Брой 02, 2008
Тема: РАЗКАЗ НА БРОЯ
Бобо – синът на Марая
Далматинката Марая съгреши с Мечо – огромния чер овчарски пес на ветеринаря. Така както се бе изтегнала край лехата със здравец и дремеше блажено под мекото пролетно слънце, хормонът я удари и тя хукна по стръмнината надолу, където бе къщичката на Мечо. Напразно стопанката й викаше подире й да се върне, напразно се огледа дано се появи някоя кола, та догони бегълката. Уви! Сякаш и кокошките бяха измрели в този сънен и ленив делник-понеделник. Всички отидоха да садят картофи додето не е рукнал планинският порой, или не е започнала спичаща глинестата почва суша.
От този греховен секс се пръкнаха седем чаровни кученца напръскани с черни мазки. От гените на страховития Мечо бяха пропълзели на две-три от тях по-едри петна, колкото да нарушат образцовото родословие на Марая. Но съседи, приятели и познати си ги бяха "заплюли" предварително и щом майката откърми потомството си, бързешком отбраха и отнесоха рожбите й. Остана само най-малкото – дребничко, деликатно и замислено мъжкарче, което Марая недолюбваше. Муцунката и ушите му бяха черни, през гърба му минаваше също черна ивица, други две се спускаха отляво и отдясно като пелеринка. Останалото бяха късове бяла кадифена козина напръскана по "далматински". Очите – също като на татко му Мечо – кафяви, топли и томителни. На всичко отгоре двете му задни лапички имаха по шест пръста!
Мислеха, че никой няма да го вземе с този вид на неопределена порода. 
Мама Марая се отнасяше към него с високомерно безразличие, а то, миличкото, недоумяваше къде се дянаха братчетата и сестричетата, та е сам-самичък в огромния потънал в цветя двор. Само да си покажеше муцунката на голямата желязна порта, веднага го връщаха със заплашително "НЕ!" Това бе и първата му дресура. Да не се качва върху миндера в кухнята, да не е посмял да проси храна, когато хората се хранят, да не си играе с обувките сложени пред вратата, да не гони кокошките, макар че му бе толкова забавно, когато с писък и плясък с криле се спасяват от него.
- Какво ще го правите този ненормалник? – издума тежко бабата отсреща, която често идваше в двора да се попече на слънце. – Да бяхте го...
- Не приказвай глупости! Аз една муха не мога да затрия та него ли? – отвърна троснато стопанката.
Но ето, че един ден стана чудо. Пред портата спря жълтозелена кола и от нея слезе усмихнат къдрокос мъж.
- Имали сте далматинчета?
- Беше тя. Раздадохме ги.
- А това какво е? – посочи той кученцето, което любопитно го гледаше.
- Дефектно е.
- Че какво му е? Я ела тука малкия! Как се казва?
- Още няма име.
Човекът приклекна и протегна ръка да го погали. Кученцето приближи плахо и лизна ръката му.
- Че той е много добродушен! Хапе ли?
- По-нататък може и да се настърви...
- Важното е как ще се отнасяме към него. Вземам го. Колко искаш?
- Нищо. Таман ще ни отървеш от него. Не ни трябва второ куче.
- Хайде, Бобо! Да те представя на моята госпожа. Тя днес е рожденичка, ти ще си подаръкът.
- Бобо ли? Кога го измисли?
- Така ми дойде на езика. Виж го – като шарено бобче е.
Симо – така се казваше мъжът, прегърна кутрето и влезе в колата.
Мъничето се сви уплашено в скута му.
- Не се бой, Бобо, стой мирен и скоро ще си бъдеш у дома.
"У дома" беше една нова тухлена къща с голям орех надвиснал над оградата и засенчващ овална тъмнозелена маса, около която имаше също такива пластмасови кресла. От вратата започваше зелена морава нашарена като със звезди от цъфнали глухарчета.
- Сега, следва Голямата Изненада – пошушна в ухото му Симо. – Тинче, ела да си получиш подаръка!
Стройната млада жена в бял панталон и небесносин пуловер веднага се хареса на Бобо. Той се взря доверчиво в светлите й очи и излая тихичко.
- Чуй го! Поздравява те!
- Миличкото! Ах, колко е сладък!
- Е, родословието му малко се е пообъркало, но виж какъв е здравеняк.
Така Бобо стана член на семейството. От безкрайни грижи така ошишкавя, че коремчето му взе да опира о земята. А шестите пръсти на задните му лапички вече не бяха екзотична атракция, а досадна пречка.
- Трябва да го оперираме – реши семейството.
