ЗАРИ - Специализирано издание на Съюза на слепите в България

Брой 01, 2023

Тема: РАЗКАЗ НА БРОЯ

Този свят

Бойко ЦВЕТКОВ

- Как се промени светът напоследък. Не мога да го позная...
Човекът определено говореше на мен, но когато седнах на пейката до него, сякаш не ме забеляза. Взираше се някъде напред, в групата хлапета, насядали отсреща с телефони в ръка. Обсъждаха нещо и ръкомахаха оживено. Помълча няколко минути и без да ме поглежда, продължи отново:
- Забелязал ли си колко са забързани хората в днешни дни, сякаш бързат да живеят. И кога ли си поемат дъх? Кога успяват да се обичат, а после да се разделят, сякаш нищо не се е случило? И работят, все работят, сигурно за проклетите пари. Не им остава време да мислят?...
Явно човекът не беше наред. Споменаваше очевидни неща, които никого не биха учудили. Говореше бързо. Сливаше думите една в друга, а месестите му устни едва се мърдаха.
Съжалих, че съм седнал до приказливец. Обикновено разходките ми завършваха с присядане на някоя спокойна пейка за отмора. Наслаждавах се на зелените пролетни цветове в парка, прошарени тук-там с наболи крехки жълтурчета.
Устните му отново се раздвижиха:
- Немотия, приятелю. Навсякъде вече е немотия. Едно време беше в джобовете ни, а сега изпълзя и в главите ни...
Да, за това беше прав. Сигурно преди години е бил даскал - излъчваше оная характерна интелигентност, която при тях обикновено се запазва до старини.
Обърна се най-сетне към мен, сякаш разбрал мислите ми:
- Дядо ми беше разумен човек и толкова мъдър. Тогава, в ония времена, нямаше много училища, но хората извличаха поуки от живота и знаеха много. Днес науки колкото щеш, всички учат, а разумът им - все по-малко...
Имаше вид на спокоен и уравновесен. Възрастта му не можех да определя, но изпитото му и съсухрено лице говореше за поне седемдесетгодишен. Извехтелият му и осеян с петна костюм не бе запазил много от модерния за времето си графитен цвят. И тъмните му слънчеви очила говореха за ония времена. Ако не бе разумната му приказка, сигурно щях да го помисля за досаден клошар. В същото време ми напомняше на някого...
Изведнъж ме сепна с въпроса си:
- Харесваш ли музиката му?
Сигурно не разбрах правилно какво попита, а и нямаше как да му обясня да повтори. Мълчах и го гледах. Устните му отново трепнаха:
- За Рей Чарлз говоря - оня, слепия. Виртуоз е. Пръстите са му очи. С тях усеща всичко и го прави по-добре от много други. Ако всички зрящи имаха неговия усет, светът щеше да бъде съвсем друг сега.
Хлапетата отсреща продължаваха да ръкомахат с телефоните си. Сигурно спореха за нещо важно. Извъртя се и впери тъмните си очила към мен:
- Знам, не ги чуваш. Още когато седна до мен разбрах. Добър човек си, усетих, че ме разбираш, но не можеш да ми отговориш. Има много несправедливости по света, приятелю, но ние с теб няма да успеем да ги преборим...
Стана бавно и се пресегна встрани от пейката. Едва сега забелязах тънкия бял бастун с малка топка в долния край. Досетих се и на кого ми прилича – същински Рей Чарлз.
- Е хайде, приятелю, аз ще си вървя. Ако е рекъл Господ, някой ден пак ще се Видим и ще си Поприказваме - натърти на последните си думи и се усмихна.
Наблюдавах отдалечаването му. Моята тишина потъна в неговия свят и не би могъл никога да Види бликналите в очите ми сълзи. Нито пък аз да Чуя ритмичното потропване на бастунчето му по асфалтовата алея. То може би звучеше като стар часовник, отмерващ времето до новата ни среща.
Може би... Ако не спре дотогава...