни юношески години, много нови приятели, младежки вълнения, силни преживявания и веднага след завършването кандидатствах и бях приет в софийския университет "Свети Климент Охридски".
Впоследствие съм работил на различни места – психолог, библиотекар, работник, аспирант, научен сътрудник, депутат в Седмото Велико народно събрание, ръководител на предприятията на ССБ, преподавател в Нов български университет и така нататък.
Вместо да изброявам всичко, това бих искал да отбележа нещо много важно, а именно - винаги и навсякъде, където съм работил, първо съм се стремял да работя само такива работи, които са ми интересни, а ако е трябвало за известно време да работя нещо по-различно - винаги съм се опитвал да намеря в него макар и малкото неща, които могат да ми станат интересни.
През 2002 г. напуснах ръководната работа в ССБ и се заех със самостоятелна дейност чрез създаденото от мен и приятели сдружение "Център за подкрепа на социалната интеграция – Приоритети". През 2010 г. към сдружението създадохме и дружеството "Бюро по труда за лица със зрителни увреждания". И така вече не в мащабите на държавата или на Съюза на слепите, а в много по-малък периметър се опитвам отново да бъда полезен на себе си и на другите, преди всичко на хората със зрителни проблеми.
Често ме питат защо съм ограничил периметъра на действие на бюрото, а и на сдружение "Приоритети" само до тази категория и винаги съм давал еднозначен отговор: "Аз разбирам от много неща, но проблемите именно на тези хора са нещото, от което най-много разбирам и където в най-висока степен мога да бъда полезен".
Споменах вече, че съм ослепял напълно на седемгодишна възраст. Както и да го погледнем - това си е драма, но драмата на тази крехка възраст се преживява много по-лесно в сравнение със същата драма, ако тя ни сполети на възраст двайсет и повече години например. Много дълго е да обяснявам как така с течение на времето успях да проникна в разбирането, затова че от самия мен зависи какъв вид проблем ще бъде за мен липсата на зрение. Бавно, но неотклонно през годините аз осмислях проблема и своя начин на живот, погледнат именно през неговата призма, и постигнах комфортно съгласие със себе си, когато започнах да се отнасям към моята слепота не като към психологически, а само като към технически проблем. От това става ясно, че успях да постигна такова душевно и интелектуално състояние, при което липсата на зрение не поражда постоянно тежки емоционални изживявания, а е преди всичко проблем, който трябва да се решава с помощта на технически средства и с по-добра организация на персоналните взаимоотношения с близките, колегите и приятелите.
Не споделям възгледите, че трябва да се борим за нашата абсолютна независимост. Не трябва и не може, защото по същество човекът е социално животно, човекът се ражда и живее в общността на себеподобните. В общността, в която живеят и слепите и виждащите, всеки от нас е зависим от какво ли не и от кого ли не.
Ние дори не си даваме сметка до каква степен частният ни живот е обвързан с ефективните или неефективните действия на много други хора и институции.
Лично за мен е от значение това да се опитвам да мога да върша самостоятелно много неща, без да страдам от илюзията, че например техниката и административните разпореждания могат да ми дадат възможност да бъда абсолютно независим от всички останали. Често казвам, че обичам да мога самостоятелно да си решавам поне всекидневните житейски проблеми, а ако се случи и това някой да е наоколо и да поиска да ми съдейства - аз нямам нищо против. Още веднъж ще подчертая моето верую - живеем заедно и е повече от нормално и необходимо взаимно да си помагаме. И в този контекст всеки от нас може да търси и да намира своето индивидуално място в по-големите и дори само в своите малки човешки общности. Това разбиране ми дава възможност да се опитвам така да организирам живота си, че да ми бъде интересно да живея и не на последно място и да работя. А за да ми бъде интересно - би трябвало постоянно да се развивам и да се усъвършенствам.
Усъвършенствам означава, че поставям на себе си такива задачи, чието изпълнение зависи от повишаването на моите собствени способности и, естествено, усилия.
Лесно влизам в колаборация с други хора, когато това е необходимо за работата, която искам да се свърши. Правя го без особени усилия, защото отдавна съм свикнал да гледам на другите преди всичко като на потенциални партньори, а не като на противници и конкуренти. Това не означава, че не съм способен твърдо да се противопоставя на амбиции и мераци на хора, за които преценявам, че нямат намерения да помогнат на общото дело, а напротив - изначално са в готовност да навредят на всички и всичко с изключение на самите себе си.
Всъщност в своите усилия и действия аз се състезавам преди всичко със себе си, а не с тези, с които сме във всекидневно общуване. Моят основен критерий за успеваемост е днес да правя нещата по-добре, отколкото съм ги правил вчера или оня ден, а не да се съизмервам с това какво е постигнал еди-кой си или еди-коя си.
