Брой 01, 2007

Тема: ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Почивка не ни се полага. Интервю с Кристина Димитрова.

Кристина Димитрова е родена в Добрич през 1970 година. Завършва основно образование в родния си град. Кандидатства и е приета в математическата гимназия. По-късно, за кратко време, поради зрителни затруднения се записва да учи в училището за деца с нарушено зрение във Варна, но не успява да се адаптира към тази нова за нея среда и отново се връща в математическата гимназия в Добрич. След успешно завършеното средно образование е приета в СУ “Св. Климент Охридски” – специалност Социология.

Д. М. както разбирам, ти си имала проблеми със зрението още от малка. Това не ти ли пречеше в училището и във взаимоотношенията със съучениците и учителите ти?

К. Д. Честно казано, аз не съм имала проблеми с моите съученици и приятели. Никой никога не ми се е подигравал, че не виждам, макар че още от втори - трети клас ми се наложи да сложа очила. Децата ме разбираха и ми помагаха. А наистина имах нужда от тяхната помощ, тъй като от начало не виждах написаното на черната дъска, а по-късно вече срещах сериозни трудности и при четенето на учебниците на плоскопечатен шрифт.

Д. М. А учила ли си брайл?

К. Д. Брайловата азбука научих в десети клас, когато, както казах, за известно време бях във варненското училище, но не съм я ползвала нито като ученичка, нито като студентка. По това време ползвах изключително аудиозаписи. Всяка вечер, след като се върнеше от работа, майка ми записваше на касетофон следващите уроци от учебниците, т.е. уроците, които предстоеше да вземем на следващия ден. Благодарение на това аз винаги имах от къде да чета и да си уча уроците. Имаше някои учебници и във съюзната фонобиблиотека, които също използвах.

Д. М. След като се дипломира с какво започна да се занимаваш?

К. Д. Естествено, опитах се да се реализирам по специалността си и някъде между две и три години работех като хоноруван сътрудник към социологическата агенция “Галъп”. Това, обаче, не ми носеше необходимите доходи и бях принудена да се откажа и да се завърна в Добрич. Тук веднага започнах работа като организатор към Младежкия дом.

Д. М. Разшифровай какво значи това! В какво по-точно се състоеше работата ти?

К. Д. Всъщност трябваше да се занимавам с различни дейности. Бях координатор на “Телефон на доверието”. В града работех към “Младежки информационни консултативни служби”, отговарях за организирането и провеждането на различни курсове по чужди езици. Аз и до ден днешен не съм скъсала връзките си с младежкия дом. Сега провеждам там беседи с ученици, посветени на проблемите на “приемането на различието”. Това включва насочване на децата как да приемат различието, как да общуват с хора с различни увреждания и прочее.

От 1999 г. работя в Център за социална рехабилитация и интеграция. Първоначално той беше към социалното министерство, но от началото на 2003 г. е заведение за социални услуги, структура към община Добрич.

  Аз съм старши експерт, социален педагог. Преподавам компютърна грамотност, машинопис, а също така се занимавам и с деца със зрителни увреждания, които са включени в системата на интегрираното обучение. В техническо отношение нашият център е много добре оборудван. На практика ние сме в състояние да отпечатваме дори и учебници на брайл, защото имаме и брайлов принтер.

Д. М. Можете, а правите ли го?

К. Д. Да, разбира се, макар и в едни много скромни размери. В града имаме само едно напълно невиждащо дете, което учи в общообразователно училище и вече е в девети клас. Така че що се отнася до учебни материали на брайл ние адаптираме само за него. Освен него като интегрирани ученици в града се обучават още шест деца, но всички те са със остатъчно зрение и нямат желание да се ползват от учебници на брайл и за тях ние подготвяме говорещи версии и то предимно по разказвателните предмети.

Д. М. Как се отнасяш към възможностите на интегрираното обучение?

К. Д. Бих казала, че това обучение е започнало да се осъществява далеч преди времето на неговата нормативна регламентация, като инициативата винаги е била на родителите на съответното дете със зрително увреждане. Днес мисля, че нещата са поставени на добра основа и очаквам положително развитие и в бъдеще. За мен в момента големият проблем е в недостига на адаптирани учебници за тези деца. Надявам се, че скоро ще можем да получаваме всички учебници в електронен формат, на базата на който да ги адаптираме съобразно индивидуалните потребности на всеки един от учениците, които подпомагаме.

Според мен всяко дете, което е само със зрителни увреждания, може да се обучава като интегриран ученик. Нямам такова категорично становище относно децата, които освен зрителния дефект имат и други увреждания, но за тях нека си кажат думата специалистите.

Д. М. Колко човека работят в Центъра?

К. Д. Всичко сме осем човека. Освен мен има още един социален педагог, който също преподава компютърна грамотност, а освен това обучава по мобилност и ориентиране, полезни умения и т.н. Имаме двама медицински рехабилитатори, които се занимават с масаж и лечебна физкултура, двама социални работници. Едната от тях работи и като арт-терапевт най-вече с деца със зрителни увреждания. Тя води и курсове по ръчно плетиво, макраме и други. Но да не ти изреждам длъжностните ни характеристики.

