Брой 4, 2024
Тема: РЕТРОСПЕКЦИЯ
Уморените коне са все по-уморени
Разказ за митарствата, разочарованията и половинчатите успехи на едно поколение
Александър ВЕЛКОВ
Преди да оставя уважаемият читател да се потопи в текста, ми се струва важно да направя няколко уводни уточнения.
Тези исторически бележки не са плод на дългогодишни и задълбочени проучвания. Изглежда таим в нас неподозиран запас от информация, готов да ни се натрапи най-нахално в най-неподходящ момент и при най-неочаквани обстоятелства. При мен този своеобразен сейф се отключи след написването на първите няколко хиляди знака с конкретен повод проблемът с приложението "Електронни очи". После преградните стени бяха пометени и лавината от думи се изля като достигнала пълноводието си река. Появиха се втора и трета част и оформянето на цялостен замисъл. Бих определил резултата като грубовата мозайка, съставена от небрежно подредени нешлифовани елементи.
Всеки продукт, било то журналистически или литературен, се нуждае от добра опаковка. Препратката към романа на Хорас Маккой "Уморените коне ги убиват, нали?" изникна също толкова естествено, колкото и всичко останало. И там, както в предложената ви в следващите страници почти нередактирана версия за близкото ни общо минало, журналистиката и литературата са тясно преплетени (самият Маккой е работил като спортен репортер). И там героите не са едноизмерни и реагират на връхлитащите ги събития, следвайки свой собствен закон. И там борбата на малкия човек няма как да завърши с хепиенд - защото мнозина от нас сме устроени така, че се опитваме да носим с тонове по-голям товар, отколкото сме в състояние да поемем. Затова и според съдбата, предначертана от самите нас, е неминуемо да останем затрупани под него.
Едно осъзнаващо ролята и отговорностите си поколение приема достатъчно насериозно задължението си да се отчита пред съвременници и наследници. Тъй като ние сме лишени от горните характеристики, предложеният ви чрез страниците на "Зари" случаен акт на себеразкриване не е натоварен с конкретно предназначение. Бих се радвал, ако съм успял да ви предложа една приятна разходка в парка на близкото минало в нашите вече започнали да се протриват маратонки. Ако почувствате стягане, моля веднага ги събуйте! Винаги можете да ги обуете отново или да ги захвърлите в кьошето, прескачайки към следващото заглавие.
3 април 2024 г.
1.
"— Мога ли да кажа нещо, без то да ти напомни, че не искаш да си жива?
— Такова нещо няма."
Хорас Маккой, "Уморените коне ги убиват, нали?" (Този и следващите цитати са от изданието на ИК "Бард" от 2014 г. с преводач София Василева)
Тези дни спря да работи още едно създадено в България приложение за незрящи. Става дума за "Електронни очи". Ще цитирам тук текст, публикуван при представянето му през 2018 година:
"Районната организация на слепите в София регистрира към 1 300 свои членове със зрителни увреждания. Реалният им брой обаче е значително по-голям. Много млади и активни хора, които се опитват да управляват живота си сами и не разчитат на различни социални придобивки, не членуват там и не са обхванати от тази статистика. А в големия и забързан град няма добри ориентири, които да помогнат на човек със зрителни увреждания да се движи уверено и независимо от придружители. Някои от тротоарите в централната част са снабдени с тактилни ленти, но не и в останалите квартали. Освен тях "говорещото метро" и плахите опити за "говорещи спирки" – градът е едно крайно враждебно място за незрящите.
За щастие новите мобилни комуникации и информационни технологии създават невероятна възможност да се улесни животът на хората с увреждания и да се компенсира донякъде техният дефицит. Специално хората със зрителни увреждания биха получили неоценима помощ да бъдат самостоятелни и независими, ако могат да разчитат на "Електронни очи". В случая тази идея има съвсем евтино и лесно изпълнение. А и всеки вече е въоръжен със смартфон, който така или иначе предлага много ползотворни говорещи приложения. А сега вече и такова, което може да ориентира незрящия за заобикалящите го улици и сгради, да го упъти към най-близката спирка на градския транспорт, да го информира за номера на пристигащия автобус, да предлага най-добрия маршрут.
"Електронни очи" е безплатно приложение, което дава повече свобода и възможности за активен живот. Това е приложение, което вече променя живота на хора със зрителни увреждания. Засега в столицата. Но амбицията на екипа е да инициира подобни разработки и в другите по-големи градове. Също така да разшири много повече функционалността на "Електронни очи". Така че кампанията продължава. Увреждането е проблем на бариерите в средата. Затова няма увреждане, което да не може да бъде преодоляно с подходящо техническо решение. "Електронни очи" ще доказва това".
