Брой 07-08, 2022
Тема: ПЪТЕШЕСТВИЯ
Адриатическа "Фантазия"
Никога не съм предполагал, че Италия е толкова близо до България. Пътувал съм до Рим и полетът продължава около час и половина. Този път дестинацията беше град Бари, разположен доста на юг на брега на Адриатическо море. Стори ми се, че самолетът тъкмо набра височина и започна да се снишава. Капитанът съобщи, че след 15 минути ще кацнем, а бяха изминали едва 40 минути от полета. На аерогарата най-напред се отправихме към гише "Информация", за да попитаме как можем да стигнем до пристанището. Служителката там говореше по мобилния си телефон и въобще не ни обърна внимание. Почакахме известно време, докато друга жена от опашката й каза нещо на италиански с доста повишен тон. Служителката прекрати разговора си, за да ни каже, че до пристана можем да стигнем само с такси. Жената от опашката каза едно – "Мама миа", и всички се разотидохме. Пристигнахме твърде рано на морската гара - много преди круизният кораб "Фантазия" да започне приемането на новите си пасажери. Предстоеше ни 7 дни да плаваме с него и предварителната информация, която имахме за този кораб, беше главозамайваща – дължина 330 метра, широчина 39 метра, тегло 137 хил. тона и максимална скорост на движение 42 километра в час. Когато към 12 часа на обяд се качихме на борда след много проверки, всичките ми представи за вътрешното пространство на подобен плавателен съд рухнаха. Безкрайно дълги коридори, множество асансьори, отвеждащи от четвърти до четиринадесети етаж. Нашата каюта се намираше на тринадесетия. Бяхме платили за каюта без прозорци, защото е най-евтино, а получихме друга - "Делукс" с четири квадратни метра балкон. Това надмина всичките ни очаквания. Куфарът, предаден преди да се качим на кораба, ни чакаше пред вратата на каютата. Когато влязохме със съпругата ми вътре, останахме смаяни. Малкото антре с гардероби отдясно и баня отляво водеше към основното помещение, в което имаше огромна спалня с огледало срещу нея и луксозно диванче с кръгла масичка пред него. Плъзгаща се врата ни отделяше от балкончето. На него имаше два стола и табуретка.
След лек обяд в бара на четиринадесетия етаж се оттеглихме на заслужена почивка. Не бяхме спали цяла нощ и много бързо потънахме в дълбок сън. В четири часа следобед трябваше да се явим на инструктаж за безопасност, но казах на съпругата ми, че едва ли от 3200 пасажери ще забележат нашето отсъствие. Събудих се към 6 часа. Съпругата ми стоеше до вратата на балкона и ми каза, че в момента отплаваме. Аз не усещах абсолютно нищо. Нямаше никаква суматоха, бумтене на двигатели и вибрации. След вечеря отидохме в театъра с гръмкото име "Л’Авангуардия". Това всъщност беше истински театър с над 1000 места и седалки, разположени под наклон. Имаше дори балкон. Първата вечер прозвучаха италиански канцонети, които създадоха много добро настроение в публиката. След театъра се качихме на откритата палуба на четиринадесети етаж, където имаше 5 плувни басейна и 24 джакузита. Вечерта басейните са затворени, но затова пък работи малък бар, където човек може да похапне сладолед или да пийне коктейл. Качваме се още два етажа нагоре и виждаме специално обзаведено помещение с надпис на входната врата – "Само за членове на яхтклуба". Местата на балкона в театъра също бяха запазени за тези членове. Очевидно това бяха много богати хора, които искат да имат лично пространство на кораба.
Върнахме се в каютата и веднага излязох на балкона. Бяхме в открито море. Долу се чуваше приятен шум от водата и тихо боботене на двата двадесетмегаватови двигателя. Седнах на стола и много бързо заспах, унесен от звуците на морето. Това се случваше всяка вечер от по-нататъшното ни плаване.
Всички пасажери имат осигурена храна в неограничено количество 20 часа в денонощието. Кухнята беше предимно италианска. Освен бара на четиринадесетия етаж имаше още ресторанти, които, за да посетиш, трябва да платиш допълнително. В ресторанта мъжете влизат с леко сако и дълъг панталон, а жените с подходящи вечерни рокли. Ресторантът, който ние посетихме две вечери, носеше странното име "Червено кадифе". Прегледахме менюто и поръчахме предястие и основно ястие. "Желаете ли вино, сър?" – любезно ме пита сервитьорът. "Не! – отговарям – Аз съм пълен въздържател!". Това не беше съвсем вярно. Въздържанието ми в момента беше продиктувано от факта, че чаша вино струваше 25 евро. След като има вегетарианци и вегани, защо да няма и въздържатели!?