За личния ми опит във взаимоотношенията с различните специалисти по очни болести не бих могъл да бъда много полезен, защото аз много отдавна вече не контактувам с тези хора в качеството на пациент. И това положение не е по никакъв начин израз на някакво негативно отношение към тях и тяхната дейност. Работата е в това, че отпреди много години съм разбрал, че няма никакви шансове да ми бъде върната каквато и да било част от изгубеното зрение. За щастие глаукомата, след като на сто процента си е свършила работата, не ми създава някакви допълнителни проблеми. Очите са достатъчно увредени и за късмет вече не ми се появява характерното за това заболяване вътреочно налягане със съпътстващите го болки и други неприятности.
Времето, в което съм имал много интензивни отношения с офталмолозите, е било в ранното ми детство и нямам на практика никакви спомени от общуването си с тях. Нямам спомени с изключение само на един, който имаше огромно значение за по-нататъшното ми формиране като личност в условията на живот без зрение.
Когато бях вече на 10 години, родителите ми решиха да направят още един опит и ме заведоха на преглед при професор Евгени Живков. Тогава лекарите все още имаха частна практика, която по-късно социалистическата държава забрани, и той ни прие в частния си кабинет. Прегледа ме внимателно и след като свърши - се обърна към майка ми и баща ми: "Не си губете повече времето, не си хабете нервите, не си харчете напразно парите. Това дете никога вече няма да вижда!".
Майка се разплака. Доколкото си спомням, май че и аз я последвах, и по живо по здраво си тръгнахме. Ударът беше рязък и тежък. От друга страна обаче тези негови думи се оказаха решаващи за моето последващо формиране като личност. След като отмина първоначалната стресова емоция, аз постепенно, в течение на няколко години, осъзнавах и свиквах с това, че вече няма да мога да мечтая да ставам авиоинженер, строителен техник, и всевъзможни професии, за които е безусловно необходимо наличието на зрение. Постепенно, но за щастие достатъчно рано аз се ориентирах към това, че ще трябва да съобразявам своите мечти и житейски планове именно с тази вече не съвсем нова, но и категорично незаобиколима реалност - живота без зрение. Затова съм много благодарен на споменатия професор, който, апропо, не много време след нашата среща емигрира в така наречената тогава Западна Германия.
Имам отлични спомени и от доц. Емил Филипов, който като млад лекар изпълняваше задълженията на училищен очен лекар към специалното училище за слепи в София.
В по-късни години съм се срещал с него по различни поводи, насочвал съм към него и свои близки и познати, защото той винаги беше много внимателен с пациентите, а диагностичните му способности бяха, така да се каже, "върхът".
По-късно съм имал вече делови отношения с някои представители на бранша, но това е вече съвсем друга тема.
Искам да споделя и няколко думи за съществуващите организации на и за хора със зрителни увреждания.
Във времето на управлението на БКП в България имаше две, както ги наричахме, казионни организации – Съюза на слепите в България и Народна потребителна кооперация на слепите. Двете организации продължиха да съществуват и работят и след промяната на обществените отношения у нас. Кооперацията продължи да работи съвършено без дори и да се опита да се промени поне на милиметър. В резултат на това след смъртта на г-н Кърлин тя изпадна в неимоверно дълбока кадрова и управленческа криза и неслучайно битката за нейното превземане активира едни от най-нелицеприятните публични фигури сред незрящите. В този смисъл не бих искал да се впускам в някакъв анализ на тази организация, защото това не може да се прави помежду другото.
Другата, наследена от миналото време, организация е Съюзът на слепите в България. В самото начало на прехода в нея вреше и кипеше и бяха предлагани и правени различни опити за нейното реформиране. Според мен през деветдесетте години в ССБ наистина бяха направени определени стъпки по посока на нейната демократизация, модернизация и към оптимизиране работата както на съюзните структури, така и на предприятията, които бяха много значима част от дейността на организацията.
Впоследствие тези процеси постепенно бяха повече или по-малко забавени и почти стопирани, и аз изразих моето несъгласие с тези нови реалности, като постепенно се оттеглих от участие в ръководните органи на ССБ. Съюза на слепите не продължи да се развива така, както аз си представях, че трябва да се развива, но това не означава, че ССБ вече няма своето място в борбата за подобряване на условията на живот на незрящите в България. Съюзът продължава да върши полезни неща за своите членове. Аз бих искал да видя много повече, но и това, което се прави, е достатъчно да ме мотивира да се включвам в подкрепа на едно или друго негово начинание, когато преценявам, че то е в подкрепа на неговата, както е модерно да се казва, "целева" или "таргет" група.