Потънал в ароматната пяна на шампоана в неговата ваничка, Бобо не подозираше какво го очаква. Ветеринарят – собственикът на Мечо, го приспа, но по средата на операцията, когато му зашиваше едната лапа, кученцето се размърда, усети, че става нещо нередно и се опита да се отскубне. Нова доза упойка го укроти. Известно време подир това ходи с брезентови ботушки. Пречеха му, но после стана най-бързият бегач на дълги разстояния. Неразбираемо защо упорито се дърпаше щом Симо го качваше в колата. Веднъж дори постави рекорд: взе 40 километра подир камиона, с който отиваха за дърва. Тъкмо натовариха, планината се разбушува, небето почерня, затряска и изсипа градушка като орехи. Слисаният Бобо опита да се скрие под камиона, но колата потегли и той, вместо да хукне отново, застана на задните си крачета като катаджия.
- Хайде, влизай, момчето ми! – отвори вратата Симо.
Оттогава Бобо стана редовен пътник. Видеше ли, че стопанинът му тръгва, тичаше да се качи пръв. Превърна се в сянка на Симо. Веднъж рано сутринта той трябваше да отиде в болницата на съседния град. Заключи кучето и потегли. Когато два часа по-късно Симо излезе, изпод колата му се изсули Бобо. Необяснимо как се измъкнал от дома и тичал цели 15 километра. Но същия ден с Бобо на седалката колата катастрофира. Пристигналата "Пътна помощ" вдигна машината. Изплашеното куче стоеше свито в канавката и изобщо не видя, че Симо замина. Ами сега?! Приключил с процедурата в КАТ и автосервиза, Симо отиде на автостоп до съседното село, за да го откара вкъщи приятелят му. Насреща му весело се втурна Бобо. Умникът често се бе отбивал тук със стопанина си и бе съобразил къде би могъл да го открие.
Времето минаваше. Бобо възмъжа все така послушен и внимателен. Казват, че кучетата придобиват характера на стопаните си. За него всяка изречена дума беше закон. Симо намери в гората сърничка, откърмиха я с биберон.
- Няма да я закачаш, ще я обичаш и пазиш, нали?
И той бдително следеше чудноватото животинче с дълги крака, което кой знае защо не посяга към неговата съдника, а кротко пасе тревица. Спяха всеки в своя ъгъл на просторния коридор. После сърничката изчезна – пуснаха я на свобода и дървосекачите разказваха, че тичал с лай из гората да я дири.
Никой не предполагаше, че съдбата ще промени живота на Бобо и семейството му. Симо никога не караше безразсъдно лекия автомобил или камиона. Пътищата наоколо във всички посоки бяха изровени, разнищени от пороите, хлъзгави от свлечената глина. Лошото стана на стръмнината почти до асфалтираното шосе. Симо окачи на леката кола малкото ремарке пълно с дърва. Караше ги на приятел в града. На последния завой, отстрани под предните колела, се свлече цял глинест поток, задръсти пътя, подпря возилото, ремаркето се стовари върху му. Бобо видя как Симо клюмна настрана ударен от отскочило през стъклото дърво. Напразно лаеше, лижеше лицето му. Моторът ръмжеше глухо, но мъжът не помръдваше. Кучето се измъкна през отвореното стъкло, хукна надолу и слезе на шосето. Минаваха кола подир кола забързани и безразлични. Бобо ги пресрещаше с лай, но бързо се отдръпваше от безпощадните колела. Най-подир се зададе дълъг като вагон камион. Движеше се предпазливо, натоварен с големи стъкла за витрини, закрепени здраво в дървени стойки. Кучето се изправи на задните си крака, сключи предните като че ли се моли. Шофьорът учуден наведе глава през стъклото, за да разбере какво иска песът. Намали, почти спря, Бобо продължи да стои изправен, като залая призивно.
- Иска нещо да ни каже – рече шофьорът на спътника си. – Виж го, не лае злобарски.
- Остави го, може да иска да го вземем.
- Ами да разберем. Виж го, хубаво, гледано куче. Може и да го приберем.
Щом мъжете слязоха от камиона, Бобо се втурна напред с лай и все се обръщаше да види дали го следват.
- Нещо се е случило. Ще разберем.
И щом кучето влезе в страничната отбивка видяха преобърнатото ремарке, смачканата отгоре кола.
- Викай линейка и пътна помощ!
Шофьорът мина откъм страната на Симо, затъна в хлъзгавата кал и изруга. Измъкна дългото дърво, което бе халосало човека зад волана, над него се затъркаляха другите кръгли пънове. Отдръпна се и те се сринаха едно подир друго в калта пред нозете му. Спътникът му вече бе позвънил по мобилния телефон за помощ и набързо разчисти мястото, за да измъкнат Симо.
- Не бива да го пипаме докато не дойде лекар. Няма кръв, не е натъртен от волана. Явно главата му е ударена.
