Брой 12, 2023

Тема: *ТВОРЧЕСТВО

Награда за таланта и начало на една традиция

На 22 ноември в залата на БТА бяха обявени победителите в творческия конкурс "Графити от думи и звуци", обявен от Съюза на слепите в България и преминал под патронажа на първата дама на републиката г-жа Десислава Радева. Според регламента на конкурса в него имаха право да участват автори, чиито творби не са публикувани преди това и не са участвали в подобни конкурси.
Постъпилите произведения бяха оценени от изцяло външно компетентно жури с председател Петя Йосифова - Хънкингс – филмов и театрален режисьор, критик и преподавател в Софийския университет, и членове: Георги Бърдаров – писател и доктор по география, Петър Чухов – поет и музикант и Георги Арсов – композитор, музикант и актьор.
Церемонията по награждаването бе открита от творческия уредник на конкурса д-р Иван Янев, който отбеляза, че на този ден е кулминацията на една реализирана мечта – хората с увредено зрение да имат свой национален творчески конкурс. С първото му издание се поставя началото на една нова традиция, която да продължи напред в годините и да обединява все повече талантливи хора с нарушено зрение.
Това потвърди и председателят на ССБ Васил Долапчиев, който ще предложи на управителния съвет на организацията националният конкурс да бъде добавен към програмата за дейността ѝ и през следващата година.
И така - обявяването на номинираните творци започна с имената на спечелилите поощрителни награди, първият от които бе Данчо Господинов за стихотворението "Дъжд". Следващият, отличен с поощрителна награда, бе Иван Ралчевски за стихотворението "Но някъде там съществуваме". Илкай Осман също спечели поощрителна награда за разказа "Съдбоносни срещи".
Варненската група "Еделвайс" бе наградена за своята "Песен за майката" по текст и музика на Величка Кърпарова, аранжимент и солист - Недялка Митева. Поощрителна награда получи и Боян Башев за песента "Молитва за любов".
Наградата на фирма "Глобал тур" заслужи Теодора Хайверова за разказа си "Енигма".
След обявяването и награждаването на творците, спечелили поощрителните награди в конкурса, журито обяви и победителите в различните му категории.
В категорията "Стихотворение" наградата бе присъдена на Веселина Стоилова за стихотворението "Елада", откъс от което прочете поетът Петър Чухов.
Наградата връчи г-жа Десислава Радева.
В категорията "Разказ" наградата спечели Йон Дим за разказа "Среща", откъс от който прочете Петя Йосифова - Хънкингс.
В категорията "Есе" с награда бе удостоена отново Веселина Стоилова за есето "Моите добри очи", откъс от което прочете Георги Арсов.
В категорията песен победител стана "Далечна песен" по текст на Веселина Стоилова, аранжимент на Недялка Стойнова, в изпълнение на варненското трио "Надежда".
В края на церемонията по награждаването музикантът Георги Арсов изпълни в собствен съпровод на китара песента "Не съм поет" по стихове на незрящия поет Иван Карастоянов.
Финалните думи бяха запазени за патрона на този първи по рода си общонационален творчески конкурс – г-жа Десислава Радева. Тя също изказа искреното си пожелание това начинание да продължи и да се доразвива в годините.
Първата дама приключи с думите на великия Рей Чарлз: "Каква е душата? Тя е като електричеството. Не знам наистина какво е то, но е сила, която може да освети стая. Моето впечатление от чутото тук ми доказва, че вие – незрящите хора – имате души и това е вашето богатство. Фактът, че над 40 човека са се записали за участие в този конкурс, означава, че вие – незрящите хора – имате точно толкова нужда да изливате душата си, колкото и ние – зрящите".
Г-жа Радева приключи с пожелание за успех на инициативата.
По-късно в разговор тя сподели как за пръв път се е докоснала до света на незрящите хора и кой е бил първият ѝ контакт с тях.
"Първият ми познат, но аз вече го наричам приятел, защото наистина е такъв, е д-р Иван Янев. С него се запознахме и сближихме. Той дори ми изпращаше книги за четене, защото е и писател. Тази година отидох в сградата, където се помещава Съюзът на слепите, запознах се с г-н Долапчиев и останах очарована, защото сте се постарали там да има всичко – библиотека, спортна федерация, звукозаписно студио, редакция. Така че това ми е контактът – Иван Янев. На него дължим това, че аз дойдох при вас.
Изобщо, винаги ме е вълнувало как живеят хората с физически дефицит, как им е в този живот. Защото обикновените хора общо взето не си задават такива въпроси. Когато всичко ти е дадено, чак като го загубиш оценяваш, че е можело да го щадиш повече. Докато при вас ми е интересно как се адаптирате към този дефицит и виждам, че се справяте доста по-добре от нас. И това не е клише. Не бих искала да звуча снизходително и не го приемайте в такъв смисъл. Но наистина вие имате много повече фибри да усещате хората."
Научих, че г-жа Радева е много активен читател и сама е изразила желание да прочете на глас някоя книга в звукозаписното студио на ССБ. Попитах я дали вече е избрала коя ще е книгата.
"Двоумях се всъщност между две книги. Едната е на Ерих Емануел Шмит, който е един много любим мой автор, а книгата е от четири разказа и се казва "Концерт в памет на един ангел". Но впоследствие пък си помислих, че тази книга е малко депресираща и минорна и ми се прииска да е нещо по-весело. Затова се спрях на "Пророчицата и идиотът" на Юнас Юнасон, която мисля че я няма във вашата фонотека. Това е една много смешна и абсурдна книга, която с удоволствие бих прочела за вас в момента, в който си натъкмим програмите и времето. С прочита на всяка книга ние ви даваме и един нов хоризонт."
Гласът на Десислава Радева е много мек и бих казала топъл. Затова мисля, че бихме получили огромно удоволствие от слушането на книга, която тя е прочела. А ако и книгата, както казва първата дама, е хубава – удоволствието ще е двойно.