Край на цитата.
За мен създаването на въпросното приложение, дори и в този му вид - използвано от ограничен брой потребители в тъй наречената "бета версия", е много добро постижение. За да набере финансиране, д-р Иван Янев организира цяла кампания - скочи с парашут, даде доста интервюта, първите от които датират отпреди десетина години. Приложението е добро допълнение към "Sofbus24", другата програма, с която чрез мобилното си устройство следим кога ще пристигне автобусът, трамваят или тролеят. За мен е по-интересно да разгледам разработването на този софтуер от малко по-мащабна перспектива.
В края на 40-те години на миналия век по заръка на БКП по-големите организации за незрящи са обединени в Съюз на слепите в България. На практика в момента начело на нашите най важни НПО-та все още ключова роля играят представители на поколението на петдесетте и шестдесетте години. В зависимост от гледната точка може да се заключи, че те още си носят кръста, удържат фронта, допринасят с авторитета и ерудицията си с оглед на това стойността на организациите ни да бъде запазена и да се предотврати застрашаващият ни хаос, олицетворяван от неподготвените, некомпетентни, необразовани и натоварени с още много "не"-та пред прилагателните за тях кандидат-началници. Опониращата гледна точка също не е по-малко бременна с основания - старите пушки постепенно сдават багажа, светът върви напред, а ние изоставаме заради анахронично и ултраконсервативно мислене, необходими са незабавни реформи, решителни и активни действия към желаната промяна.
Поколението преди нас - на родените в края на шестдесетте и началото на седемдесетте, беше подготвяно за кариера било за бъдещи управници, било за по-скромното битие на работници в предприятията "Успех". Дойдоха промените и за съжаление тези златни момчета и момичета останаха излъгани. У тях има доста натрупана болка от това, както у нас неудовлетвореност от липсата на заварен модел, от който да се ползваме още от люлката. Те са успели да го помиришат и докоснат (става дума за модела), ние - само си го представяме, наблюдавайки през ключалката на Мрежата ставащото в развитите държави. На тези няколко облагородени от тогавашната система набора дължим създаването на организации като Фондация "Хоризонти", която скоро ще чукне тридесет лазарника и се наложи като пионер с курсовете си, с работата си със студентите и в много други направления. Именно на "Хоризонти" дължим и първата успешно разработена българска програма под Windows - Speech Lab. Представители на тази генерация се оказаха в основата и на "БГАсист", дилър на Jaws for Windows за България. Както и на друг тип - по-неофициална търговия, запълваща важна и незаемана от основните НПО-играчи ниша.
Какво свърши моето поколение, пръкнало се през последните 10 - 15 години (нека използваме помпозното определение "Залеза") на социализма? Ние трябваше да се научим да виреем в една реалност, в която на думи бяхме подкрепяни и поощрявани. Внушавано ни беше, че сме бързи, смели и сръчни, въпреки увреждането. Че можем да работим на равна нога със зрящите, даже и отвреме навреме да ги надминаваме с някоя и друга дължина. В началото представлявахме бяла и чиста табула раза, върху която можеха да се сътворят чудеса. Накрая искрящо бялото платно се превърна в постмодерна цапаница. Завършихме по три висши, но не научихме нищо, участвахме в какви ли не проекти, но така и не се специализирахме, тръгнахме с амбицията да превземем света, а накрая се върнахме към изконното - в добрите стари традиционни организации.
2.
"Преди да се включа в този танцов маратон, обичах Тихия океан — харесваше ми името му, широтата, цветът, мирисът му; седях с часове да го гледам и да си мисля за корабите, които са плавали по него и никога не са се върнали, за Китай и Южните морета, мислех си за какви ли не неща… Но вече не мисля. Стига ми толкова. Все ми е едно дали ще го видя отново, или не. Вероятно няма. Съдията ще се погрижи за това."