Д. М. Какви хора обслужва вашият център?

К. Д. По принцип той е ориентиран за работа с възрастни хора с увреждания, но се наложи към нас да останат и грижите за децата със зрителни увреждания, тъй като новосъздаденият ресурсен център не може да ги поеме, защото към него няма специалисти по педагогика на зрително затруднените.

Д. М. Сътрудничите ли си с други организации, работещи с хора с нарушено зрение?

К. Д. Да, разбира се. По принцип си сътрудничим. Както и на много други места, след като преминат първоначалните неразбории относно това кой какво точно прави и кой от какво разбира, се стига до едни нормални партньорски отношения. За нас мога да кажа, че се отзоваваме в рамките на нашите възможности на всеки, който се е обърнал към нас за сътрудничество. Много добре работим с организацията на сляпоглухите. Те търсят от нас предимно техническа и логистична подкрепа при организиране на различни техни мероприятия – Деня на белия бастун, различни състезания, събрания и т.н. Работим и с познатата ви неправителствена организация “хобиСклуб”.

Д. М. Да се върнем към самата теб. Ти имаше ли проблеми при назначаването ти на работа в родния ти град?

К. Д. Честно казано, не. Трябва да кажа, че проблеми породени от моето увредено зрение аз нямах и докато работех към “Галъп”. Хората нямаха нищо против. Е, разбира се, при условие, че си вършиш работата. Както ти казах, аз се отказах от работата при тях по финансови причини. След това в Добрич наистина зрителното увреждане не е било разглеждано като някаква пречка при моите назначения на работа.

Д. М. Ти като че ли си едно щастливо изключение. Обикновено нашите хора имат доста проблеми при започване на работа. Как си го обясняваш?

К. Д. Това зависи от много фактори, но в голяма степен зависи и от самия човек. За мен е ясно, че ако тръгна напред като афиширам слепотата си и ако при срещите си започвам разговора с обяснения на това какво не мога да правя, съвсем естествено е, че едва ли някой ще ме вземе на работа. Аз тръгвам напред с това какво мога да правя. И мисля, че съм се доказала в различни направления. Не го приемай като излишна нескромност, но мисля, че в много случай съм се справяла дори и по-добре от хората с нормално зрение. Първоначално бях много плаха и срамежлива, но с годините натрупах професионален опит, умения, а от там и нужното самочувствие.

Д. М. Какво е любимото ти занимание в свободното време?

К. Д. За добро или за лошо не знам, но аз нямам много свободно време. Все пак любимото ми занимание е да си чета книжки. Ровя се из интернет и си търся, а имам и приятелки, които ми изпращат по електронната поща, за което аз съм им много, много благодарна. 

Д. М. Какво би посъветвала хората, които се опитват да се реализират в нормална работна среда?

К. Д. Ще се повторя, но пак ще кажа, че не бива да тръгват напред с проблемите си, а да представят това, което те могат. С други думи добре е да прилагат така наречения “Ресурсно ориентиран подход”. Неговият смисъл в синтезиран вид се изразява в това, че човек трябва да разчита на това, което има като потенциал и да не акцентира върху това, което не му достига. Освен това не бива да мислим, че всички са ни задължени. Всъщност, за да си на ниво в своята среда, винаги трябва да се доказваш и за съжаление това като че ли е един непрекъснат процес. Не можем да си позволим да почиваме на стари лаври, тъй че в тази работа май почивка не ни се полага.

Д. МИХАЙЛОВА

Назад

Всички статии на Брой 01, 2007

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Незрящите актьори от Дупница очароваха публиката
Почивка не ни се полага. Интервю с Кристина Димитрова.
Когато инициативата е наша
Успехи на творческия устрем
РСО Бургас
В Бургас вече има Център за социална рехабилитация и интеграция на хора със зрителни увреждания
ТСО Русе
Честито "Златно перо"
В помощ на хората с увреждания
С достойнство в Европа
ТСО Червен Бряг
ТСО Долни Дъбник

КОНСУЛТАЦИЯ

Влязоха в сила промените в закона за интеграционните добавки
НОИ обявява осигурителен доход

НОВИ КНИГИ В СЪЮЗНИТЕ ФОНОБИБЛИОТЕКИ

Говорещи книги, записани и възстановени през 2006 г.

ОБЩЕСТВО

Обществена защита на правата на хората с увреждания

ПИСМО

Благодарствено писмо до ССБ от Дж. Литъл

РЕАЛИЗИРАНА МЕЧТА

Отвъд погледа на обществото

ЮБИЛЕЙНА ТРИАДА В ПЛОВДИВ

40 ГОДИНИ НАЦИОНАЛЕН ЦЕНТЪР ЗА РЕХАБИЛИТАЦИЯ НА СЛЕПИ – ПЛОВДИВ
60 ГОДИНИ СЪЮЗНА ОРГАНИЗАЦИЯ НА СЛЕПИТЕ В ПЛОВДИВСКИ РЕГИОН
50 ГОДИНИ „УСПЕХ КОМЕРС ССБ” ЕООД