Марина ПЕТКОВА

***
СЪДБОНОСНИ СРЕЩИ

Илкай ОСМАН

Поощрителна награда в категория "Разказ"

Знаете ли как изглежда една дъждовна утрин през две хиляди петдесет и втора година в Миксленд? Изглежда красиво. Така си мисли и шестнадесетгодишната Кристина, гледайки през прозореца си, а сините ѝ очи могат да се объркат със самото небе. Капките падат като малки скъпоценни камъчета и колкото повече се усилват, толкова повече приличат на красив водопад. Една кола подскача във въздуха. Този, който я управлява, сякаш е във възторг, че се изсипва дъжд.
- Кристина, хайде, ще закъснееш за училище! - провиква се гърлен женски глас.
- Идвам, мамо, идвам!
Кристина набързо сресва късата си руса коса и приглажда дългата си розова рокля. След около две минути вече слиза по каменните стълби на двуетажната къща.
- Добро утро! - казва майка ѝ, Камелия. - Пепър носи закуската ти. Уф, наистина ли трябваше да кръстиш този робот Пепър?
Камелия прави неодобрителна физиономия, но Кристина просто свива рамене и се разсмива. Технологията, постоянно напредваща и развиваща се, вече позволява какви ли не роботи. Пепър е робот, който може да прави закуска, да готви, да разговаря като приятел и какво ли още не.
- Заповядайте! - казва Пепър с чиния в двете си метални ръце, внимателен да не я изпусне, защото му се беше случвало преди.
- Благодаря, Пепър!
- Пепи, така де, Пепър, върви да почистиш стаята ми, ако обичаш - нарежда Камелия, опитвайки се да не се нацупи отново заради името на робота. Според нея името Пепър просто не подхожда на робот, който може да върши толкова много неща.
Кристина набързо изяжда закуската си и слага на гръб раницата си за училище.
- Тази вечер се прибери навреме, моля те! - сега шепне Камелия. - Баща ти още е сърдит заради вчера.
- Мамо, знаеш, че имах много домашни.
- Да, да, знам - нетърпеливо маха с ръка майката на Кристина. - Но понякога трябва да забравиш за този списък със задачи, с който не можеш да се разделиш и просто да седнеш на масата заедно с нас.
От гърдите на Кристина се изтръгва въздишка, но не от раздразнение, а защото се чувства виновна.
- Да, мамо. Просто знаеш, че с някои предмети не се справям особено и затова искам да работя повече върху тях, но винаги се опитвам да отделя време за вас.