Първите ни опити да променим съществуващите порядки бяха инициирани в рамките на Съюза на слепите. Не познавам историята в другите градове, но съм чувал разкази за опитите на една група "младежи" да свалят тогавашния председател на Териториална организация - "Люлин" Ангел Александров в края на 90-те. Смътно си спомням и вълненията около закриването на така наречената Студентска организация към столичното РО. Представете си, някога е имало организация от студенти - добра, лоша, съюзна, но с председател студент, членове студенти и прочее! Някъде, където поне е имало потенциал да се обсъждат теми, различни от големината на пенсиите, лумбагото и нечия скорошна кончина. Радвам се, че не съм членувал в нея, толкова идилично ми звучи, че разочарованието ми от действителността щеше да е равносилно на челен сблъсък. Познавайки системата, предполагам, че причините студентското ТО да спусне кепенците са били двустранни: пасивността на самите студенти и подразбиращото се желание на тогавашните ръководители да разпилеят гласовете на младите. Природата не търпи луфтове. На мястото на тази териториалка съвсем естествено възникна Фондация "Хоризонти". Един от проектите, който защитиха някъде около 2000 г., беше за компютърна зала, предназначена за незрящи студенти. Доста младежи за пръв път се докоснаха до компютър именно в читалнята на шестия етаж в 55-и блок. Възходът на "Хоризонти", дължащ се основно на двама човека - Хюсеин Исмаил и Иван Кацарски, създаде предпоставки за обособяване на ядро от хора, което да форсира иновациите и разчупващото дотогавашните организационни концепции мислене в национален мащаб. Не се получи. Нямахме подходящата закваска, а Хюсеин и Иван не разполагаха нито с времето, нито с лостовете да ни въздействат. От друга страна организацията се издържаше, както и досега, изцяло от проекти. Фактор от сеизмичен характер, възпрепятстващ формирането на стабилен качествен екип.
За да стане пределно ясно защо химическите процеси в "Хоризонти" не доведоха до ползотворен взрив, ще се опитам да сваля още малко нивото. Примерът с една маймуна, случайно открила начин да мие картофите, преди да ги изяде, е вече учебникарски. Около началото на новия век ние бяхме в ролята на тази маймуна и някои неща научихме случайно. С други нямаше как да се справим. Би било пресилено да се каже, че не сме издържали изпита. Ще използвам шофьорска аналогия - липсваха ни курсове по кормуване и указания за решаване на листовките.
Редно е да отбележим за по-младите и да възбудим носталгията у ветераните, че извън поколенческите през деветдесетте имаше и друг вид противопоставяния - на комунисти срещу седесари, на по-консервативно настроените по отношение на политиката на ССБ срещу радетели за кардинални промени, например в начина на отразяване на събитията в организацията. Разкази на хартия от онзи период като че ли също липсват или поне са доста трудни за откриване. Ще разкажа един случай, предаден ми от свидетели. Събрали се в нашето предприятие на оперативка и един от председателите на станалите толкова модерни синдикати се оплакал, че на слепите работници им слагали по-малко сирене в макароните за закуска. Така се приело макароните и сиренето да се сервират отделно. Това се случва 89-90 година - системата рухва, а ръководният състав спори за неща от типа на големината на сиренцето в порциите. След няколко години вече нямало нито сиренце, нито стол, нито предприятия. Нито място за нас в "целата схема", както се пееше в една песен на "Ъпсурт".
Защо не успяхме да се интегрираме безболезнено в структурите на традиционните организации? Може би защото по онова време те си имаха достатъчно проблеми, за да се занимават с нас. От друга страна революционният дух, който появата на една нова реколта носи, някак си отравя атмосферата на такъв тип пазители на наследството. Все едно да накараш организаторите на тенис-турнира "Уимбълдън" да променят правилото състезателите да излизат само в бели екипи! От друга страна, макар че времето работи за младите в биологично отношение, поне при похода им към върховете на ССБ те по подразбиране ще тръгват от хенди кап. С каквато и визитка да идват новите лица (без значение от ЕГН-то), първото, което се питат шепнешком помежду си хората е "Кой е тоя? Ти познаваш ли го?" и когато се сещат, че е мъж на еди коя си от варненското, тяхна позната от поне 40 години, се успокояват и с чиста съвест гласуват за него. Власт не се дава, а се взима, а революции се правят от хора с идеали, но и без спирачки по пътя към постигането им. Нашето поколение не роди такива хора - ако ги беше родило, това че не са ни допуснали в ССБ или Кооперацията нямаше изобщо да ни накриви шапките. Не само нямаше да ни спре - то би било мотивация за създаване на паралелни структури от нулата. Дори онова, с което