Само за пример ще дам току-що приключилата работа по изработване на нов речеви синтезатор на български език. Това нещо стана възможно благодарение на отличната колаборация на една група незрящи IT специалисти, експерти по информационни технологии от БАН, председателя и ръководството на Съюза на слепите и, разбира се, държавата чрез МТСП, фонд "Социална закрила" и други. Е, трябваше ли да се запънем като магарета и да си казваме - "Аз няма да се включа в тази работа, защото тя се извършва под ръководството на организации и хора, на които аз не симпатизирам"!? Ако разсъждавахме по този начин, нищо добро нямаше да се случи и само щяхме да си водим задушевни разговори на маса колко лош е този и обратно - колко свестни сме аз и моите приятели.
Както и да си говорим, работа има много, работа има за всички, че и в повече - стига да има кой да се захване с нея и да има достатъчно хора, които да са готови поне за малко да забравят противоречията и взаимните си несъгласия.
Съвършено закономерно още в началото и в средата на деветдесетте години възникнаха различни други организации, изповядващи своята ангажираност с проблемите на незрящите в България. В следващите години някои от тях се укрепиха и завоюваха свое заслужено място на този терен. Става дума за сравнително малки организации, които по мащабите на своите ресурси и възможности за действие са далеч от възможностите на ССБ. За сметка на това някои от тези нови организации успяха да преодолеят началните затруднения и постепенно намериха своите ниши, и се утвърдиха като специализирани структури, които решават едни или други проблеми в най-подходящите за тях сфери на дейност. Процесите, естествено, бяха съвсем спонтанни и без съгласуване с която и да било висшестояща инстанция. В такива условия естествено беше да възникнат и организации със съвършено егоистични подбуди на създателите, но времето до голяма степен отвя първо тези организации.
За съжаление с течение на времето се увеличаваха и затрудненията пред онези организации, които истински и квалифицирано се опитват да решават едни или други проблеми на незрящите. Но животът е такъв. Който може - ще успява, който не може - ще потъва и това зависи не само от полезността на начинанията, а и от личните мениджърски качества на участниците и ръководителите на тези организации, а защо не и от някоя и друга непредвидена случайност.
Реформи и промени са необходими във всички организации - къде, кои, кога, колко времето ще ни покаже. Кой ще успее и кой не пак то ще ни покаже. Няма изначално и завинаги подсигурени срещу възможните неуспехи и дори самоликвидации и фалити.
Но да не прекаляваме с тъгите и притесненията. Докато има слепи, ще има и организации, които по-добре или по-зле, но все пак винаги ще се стараят да вършат полезни неща за тези хора.
Нормално е всеки човек да се стреми да работи, като извлича определени облаги за самия себе си, но от повече от половинвековния мой опит мога да уверя всички, че удовлетвореността от постигнатото е в пъти по-голяма, когато съзнаваме, че нашите усилия са допринесли и определени ползи за други хора. Едва ли може да има по-голямо усещане за собствената ни значимост от моментите, в които виждаме полезността на своите постъпки, измерена, образно казано, през очите на другите.
И накрая си признавам, че аз много повече обичам да чета, отколкото да пиша. Благодарение на появилия се в началото на деветдесетте години синтезатор с течение на времето възможностите за четене станаха почти неограничени. И особено след като напуснах поста управител на "Успех ССБ" ЕООД, мога да си позволя много повече време за четене. Чета и нямам никакво намерение да спирам. Имам много любими книги и любими автори, поради което не бих могъл да отделя някоя или някои от тях, за които да мога да кажа, че са оказали някакво решаващо влияние в моето съзряване и развитие. В заключение ще кажа нещо, което може да прозвучи леко пресилено, но все по-често любимата ми книга се оказва тази, която чета в момента.




Назад

Всички статии на Брой 07-08, 2022

**ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР
м. Август
*СТИХОТВОРЕНИЕ
Юли
ВАЖНО!!!
Ново при получаването на помощни средства и медицински изделия
ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
XVIII Национално общо събрание на пълномощниците на ССБ
ДУХ И МАТЕРИЯ
За слепите и прозрелите
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Кърджали
Добрич
Тутракан
Велико Търново
Троян
Русе
ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ
Петър Стайков
ОЩЕ ЕДНА ЮБИЛЕЙНА ГОДИНА
60 години организирана спортна дейност сред хората със зрителни увреждания в България
ПРОЕКТИ
Финализирано е едно изключително успешно начинание
ПЪТЕШЕСТВИЯ
Адриатическа "Фантазия"
РАЗКАЗ НА БРОЯ
Сляпата гордост
РЕКЛАМИРАЙТЕ ПРИ НАС
Рекламна тарифа на списание "Зари"
РЕКЛАМНА СТРАНИЦА
Представяме ви "Успех Филтър ССБ" ЕООД




Архив на изданието
1 2 3 4 5 6
8