Камелия кима одобрително и целува дъщеря си за довиждане.
- Успех в училище! - казва тя. - Благодаря ти за разбирането!
Кристина излиза с бодра стъпка. Дъждът почти е спрял и слънцето започва бавно и лениво да се показва. Птиците пеят най-различни песни, звучащи весело, прекрасно, сякаш това са песни за щастието, любовта, уважението...
Тихото и монотонно бръмчене на двигател привлича вниманието на младото момиче и то трескаво маха с две ръце нагоре, подскачайки. Колата спира достатъчно ниско, за да може Кристина да се качи. Докато се носи в небето към училище, Кристина си спомня колко я беше страх да се качи на тези коли, летящи стремглаво във въздуха. Самата мисъл я ужасяваше. Това беше около преди пет години. Постепенно беше свикнала, въпреки че понякога я побиваха тръпки, щом види друга кола, приближаваща с невиждана скорост. В такива случаи затваряше очи и броеше до десет, за да не види катастрофата. Но, за щастие, досега катастрофа не се беше случвала. Кристина въздъхва от облекчение, когато колата спира пред училището ѝ. След като плаща и тихо промърморва "Благодаря" на шофьора, тя се втурва към отворената врата, където два робота пазят входа заедно с двама мъже.
- Добро утро! - казва Кристина и се втурва покрай тях. И роботите, и мъжете кимат, разпознавайки я като ученичка в училището.
Кристина вижда още ученици, тичащи като нея - все пак до първия час остават около пет минути. Тя спира за момент по средата на коридора, задъхвайки се. Един робот я приближава, металните му крака издават зловещ звук върху блестящите плочки.
- Добро утро, Кристина! - казва роботът със студен, женски глас. - Трябва да се явиш при госпожа Сервантес. Вика те спешно.
Кристина замръзва на мястото си. Само не и това!
- Но първият час ще започне всеки момент! - протестира тя и като по даден знак звънецът ехти из цялата сграда, известявайки началото на занятията. - Не може ли да я видя след часовете?
- Съжалявам - отговоря роботът, но въобще не изглежда да съжалява. Все пак това е робот. - Трябва да те отведа веднага!
Без да чака Кристина да отговори, роботът я хваща за ръка с металните си пръсти и я повежда напред. Кристина свива устни, но няма какво да направи и просто следва това метално нещо, което не може да разбере колко я е страх от разговора, който ще последва в кабинета на госпожа Сервантес.
Докато Кристина и роботът вървят бавно по коридорите на училището, нека обясня накратко какво е Миксленд и защо Кристина, българка от българско семейство, е в училище, в което преподава учителка с фамилия Сервантес. Миксленд е сравнително нова държава, построена преди около четири години. Човек не би повярвал, че е нова заради бързото ѝ разрастване и развитие, но през две хиляди петдесет и втора година всичко се развива бързо, а за този напредък голяма роля играе изкуственият интелект - тези роботи, които могат да се срещнат в редица сгради и работят заедно с хората за по-добро бъдеще. Държавата се казва Миксленд, защото в нея преобладава смесица от различни култури, различни нации. Идеята за такова обединение, за такова сплотяване се харесва на много хора и много от тях емигрират в тази екзотична страна. Къщите са скъпи, но има и по-евтини за тези, които не могат да си ги позволят, а и винаги се намира някой, който да приюти другиго. Никой, разбира се, не забравя за родината си и все още я обича, но животът в тази държава, в която могат да общуват най-различни хора от най-различни страни и по този начин да обогатят езиковите си умения и да научат много повече за различните култури, ги влече към себе си още от началото на нейното построяване. Често всеки се връща в родното си място и завежда някой чужденец или просто отива със семейството си и донася нещо ценно оттам, или разказва интересна история - случки по време на пътуването. Дори и някой да не знае английски в Миксленд, освен че има много приложения за превод в телефоните на хората, лесно може да се намери човек или робот, който да се отзове на помощ.