се утешавахме, докато се въртяхме в леглото нощем, че сме скъсали всички нишки с чорбаджиите-изедници се оказа мит. Ако можехме да предположим, че след двадесетина години щяхме смирено да преклоним глава пред тях, едва ли бихме го преживели. Всичко по реда си. След като не успяха да получат местата, които смятаха че им се полагат в ССБ, нашите герои на прехода (или поне по-будните от тях) започнаха да създават собствени организации. Пример за такава е СИЦ "Зрение", начело с доста активната Ели Станишева. Имаше и други - оставили къде по-малка, къде по-голяма следа с някой проект или медийна изява. Повечето са вече в юридическото, а което е и по-лошо - в историческото небитие. Те не оставиха трайна следа, не се създадоха екипи, не се пишеха програми и визии за бъдещето. Сякаш потенциалът за промени през 90-те и първите пет години на XXI век се изчерпи със създаването на Фондация "Хоризонти", която се адаптира изключително успешно към новите реалности. Спомням си, сякаш беше вчера, един случай, когато работех там - може би е било към 2003 година. Сядаме с един колега и колежка да обсъждаме нещо като стратегия - спорим за всяка дума и запетая. Една четвърта колежка или колега (вече не знам кое е правилното) ни слуша, слуша и накрая каза нещо от типа "Абе вие хубаво спорите, но трябва да се изкарват пари". И беше права - реалностите изискваха прагматици, а очертаването на някакви теоретични конструкции от разни философи можеше да бъде плюс, но в никакъв случай нещо от ключово значение. Пишете проекти, а ако ви остане време си философствайте! Това беше принципът и който го схвана - остана, който не успя - се насочи към друго поприще. Години по-късно, когато се появиха двегодишните програми към Бюрото по труда и служителите можеха да се чувстват спокойни, вече нямаше достатъчно грамотни хора, които да пишат планове и стратегии, а и нуждата от тези визионерски измишльотини съвсем беше отпаднала.
3.
"Странно беше как се запознах с Глория. Тя също се опитвала да пробие в киното, но аз разбрах това по-късно. Един ден вървях по Мелроуз, връщах се от студията на "Парамаунт", когато някой извика: "Ей! Ей!". Обърнах се и я видях да тича към мен и да ми маха. Спрях и също ѝ махнах. Задъхана и възбудена, стигна до мен и тогава разбрах, че не я познавам.
— По дяволите този автобус! — каза тя.
Погледнах зад себе си и видях автобуса на половината път до следващата пресечка по посока на Уестърн.
— О, помислих, че махате на мен.
— Защо пък да ви махам?
Засмях се, попитах:
— Знам ли? В една посока ли сме?
— Мога и да повървя към Уестърн — каза тя и тръгнахме заедно.
Така започна всичко и сега ми изглежда много необикновено."
Ако сме оставили уважаемата публика с впечатлението, че през цялото време ще си посипваме сол на главата, редно е да го разсеем. И ние имахме своите 15 минути слава. Силите ни нямаше как да стигнат за създаване на организация от мащаба и с влиянието на "Хоризонти". Енергията ни бе вложена в далеч по-въздушна, нетрайна и хаотична конструкция. От друга страна тази конструкция се оказа достатъчно здрава, иновативна и гъвкава, за да изпълнява около десетилетие функцията, заради която беше изградена.
Няма да преувеличим кой знае колко, ако определим създаването на проекта "Без мишка" като проява на явлението "черен лебед". Едно от тези непредизвикани от логично стечение на обстоятелствата събития, които изиграват важна роля след възникването си и водят до сериозни промени в засегнатия ареал. За да сме максимално точни по отношение на животинските видове, нашият лебед се появи под формата на омар или lobster, какъвто беше онлайн прякорът на Огнян Рангелов. Освен Огнян, за когото, колкото и добри думи да се кажат, ще бъде малко, в екипа на проекта "Без мишка" участваха Георги Живанкин, Негослав Събев, Илиана Киркова, Николай Тодоров, Костадин Колев, Стефко Василев, може и да пропускам някого. Не можем обаче да не споменем в отделно изречение името на Виктор Любенов, без дори да ни хрумне да си позволим да го вмъкнем в някакъв калъп. Как Огнян е успял да събере за едно такова начинание достатъчно компетентни хора, живеещи из цяла България - това е част от магията на харизматичните личности! Абсолютно съм убеден, че без неговото въздействие те никога нямаше да "седнат на една маса".
Тук е редно да прецизираме - свързваме думата "проект" с по-краткотрайно или дългосрочно финансиране на неправителствена организация. Участвал съм в проекти и за три, и за триста хиляди лева. Може да ви прозвучи пресилено, но с големия екип, който се включи на абсолютно доброволни начала и с разнообразните дейности, "Без мишка" би могъл да се оцени поне на няколкостотин хиляди. Изобщо не съм убеден след всичко, на което съм се нагледал, че ако беше реализиран по стандартния начин - резултатът щеше да е същият.