Консумацията на алкохол на кораба е скъпо удоволствие и не се поощрява. Забранено е отвън да се внасят напитки, а ако си купи някой алкохол от магазините на борда, ще го получи, преди да напусне кораба.
През 2013 година пиян пасажер паднал в открито море от единадесетия етаж. Пуснали лодка, шест часа го търсили, но не открили никакви следи от него.
Единствената вечер, когато можех да наруша моето въздържание, беше по време на капитанското парти. Тогава от 6 и 30 до 7 и 30 часа се сервират безплатно коктейли. Сядаме в един от баровете и почти веднага млад сервитьор пита: "Какъв коктейл желаете?". Поръчах си нещо, което много приличаше на шампанско. Още не бях го допил и момиче от персонала ме пита: "Желаете ли още един коктейл, сър?". Поръчах си мартини. Преди да съм го изпил, получих трето предложение. Стана ми неудобно и отказах трети коктейл. Изобщо, направи ми впечатление, че никой от пасажерите не се беше втурнал да се възползва от щедростта на капитана.
След коктейлите в театъра капитанът държа кратко слово на английски, италиански и испански език. Поиска преводач само за френски и немски.
Споменавайки капитана, трябва да отбележа, че влязох в някакво отношение с него още на втория ден от плаването. Както казах, пропуснах часа за инструкцията по безопасност. На следващия ден получих писмо лично от капитан Антонино Самартано. В него пишеше, че инструкциите са задължителни за всички и ние трябва да се явим същия ден отново в 4 часа. Оказа се, че преди инструктажа всеки се регистрира с картата, която получава при приемането на борда. Тя е негов документ за самоличност, а така също средство за разплащане. На нея е отбелязано какви пари е вложил пасажерът и ако те по една или друга причина свършат, трябва да се добавят още по банков път и ако накрая остане някаква сума - ще бъде върната кеш.
Корабът освен хотел е и плаващ мол. Има много магазини, които предлагат парфюми, дрехи, сувенири и напитки. В четвъртък вечерта обявиха, че следващият ден е черен петък. Имаше намаление във всички търговски обекти. Заслужаваше си да се купи нещо марково на не много висока цена. Купих си единствено сглобяем модел на кораба.
След първата нощ плаване пристигнахме на остров Корфу. Предварително получихме информация, че ще има на всеки 15 - 20 минути автобуси до центъра на града. Още този ден установих, че на круиз човек не може да види много от местата, които посещава. Автобусите оставят пасажерите в туристическата част на градчетата. След 3- или 4-часова обиколка, напечени от жегата, всички бързат да пият по чаша бира и да се върнат на кораба. Свети Спиридон е закрилник на острова. В една от църквите се съхраняват неговите мощи. За разлика от други места тук всеки може да докосне мощите. Аз пипнах крака на светеца, обут в извезан пантоф.
Градската част на острова много прилича на Венеция. Къщите са близо една до друга, тесните улички, понякога с ширина не повече от метър и половина, са застлани с камък. Местният плаж беше далеч от разбиранията за плаж. На едно от местата се слиза в морето по стълбичка като в басейн. Почти няма плажна ивица. Дъното е покрито с едър чакъл и няма почти никакво пространство. Бързаме към кораба, където ни очакват прохлада и вкусен обяд.
На следващия ден пристигнахме в Дубровник. Много съм чувал за този град. Той наистина е забележителен, разположен терасовидно в планинска местност. Тук има повече пространство, а уличките са застлани с много гладки почти розови камъни. На центъра има чешма с 15 чучура. Не от всички течеше вода, но жадният турист можеше да пие до насита.
Много приятно впечатление ни направи град Триест. Той е върнат на Италия през 1954 година. На центъра цареше оживление. Празничната обстановка се подсили от появата на една булка. Чуха се ръкопляскания и бурни приветствия. Бях чул, че тук се продават много хубави вина. Можех да си купя малка бутилка и да я пийна на момента, защото, както споменах, на кораба не може да се внася алкохол. Купих си 200-грамова бутилка пенливо вино, но не останах очарован.