- А, да, Кристина - разсеяно казва сега госпожа Сервантес със силен акцент и маха с ръка на робота. - Благодаря ти, Валъри, можеш да си вървиш! Кристина, затвори вратата и седни, моля!
Роботът излиза, а Кристина изпълнява молбата на строгата си преподавателка по химия. След като затваря вратата безшумно, тя тайно поглежда за момент към госпожа Сервантес. Лицето ѝ е безизразно, само устните ѝ са свити. Зелените очи на мексиканката бавно изучават някакъв лист хартия, а къдравата ѝ коса непокорно се е разрошила. Кристина въздъхва, все още стояща изправена пред вратата. Госпожа Сервантес е добра жена и Кристина знае това, но точно нейният предмет не се отдава на амбициозната ученичка и тя често трябва да посещава този кабинет.
- Седни, ако обичаш! - бавно казва учителката по химия. Кристина прочиства гърло, бързо издърпва удобен стол с пухена седалка и сяда. Поне столът действа много успокояващо.
Госпожа Сервантес не чака дълго, за да започне по същество. Тя отваря едно чекмедже и изважда лист. Като поставя листа на бюрото си на доста видно място, червеният цвят едва не заслепява Кристина. Тя обича червеното, но не и в този момент, не и когато го видеше в този кабинет.
- Какво ще правим, Кристина? Просто не се получава. Опитвам се да обясня нещата сбито, ясно, опитвам се да давам полезни упражнения. Не ми се иска да го правя, но ще трябва да повториш същия материал по химия следващата година, ако не се стегнеш. Това е последното ми предупреждение.
Кристина кима, чувствайки се разочарована от себе си и знаейки, че родителите ѝ изобщо няма да са радостни от тази новина. Наистина трябва да даде всичко от себе си, за да поправи оценките си по химия. След поредния дълъг разговор и обещанието на Кристина, че наистина ще се постарае да оправи кашата си, момичето излиза, затваряйки вратата. Вече е междучасие и тя иска да сподели случилото се с Ивайло, нейното гадже от близо половин година. Бродейки из коридорите, тя най-накрая го намира, но..., но той не е сам. В обятията на Ивайло има друго момиче - Джейн от Щатите. Кристина беше виждала Джейн и беше разговаряла с нея. Не бяха разговаряли много и все пак от кратките им разговори Кристина разбра, че Джейн обича да е в центъра на вниманието и че чувствата на другите не я интересуват особено. Сега в обятията на Ивайло тя се кикоти доволно. Кристина маха с ръка. Ивайло бързо се отдръпва, вината явно си личи на лицето му.
- Няма значение - казва Кристина, преди той да може да се защити. - Всичко е наред. Желая ви щастие!
След това тя просто излиза от училище и бяга толкова бързо, че някой би казал, че се надпреварва с летящите коли. Горещи сълзи на гняв и разочарование се стичат по лицето ѝ, а тя тича и накрая вижда детска площадка, която ѝ напомня за площадката, на която често си играеше като дете в България. Тя поглежда към пързалките, катерушките, люлките.
"Толкова исках да порасна, когато бях дете” - мисли си Кристина, докато сълзите се стичат по страните ѝ. - "Сега искам просто да съм дете отново. Искам да си играя, искам да ям сладолед, искам да тичам, да съм безгрижна както тогава, а не да се сблъсквам с всички тези проблеми".
Без да мисли, Кристина грабва някаква лопатка и започва да копае голяма дупка в пясъка. Желанието ѝ е дупката да е голяма, колкото нейната болка. Някои деца и майките им я зяпат с любопитство, но не казват нищо, а Кристина не им обръща внимание. Дупката наистина става много дълбока, но Кристина продължава да копае, изразходвайки цялата си енергия. Изведнъж шестнадесетгодишното момиче чува писък зад себе си и се сепва.
- Ти ми взе лопатката! - крещи едно много малко, сладко момиченце с розови бузки. - Това не е хубаво!
