ЗАРИ - Специализирано издание на Съюза на слепите в България

Брой 03, 2024

Тема: ОБЩЕСТВО

За различните умения и неумения, и още нещо

Когато кажеш, че някой е инвалид, отсрещната половина в разговора често си представя грозновата инвалидна количка, приютила позалинял и тъжен човечец.

През годините неведнъж съм размишлявала над тази въпросителна и заключението, до което все достигам, е: НЕ МИСЛИШ ЛИ, ЧЕ ВСИЧКИ СМЕ ИНВАЛИДИ?
Осъзнавам, че обществото е поставило една къде невидима, къде съвсем обозрима граница между това, което ще се смята за нормално, валидно, и това, което те праща в другия лагер. Процесът на разпределяне дори не ми се струва осъзнат, а изграден като лош навик, с който просто не знаеш как да се справиш.
Когато съм се пренатоварила с багаж, оценявам предложението за помощ– не като нещо, което ме прави по-малко човек, а като жест между двама равни човеци с различни умения. Може би това би била моята дефиниция за нещата: всички сме невалидни по някакъв начин, защото всеки от нас си има свои способности и същевременно – свои неумения.
Да ме съжаляваш за това, че не мога да изкача пет етажа стълби, без да се уморя, е същото като Райнхолд Меснер да изпитва съжаление към теб, задето се задъхваш на прехода до връх Ботев. Равни хора, различни умения.
Обаче – както подчертах още в първото изречение, инвалидността не се равнява на човек в инвалиден стол. Има десетки правила, които трябва да се изменят, за да съответстват на различните личности – спрямо техните умения и неумения. Веднага ще ви дам пример, изваден от семейната финансова "колекция" – паркирането.
Едно от правата на хората със специални нужди е притежанието на син стикер за паркиране. Реалността - десетки стикери и сто пъти по-малко означени места.
А когато изобщо няма (свободни) места около финалната дестинация – дето се вика, кел файда. Това е може би един от най-осезаемите примери за неразбиране от страна на обществото, защото автомобилът за човек, който не умее да се придвижва свободно на дълги разстояния, не е играчка, нито лукс – той е необходимост.
И в случая това е разбиране и нов работещ механизъм, а не скоба, не фиш или наказателен паркинг.
Истина е също така, че аз си гледам предимно от моята камбанария, както всеки друг човек. Обаче осъзнавам, че камбанариите на всички са различни – следователно виждаме света от различни ъгли. По стечение на обстоятелствата в моето полезрение попадат някои неща в повече, други – в по-малко, трети – почти хич.

Не откривам топлата вода с думите: светът е палитра от хора с различни умения и различни неумения. Във всеки има нещо "счупено", нещо извън рамката. Не ми се обиждай, но... има нещо счупено и в теб. И ТОВА НЕ ТЕ ПРАВИ ПО-МАЛКО ЧОВЕК. НЕ МИСЛИШ ЛИ?