В това време Бобо наблюдаваше омърлушен. Наостри уши и се спусна до шосето, по което се зададе линейката. Когато положиха Симо на носилката, стигна до колата и понечи да скочи вътре.
- Бягай оттук – опита се да го срита санитарят, но шофьорът на камиона се намеси:
- Остави го. Това куче ни заведе до катастрофата.
Линейката с вой се понесе към болницата. Бобо се втурна подире й, поспря, върна се и зачака до колата. После съобрази нещо и хукна към дома. Знаеше, че Латинка замина, инстинктът му го водеше към селото, където ще намери помощ. С призивен лай подмами двамата младежи, които кротко си пиеха бирата пред магазина.
- Гледай, това е Бобо, кучето на Симо. Защо ли лае?
- Животно! Долаяло му се е.
- Не лае по нас, иска нещо да ни каже.
- Брей, развинтена фантазия имаш! Допивай си бирата и да потегляме.
Но Бобо не отстъпи. Застана пред мотоциклета им, когато надяваха каските и умолително започна да вие.
- Има нещо. Хайде, води ни у вас!
Селските къщи не се заключват. Младежите се помаяха пред портите. Съседката отсреща се показа.
- Няма никой! Тинчето замина на гости, а Симо за дърва. Я, Бобо, защо си тук? Къде е чорбаджията ти?
Бобо застана на задни лапи, лавна кротко, махна с опашка и тръгна към дома. Жената го последва. Като отвориха вратата на кухнята, застана до шкафчето с телефона и отново залая.
- На кого да се обадя, моето момче, като не зная номера – смъмри го съседката.
Кучето гледаше умолително към бележника до телефона и жената съобрази. Разгърна го и намери на кого да позвъни.
- Тинче, Бобо ме доведе тук, държи се, сякаш иска нещо да ми каже.
Бобо залая силно и тревожно. Латинка го чу.
- Случило се е нещо. Тръгвам веднага.
... Симо прекара в болницата повече от два месеца. Отначало в кома, после след операция на главата и на крака. Ослепял с едното око и едва съзиращ предметите с другото, той тътреше увредения си крайник като се подпираше на бастун. През времето на неговите страдания Бобо стана любимец на болничните служители. Латинка напразно се опита да го отведе вкъщи, когато опасността за живота на Симо премина. Само веднъж, като го смъмри, че вони некъпан, тръгна с нея. Ароматната пяна му припомни първата баня, щастливите мигове, че е здрав, обичан, желан. Сви се в хавлията, с която го загърна Тинчето, сложи глава върху лапите си и от очите му потекоха сълзи.
Латинка го прегърна и зарида. Един светъл и слънчев свят се трошеше на късове, те се разлитаха като метеорити в незнайни посоки. Утешаваше се, че все пак любимият човек е жив, макар и инвалид, че имат дом, може да им се роди и дете.
Пуснаха Бобо при Симо. Кучето внимателно пристъпи към леглото му, лизна отпуснатата на постелята ръка.
- Бобо, приятелчето ми! Вярното ми кученце! Как да ти благодаря?
Бяха му разказали всичко случило се след катастрофата, издирването на Тинка, дежуренето му пред болничната врата. Кучето лижеше ръката му и скимтеше от щастие.
...Ако срещнете по улиците на селото или в града човек с бастун, водещ с къса каишка един далматинец с черни петна, да знаете, че това са Симо и верният му Бобо. Отритнатият син на Марая се оказа истински благородник-болногледач. Той бди над полуслепия си стопанин, превежда го, когато пресичат улиците, търпеливо носи на врата си чантата с продукти. Двамата пазаруват. Бобо спира, когато срещнат познати, изчаква да си поговорят. Вкъщи веднага донася чехлите и премества обувките, където им е мястото. Ако Тинка носи нещо, с готовност се опитва да помогне. И очаква момента, когато ще му разрешат да залюлее кошчето, което докараха от магазина. Подочул е нещо, но знае ли човек, тоест куче?
Захарина ЛАЛОВА
Всички статии на Брой 02, 2008
БАБА МАРТА
Легенда за мартеничкитеЧестита Баба Марта!
ГОДИШНИНА
130 години от ОсвобождениетоБаташкото клане
Руско-турската война
Санстефанският мирен договор
ЗАНИМАТЕЛНО
Грешки, които допускат жените при търсене на работаМодните акценти на 2008
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Добрич се поклони пред паметта на освободителите сиЧервен бряг, Спомен за Бабин ден
Долни Дъбник
Шумен, Бабин ден в Шумен
ИНТЕРВЮ
В България се живее по-спокойноИНФОРМАЦИОННА БАНКА "ЗАРИ"
Мишка за слепиСляп пилот обикаля Земята
МЕЖДУНАРОДНА ДЕЙНОСТ
Ново членство в Европейския съюз на слепитеСветът на незрящите - реалити