Детето, ядосано, си взема лопатката и леко побутва Кристина с малките си ръчички. На нея само толкова и ѝ трябва - и без това напълно изненадана, тя пада в дълбоката дупка, която сама беше изкопала. От гърлото ѝ се изтръгва писък, но тя си поема дълбоко въздух.
"Не може да пищя, защото едно детенце ме е бутнало в пясъчна дупка. Ей сега ще изляза оттук."
Но колкото и да се опитва, Кристина не може да намери началото на дупката, а падането продължава толкова дълго и пред нея ту е по-тъмно и от беззвездна нощ, ту е толкова светло, като че ли не едно, а хиляди слънца са се събрали накуп. Кристина затваря очи, докато най-накрая с тих трясък се приземява върху трева, а наоколо си може да види най-различни видове цветя. Слънцето се усмихва и гали косата ѝ, птичките пеят толкова нежно, че Кристина просто ляга на тревата и си мечтае завинаги да остане тук.
"Но какво си мисля? Ами родителите ми? Приятелите ми? Ивайло? Не, няма да мисля за Ивайло..."
Както лежи в тревата все още със затворени очи, мислейки за всичко, което се беше случило, Кристина чува тих смях. Тя бързо се изправя. Това красиво място все пак може да е някакъв капан.
- Хей, казах ти, че ще я изплашиш! - чува Кристина тайнствен глас. - Наистина трябва да престанеш да се хилиш по този начин.
Кристина се оглежда във всички посоки, но не вижда никого.
- Здравей! - казва дълбок глас. - Съжаляваме, че те уплашихме, но Бъдещето не може да спре да се смее. За него всички приключения са забавни.
- Бъдещето ли? Това е някаква шега, нали? Кои сте вие и защо не мога да ви видя?
- Не е никаква шега. Аз съм Миналото. Настоящето също е тук, но то е мълчаливо. Е, съдбата реши да те срещне с нас.
Кристина изведнъж вижда себе си като дете, докато играе с играчките си и се усмихва щастливо, а майка ѝ я прегръща. Картините бързо се менят, но те всички са от детството на Кристина - играещата Кристина с други деца, ядящата три топки сладолед, тичащата боса из двора в родината си...
- Искаш да се върнеш там, нали, Кристина? Заради проблемите, които имаш сега? - тихо пита Миналото.
Кристина кима, сълзи отново напират в очите ѝ. Картините започват да се изменят и тя се вижда пред вратата на къщата си, носеща поредния червен тест, вижда се да прегръща Ивайло в училище, а той ѝ се усмихва... Кристина покрива лицето си с ръце и ридае неудържимо.
- Не искам да се връщам там - казва тихо Кристина. - Искам да остана тук. Могат ли да дойдат родителите ми?
- Не можеш да останеш тук - отговаря различен глас, не толкова дълбок, по-скоро звучащ като млад момък. - Аз съм Настоящето. Не бива да бягаш от мен. Ти си тук, за да избереш по кой път искаш да тръгнеш и дали вечно искаш да останеш в миналото и да избягаш от проблемите. Имаш правото да избереш, но това ли искаш наистина?
- Аз обичах Ивайло. Без него няма смисъл да съм в това настояще. С оценките си по химия само натъжавам родителите си. Искам пак да съм безгрижното дете Кристина.
Кристина маха ръце от лицето си. Пред нея сега стои една зряла, възрастна Кристина, но тя изглежда тъжна и самотна. Картината се променя бързо и Кристина се вижда до красив мъж и две бебета в креватчета. Кристина и мъжът се усмихват. Картината се сменя, Кристина е в България и чете книга след книга, без да ѝ омръзва.
- Но кое е всъщност бъдещето ми? - пита Кристина, съвсем объркана.
- Добър въпрос - отговаря момчешко гласче през смях и Кристина разбира, че това е Бъдещето. - И аз не знам. Никога няма да знаем нито аз, нито ти, ако решиш да избягаш от проблемите, пред които и без това всеки се изправя. Не може да се предадеш просто така. Миналото е минало и ти трябва да продължиш да живееш в настоящето, за да можеш да видиш и бъдещето.
