Брой 04, 2023
Тема: ИЗ НАШИЯ АРХИВ
Живот с предимство
Лало ПАВЛОВ
Дявол да го вземе, светът е така устроен, че човек се ражда с едно или няколко предимства. Например, на богатия Нюйоркски банкер, мистър Биксън, собственик на много милиони долари, се ражда син. По същото време се ражда син и на неговия шофьор. Ако сложим едно до друго двете деца така, както току-що са се родили – голички, намръщени от дневната светлина, врякащи като малки котета и търсещи майчина гърда, за да утолят своя пръв глад, ще кажеш, че няма никаква разлика между тях. А всъщност разликата е грамадна: и двете деца са се родили със своите ПРЕДИМСТВА. Синът на банкера – с предимството да наследи милионите на баща си и да стане след време и банкер, и милионер, а синът на шофьора – с предимството на своя баща да стане шофьор при сина на стария мистър Биксън. Това е закон в капиталистическия свят. У нас, разбира се, не е така, макар че понякога има изключения. Но нали изключенията потвърждават правилото.
Всъщност, аз искам да разкажа за друго едно ПРЕДИМСТВО, което ние, слепите, сме придобили по силата на неписаните закони на човешкото милосърдие: предимството да не чакаме на многобройните опашки пред магазините, които опашки сигурно много лошо украсяват външния вид на столицата ни. Излезеш сутрин да купиш хляб – опашка. Но тебе веднага те познават по черните очила и протегнатия напред бастун и още не застанал на опашката - чуваш състрадателен женски глас:
- Другарю, вземете си хляб, без да чакате! Вие имате предимство.
Благодарение на неизвестен другар ти си вземаш хляб и отиваш на друга опашка – да речем, в гастронома пред щанда за салами. И тук, разбира се, непременно ще чуеш онзи състрадателен глас, който ще спомене за твоето предимство и ще ти позволи да си вземеш кренвирши без чакане. Същото ще се случи и в млекарницата – нали имаш предимство, за тебе животът е по-лек, отколкото на тези, които виждат…
Ах, това наше ПРЕДИМСТВО. По-добре да си бяхме без него, но с очи и да чакаме дори с часове по опашките, отколкото…
С течение на времето нашето предимство се превръща за нас в неприятна тегоба. На всички е известно, че ние, слепите, сме хора с меки сърца. Ние сме беззлоби, отстъпчиви, скандали не правим дори когато пийнем. Когато на тротоара някой се блъсне в нас – макар и да е надарен със зрение – ние първи се извиняваме, макар че той е трябвало да се извини. И дори когато този зрящ човек в първия момент на сблъскването ни наругае с думите "Абе, кьорав ли си, та не виждаш къде вървиш?", а след това се сепне и поиска извинение, ние пак не му се сърдим. Какво да го правиш!? Разни хора, разни манталитети.
Та да си дойдем на думата за нашето добро сърце. То е толкова добро, че ние никога не отказваме на ближния си услугата, която сме в състояние да му сторим. А излиза, че тия услуги са доста много и то благодарение на това, че сме ХОРА С ПРЕДИМСТВО.
Да речем, вървя си по улицата, тракам с бастуна по тротоара и си мисля за най-различни неща – изведнъж чувам познатия глас на моя съсед Велмекенов:
- Здравей, Огняне! Разгеле, че те срещнах. Моля ти се, направи ми една услуга! Дават ей такива едри маслини. А опашка - не ти е работа! Моля ти се, ти имаш предимство – вземи ми две кила! Ето парите.
И аз, нали ми е меко сърцето, използвайки своето предимство, заставам ни лук ял, ни лук мирисал на края на опашката. И не чакам и две минути, защото зная, че една трепереща от съчувствие ръка ще ме улови под мишница и ще ме заведе направо пред продавача.
- Дай на този другар! Той има предимство.
Аз купувам маслините, благодаря на неизвестния благодетел и предавам пакета на моя съсед, който ме чака зад първия ъгъл на улицата.
Да ви кажа, не зная дали ще повярвате, но по силата на своето предимство аз почти всеки ден ходя на баня. Имам толкова много познати, любители на чистоплътността, че най-малко шест пъти в седмицата ще позвъни телефонът у дома и ще чуя познат глас:
- Огняне, искаш ли да идем на баня?
- Благодаря! Вчера се къпах.
- Нищо, чистотата е здраве! На Запад се къпят по три пъти на ден…
- А бе тук не е Запад…
- Хайде, направи ми тая услуга! Искам да се изкъпя в Централната баня с теляк, а там трябва да се чака половин ден. А ти понеже имаш предимство…
Как да му откажа? Приятел…
На другия ден ще се обади друг приятел. И той иска да се къпе в Централната баня с теляк, и на него не мога да откажа. Както не отказвам на следния ден на третия, който също така иска да се възползва от моето предимство. Вземаме билети без висене пред касата, другите чакат с часове търпеливо, четат и препрочитат вестници, списания и дори романи. А казват, че имало студенти, които успешно изкарвали изпитите си, защото често ходели на баня.