В Анкона престоят ни беше доста кратък. Знам, че в този град има музей с миниатюрни фигури на забележителности от цял свят, но нямаше време да го посетя.
На кораба всяка вечер беше фиеста. Болшинството от пътниците бяха италианци. Имаше още испанци, французи, немци и американци. Не видяхме нито един българин. Освен редовните представления в театъра, където аз имах винаги запазено място, защото имаше специални седалки за инвалиди, след 10 часа в много от баровете свиреше жива музика. На горната палуба почти всяка вечер имаше уроци по танци. Изобщо италианците са големи танцьори. Те се забавляват от сърце и с изключителна жизнерадост. Имаше млади семейства с деца, хора на средна възраст и доста баби и дядовци. За мен учудващо беше, че доста от тях към 11 часа се насочваха към бара за парче пица. Изобщо макароните и пицата са нещо, без което те не могат.
Голяма част от обслужващия персонал – около 1300 души – бяха от Латинска Америка. Останахме възхитени от това колко добре са обучени. Те бяха навсякъде и по всяко време готови да вършат своята работа. Заговорихме едно момиче - Мариана на 22 години от Ел Салвадор. Тя ни разказа всичко за своето детство, за своята работа и своята нещастна любов. Радваше се искрено винаги щом ни видеше на кораба. Може би ние и напомняхме нейните родители. Съжаляваме, че не се снимахме с нея.
Акостирането и отплаването на кораба бяха изключителна атракция. Тези огромни чудовища са изключително маневрени. Те могат да се въртят около оста си и да се движат странично. На много места трябваше да се провираме между малки островчета. Влизането и излизането от пристанищата ставаше с помощта на местен пилот. Той се качваше на борда с ловък скок от малкото катерче. По същия начин се връщаше, щом изведе кораба в безопасна зона. Една малка грешка може да има страшни последствия.
От двете страни на третата палуба са разположени 26 спасителни лодки. Те са доста сериозни плавателни съдове. Всички отгоре са покрити, а четири от тях видяхме, че събират по 150 души. В случай на тревога във високоговорителите на целия кораб се чува няколкократно много силен бийп сигнал. В такъв случай всички пасажери трябва да се съберат на предварително обявените места за евакуация, като носят спасителните си жилетки.
За щастие нямаше никаква опасна ситуация по време на цялото плаване. Благополучно пристигнахме в Бари. Слязохме от кораба и се насочихме към пиацата за таксита. Един млад италианец на много развален английски ни посъветва да не отиваме на пиацата, а да изчакаме на място, откъдето идват такситата. Първото пристигнало такси беше за нас с малко ходатайство от италианеца.
Бари е прекрасно градче с около 330 хиляди жители. Старата част на града е забележителна. Малки тесни улички, по които не може да се движи никакво транспортно средство освен мотоциклети. Тези доста шумни возила са навсякъде в Италия. Карат ги млади и стари, а дори и баби, разположили внучето си на задната седалка. Купих си прекрасно розе и още по-фантастичен италиански салам. Жегата беше непоносима. Италианците са много общителни хора. Ако пребиваваш на едно място повече от 24 часа, на втория ден хората от магазинчетата, покрай които минаваш, вече те поздравяват. Ние трябваше да останем два дни, защото нямаше по-рано самолет. За това време успяхме да се потопим в атмосферата на града. Пред централната катедрала – една от осемнадесетте в Бари – всяка вечер имаше различни събития.
Може би най-голямата забележителност в този град е катедралата, където се намират мощите на свети Никола. Те са пренесени тук с кораб, превозващ зърно, през 1087 година. Преди това почти 750 години те са били в град Мира. В градския музей са записани имената на шейсет и двамата моряци, докарали мощите.
Приземяваме се на летище София. Нашата столица ни обгръща със своята зеленина и прохлада. За сетен път се убеждавам, че няма по-хубаво място от нашата мила родина. Трябва човек да попътува, за да види, че много прехвалени места по света не са нищо в сравнение с това, което имаме тук.
Йордан МЛАДЕНОВ
Назад
Всички статии на Брой 07-08, 2022
**ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР
м. Август*СТИХОТВОРЕНИЕ
ЮлиВАЖНО!!!
Ново при получаването на помощни средства и медицински изделияВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
XVIII Национално общо събрание на пълномощниците на ССБДУХ И МАТЕРИЯ
За слепите и прозрелитеИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
КърджалиДобрич
Тутракан
Велико Търново
Троян
Русе