Бъдещето отново се разсмива. Смехът му е заразителен и Кристина също започва да се смее, когато изведнъж се чува трясък и някой изохква. Кристина надава писък и поглежда настрани. Момче, изглеждащо на нейните години, седи до нея на тревата и разтрива крака си. То също се оглежда, а по лицето му се вижда, че е напълно объркано.
- Ъъъ, здрасти! - казва момчето, обръщайки се към Кристина. - Приятно ми е, аз съм Никола и въобще не знам как попаднах тук.
- Е, Кристина също не знае как попадна тук - разсмя се Бъдещето от сърце. - Тя просто падна в една дълбока пясъчна дупка, която сама си изкопа и ето я тук.
- Значи се казваш Кристина? А този, който говори, кой е? Не виждам никого другиго. Е, аз..., ами, избягах от училище. Реших да пропусна часа по математика и отидох до рекичката близо до нашата къща. Обичам да гледам тази спокойна река. Седнах на парапета на моста, въпреки че знам, че е опасно, и започнах да гледам телефона си. Това също ми стана скучно и просто го прибрах. Слънцето печеше, водата бълбукаше. Беше успокоително и аз просто задрямах. Не знам как съм паднал в реката и как не се удавих, а вместо това се озовах на това красиво място.
- Е, не е без причина - обади се Миналото. - Ти също искаш да избягаш от проблемите си, нали? Ти си отличник в училище, отговорен, сериозен и амбициозен. Като Кристина, но за разлика от нейните проблеми - твоите са други.
Никола се почесва притеснено зад ухото. Кафявите му очи излъчват топлота, невинност, но и тъга. Кестенявата му коса е леко разрошена, но лицето му е внимателно обръснато. Кристина го оглежда замислено и тогава същите картини от детството, настоящето и възможното ѝ бъдеще се разиграват пред двамата. Кристина се изчервява до уши, знаейки, че някакъв непознат гледа нейния живот.
- Интересно - казва Никола едва чуто. Кристина клати глава.
След малко Кристина може да види малко момче - определено Никола - да играе с друго момче в огромна, светла къща. Явно това е неговият брат или поне така изглежда. Още и още картини се разиграват, а Кристина не е сигурна дали трябва да гледа. Никола играе с някаква кола, но тя се чупи, блъскайки се в кухненски шкаф, двамата виждат как Никола се маскира като нинджа, а малките му крачета подскачат от вълнение. Дори могат да го видят като бебе в количка. Сегашният Никола се усмихва, като вижда семейството си и себе си като малък. След това картините се променят и сегашният Никола заспива в клас, в следваща картина той гордо показва бележника си на своите родители, след това виждат как се бие в училищния коридор, а робот го води в директорския кабинет. След това възрастният Никола седи на пейка, дълбоко умислен, лицето му покрито с бръчки, в следващата картина Никола е пиян и е в странна компания, а всички се опитват да се държат на крака и да танцуват, смеейки се, в друга картина мъжът е усмихнат, изглеждащ все още млад почти колкото е в настоящето, а красива жена го целува.
- Когато се върнете обратно - обади се Миналото - изборът, който направите тук, ще е в сила. Но знайте, че ако изберете да се върнете обратно, няма да има връщане назад, а това може да промени бъдещето ви и то да е по-лошо, отколкото би било, ако просто продължите напред и се борите с предизвикателствата пред вас. Ако решите вечно да останете в миналото си, то никога няма да се срещнете отново и докато другите около вас се променят и се борят, вие просто ще сте малки и безгрижни деца. Наистина ли искате това?
- Роботите са навсякъде - промърморва Никола. - Технологията е толкова развита и това е чудесно, и роботите ми харесват, но понякога... Заради робота ми Роксън най-добрият ми приятел не ми говори. Бях взел Роксън с мен в училище и му казах да предаде на Джон, най-добрия ми приятел, който е от Англия, че понеже не си бях написал домашното по роботознание предния ден, трябваше да го напиша и затова не можех да отида с него на обяд. Роксън не ме е разбрал и е казал на Джон, че повече не искам да отивам с него на обяд. Затова се и сбихме. Защото той винаги вярва на роботите.