Някоя сутрин поизляза рано да се разтъпча на хладина. Спокоен съм. Магазините още не са отворени и опасността да ме замъкнат на някоя опашка за лимони или за прясна риба почти не съществува. Да, но ако магазините не са отворени, будките се отварят още в шест часа. А пред будките чувам как шумоли многобройната опашка за вестници. И най-неочаквано в ушите ми прозвучава гласът на моя стар съученик Делчо, пенсионер като мене. Той ме улавя под ръка така силно, сякаш удавник се вкопчва в ръката на спасителя си, и ми шепне на ухото:
- Моля ти се, Огняне, не ми се чака на опашка за вестници! Малко ли ми са другите опашки? Пък и краката, знаеш, не държат както едно време. Хайде, иди и ми вземи "Дело" и "Народен спорт" (Делчо на младини риташе футбол и сега е още запален по мачове)!
Използвам предимството си, пререждам петдесетина души и занасям трофеите си зад будката, където се е свил и с нетърпение ме чака бившият футболист от "Левски".
Няма да крия, че това мое предимство и така широкото му използване в края на краищата почна да ми досажда. От честото къпане отслабнах няколко кила и сърцето ми се разхлопа. От друга страна, съкварталците ми, наблюдавайки моите всестранни услуги на близки и приятели, престанаха така любезно да ме извеждат начело на опашките. Дори един ден чух, че някой каза:
- Ами че нали вече взехте портокали, другарю?
- По лекарско предписание – отвърнах аз. – Ям ги зарад витамините…
Не знам дали, съдейки по моя външен вид, някой би повярвал, че макар по лекарско предписание, аз изяждам по седем - осем портокала на ден. Във всеки случай моето предимство и тук свърши работа: никой не се изсмя в лицето ми.
И тъкмо бях решил да почна рязко да отказвам ползването от предимството ми, дойдоха дните преди Гергьовден, сиреч, дните на печеното гергьовско агне или в най-лошия случай – на пълнената агнешка плешка. И понеже във всяка къща тоя ден непременно трябва да има традиционната тава с печено, пред месарниците – по думите на тези, които виждат – се проточили огромни опашки, да ги наречем, гергьовденски опашки за агнешко.
И почнаха приятели и познати да ме разхождат от месарница на месарница. Още не снабдил един с плешка, друг ще ме помъкне на друга месарница – за бутче. Не съм религиозен човек, но държа на традицията. А не съм и егоист. Не ми се искаше моите приятели и познати да останат на Гергьовден без агнешко и да ядат на празника, да речем, свинско с картофи или шопска яхния, когато у дома ще се е изтегнало половин агне, купено, разбира се, пак с помощта на моето предимство…
От скитане по месарниците към обяд вече не чувствах нозете си от умора. Подремнах след обяд и след това – отново. Напред с моето предимство в ръка…
Да, но от толкова услуги забравих, че и на мен ми се полага агнешко за Гергьовден. След като снабдих и последния използвач на моето предимство и предадох в треперещите му ръце половината агне, поисках и за мене две - три кила.
- Свърши се, другарю – чух глас на продавач.
- Как така – свърши?
- Така, няма. Край.
А приятелят ми с половината агне сигурно вече беше далече.
Отидох на друга месарница. Тишина. Не чувам нито говор, нито караници. Значи, няма опашка.
Един гражданин, като ме вижда, че се въртя около месарницата, ми се обади:
- Затворено е, другарю. Идете на "Витошка" и "Неофит Рилски".
Бързам – доколкото можем ние, слепите, да бързаме. И до месарницата на "Витошка" и "Неофит Рилски" стигам, но и там затворено. И тук хората свършили месото и затворили. Опипвам часовника си, девет часа. Кога стана толкова късно!? Но няма време за вайкане – месото преди всичко.
Отивам още на две месарници – и там същото. Съкрушен и с най-невеселите мисли в главата, се отправям най-сетне към къщи.
В къщи ме посрещна стопанката ми. Тя е зряща и съвсем ясно е видяла, че пристигам с празни ръце.
- Къде е агнешкото!?
Мъча се да мина за духовит и отговарям небрежно усмихнат:
- Знаеш ли… такова… в месарницата изведнъж реших да не купувам месо…
- Защо?
- Чакай, ще разбереш. Утре на Гергьовден всички – и бунаци, и простаци, ще ядат агнешко месо. Защо да се нареждаме между бунаците и простаците? – си казах аз и излязох, без да купя месо.
Жена ми нищо не отговори, но по зачестилото ѝ дишане се досещам, че избухването ѝ е въпрос на секунди.
- Пък и не ти ли омръзнаха тия агнешки месища – продължавам аз, като се мъча да бъда пределно убедителен. – На Великден – печено агнешко, на първи май – агнешко печено. Хайде сега на Гергьовден да бъдем оригинални и да сготвим нещо постно! На Запад често постъпват така оригинално.
Очаквах избухването, но бомбата не избухна. За пръв път, откак сме женени, жена ми се съгласи с мене. Може би наистина ѝ се бе втръснало агнешкото печено. А може би и затова, че на Запад понякога си позволяват шегата да ядат на Гергьовден постно.
И досега не зная кое е вярното. Зная само, че на другия ден нашата гергьовденска трапеза се състоеше от чудесно сготвен боб, докато над целия град се носеше на вълни, на вълни приятната и дразнеща миризма на агнешко печено.
Аз ядох боб на Гергьовден по силата на моето предимство.
(разказът е публикуван в списание „Животът на слепите“ през 1966 г.)
Всички статии на Брой 04, 2023
**ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР
м. Май*СЪОБЩЕНИЕ
Насрочване на трето заседание на ХVІII Национално общо събрание на пълномощниците на ССБДОБРИТЕ ПРИМЕРИ СРЕД НАС
Ние сме РаботоспособниИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
МонтанаКарнобат
Кърджали
Видин
Силистра