- Но това е глупаво - казва Кристина. - Роботите невинаги дават правилна информация.
- Да, Джон е странен понякога, той е просто луд по технологиите и му се иска те да са перфектни. Както и да е, ти от София ли си?
- Да, преместихме се преди около година и тук е наистина хубаво. Често отиваме до София. С тези летящи коли не е трудно да отидеш и да се върнеш.
Никола се усмихва.
- Така е. И ние сме от София и...
- Хей, вие двамата, сигурни сме, че ще имате много време да си говорите, когато се върнете там, откъдето сте дошли. Какъв е изборът ви?
Кристина въздиша и разказва на Никола за това, което се беше случило с Ивайло, за ниските ѝ оценки и за разочарованието на родителите ѝ.
- Аз съм добър по химия - казва бавно Никола след кратък размисъл. - Мога да ти помогна. Съжалявам за случилото се с Ивайло. Това, което е направил, е ужасно, но аз съм сигурен, че ще можеш да го преодолееш. Ето, сега имаш нов приятел.
Никола леко се изчервява, но Кристина чувства топлота в гърдите си, сякаш може да преодолее предизвикателствата, сякаш може да е силна като всеки друг.
- Просто имах чувството, че няма да мога да се преборя с всичко това. Исках да се върна в миналото, да съм безгрижно дете, да си играя.
- Това е разбираемо, но порастването ни е неизбежно, проблемите също. Мисля, че всеки трябва най-накрая да го разбере. И аз исках да избягам от настоящето си заради тези неща, които се случиха с Джон. Ние наистина сме добри приятели.
- Е, мисля, че като дойдохме тук за малко, избягахме от настоящето, макар и не за дълго. Но трябва да се върнем и да продължим. Радвам се, че се срещнахме и вярвам, че заедно можем да преодолеем всички препятствия.
Никола отново се усмихва, а устните на Кристина също оформят блестяща усмивка. Те чуват как Бъдещето се смее радостно.
- Това беше хубаво приключение - казва то. - Вярвайте, че направихте правилния избор и че аз ще съм добро бъдеще за вас. Нямаше да обещая същото, ако бяхте сгрешили, ха-ха-ха!
В един миг Никола и Кристина, хванати за ръце, започват да се реят във въздуха, а след още един миг тупват на земята, но все още държащи се за ръце.
- Това е площадката, където изкопах пясъчната дупка - казва Кристина, оглеждайки се. - Хайде, да се разходим, тъкмо ще ми покажеш къде е къщата ти.
И така - Кристина и Никола тръгват заедно по един нов път, по пътя на настоящето, който ще ги заведе до едно прекрасно бъдеще. Поне може да се надяваме, че ще е така. А дали някой друг ще падне в някоя пясъчна дупка или в някоя бълбукаща река и ще разбере кой е правилният път? Най-вероятно да, защото дори през две хиляди петдесет и втора година, когато има такъв прогрес, всеки може да се отчае от проблемите, които го застигат. Ето че съдбоносната среща с времето е възможна, а тя може да доведе и друга съдбоносна среща.

Назад

Всички статии на Брой 12, 2023

***ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР

м. Януари

**РЕДАКЦИОННО

Пожелание

*ТВОРЧЕСТВО

Награда за таланта и начало на една традиция

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Смолян
Силистра

ЛИЧЕН ОПИТ

Какво е да си незрящ журналист

НАШИЯТ БРАЙЛ

Национален конкурс по бързо и правилно четене и правилно писане на брайл

НОВИНИ ОТ НАЦИОНАЛНОТО ЧИТАЛИЩЕ

Бляскав финал с логично продължение
Летим по пътищата бели
Повече и по-качествен печат за незрящите хора в България

ОБЩЕСТВО

Защо вече не гласувам или за забравените и дискриминираните избиратели

ПРОЕКТИ

Проект за достъпността на уеб сайтовете на публичните институции

РЕКЛАМИРАЙТЕ ПРИ НАС

Рекламна тарифа на списание "Зари"

РЕКЛАМНА СТРАНИЦА

Представяме ви "Успех Филтър ССБ" ЕООД

СПОРТ

Отчетно-изборно общо събрание на ФСХЗУ
Държавно отборно първенство по шахмат