Огнян започна с нещо, което по онова време за нас беше чудо невиждано, а той беше осъзнал ефективността му в други държави. По този начин през гореспоменатия период на бял свят и на бял кон се появи пощенският списък "Без мишка". Макар и в по-семпъл вид, списъкът съществува и в момента, като конкуренцията на Facebook е само една от причините за залязващото му влияние. Имаше и други опити за такъв формат - те се провалиха поради липсата на модератори на съдържанието и администратори. Списъкът "Без мишка" се наложи именно защото зад него стоеше екип и се включваха авторитети от общността.
Наред с мейлинг листа бе създаден и сайтът "Без мишка", за мен ненадминат към този момент по разнообразието, количеството и качеството на ръководствата, които се публикуваха. Впоследствие за кратко възникна и още една нелоша алтернатива - blinfo.bg, поддържана от Панчо Карамански и други младежи около него.
В "Без мишка" започнаха да правят това, което днес се лансира като "подкасти". Обсъждане в рамките на един час на определена проблематика, например влошаването на достъпността на даден софтуер, създаването на ново помощно приложение и тъй насетне. Тези регулярни едночасови разговори, водени от достатъчно подготвен лектор, се публикуваха на www.bezmishka.org в mp3 формат. По-късно бе реализирана и идеята за компютърна помощ чрез Skype два пъти седмично. Имайте предвид, че повечето регионални рехцентрове бяха създадени след 2013 година. Дори днес такъв тип услуга на практика не се предлага. Впоследствие се започна и с политическите разговори - както с вътрешносъюзен, така и с национален обхват. Имам ясен спомен, че покрай някакви избори бяха поканили Меглена Кунева, а около конфликта между ССБ и Кооперацията гостуваше Васил Долапчиев. Организираха се и срещи face to face - дискусии по актуални за незрящите теми, както и годишни събирания на "Без мишка". По същество обаче проектът не надрасна онлайн битността си. На определен етап дойде идеята за създаването на мрежа от организации, похвално и амбициозно намерение, което така и не се реализира.
Огнян Рангелов навлезе в нашите среди без много гръм, трясък и обещания за чудеса. Представител на новата вълна млади хора, усвоили уменията да отварят врати само с натискане на няколко бутона на клавиатурата, той ни позволи да надникнем на места, където не сме били и ни покани да се възползваме от предимствата им. Силата му беше в управлението на техническата част от проекта. Извън това си амплоа той намираше време да организира курс по салса в Студентски град, посещения на музеи, както и за други странични инициативи. Помня ясно един случай, при който се опитваше да помогне на човек да се настани в общежитията за незрящи на булевард "Европа".
"Без мишка" постепенно затихна, но това по никакъв начин не прави проекта по-малко успешен. Ние, потребителите, взехме и научихме много през десетилетието на активното му съществуване. Необходим е по-дълбок анализ в търсенето на отговора дали начинанието е изпреварило времето си, или средата у нас не е особено подходяща за доброволчески акции от този тип. Можем, разбира се, да изброим някои на пръв поглед резонни предпоставки за края. Вече стана дума, че това бе инициатива (с извинение за чуждицата), инспирирана отвън. Ние, българите, а в двойно по-голяма степен българските незрящи сме ужасно подозрителни, когато някой дойде при нас и пожелае да ни помогне, без да очаква нищо в замяна. Особено ако не е син на зрително затруднени родители и през двадесет и пет годишния си живот е виждал незрящи само от разстояние. Ще разкажа само един по-скоро забавен, но достатъчно показателен епизод, чрез който да си обясним защо толкова рядко забелязваме ярко присъствие на всеотдайни зрящи колеги, които да се раздават без остатък, носейки стойност за нашите организации и общност. Един от бившите преподаватели в пловдивския рехцентър се беше записал в списъка и се беше обърнал към нас със "Здравейте, безмишковци!". Веднага някой го скастри с коментари от типа: "Ама какво е сега това "безмишковци"?. Обиждаш ни по този начин. Дай малко по-сериозно!". Ти, като не можеш едно "Здрасти" да кажеш, без да те засекат (без значение дали си зрящ, или незрящ), за какъв диалог може да става дума!? Как бихте се почувствали вие, колкото и здрави нерви да имате, ако хората, за които отдавате безвъзмездно усилията и времето си, ви гледат с подозрение и са ви отрязали още преди да са ви опознали!?
За мен отговорниците за администрирането на пощенския списък сбъркаха в твърде мекия си подход относно смесването на технически и теми много далеч от решаването на определен компютърен проблем. Наблюдавал съм руски еквиваленти - при тях има доста голям екип, който следи непрекъснато тази граница да не се нарушава и когато някой си позволи подобна проява – веднага бива санкциониран. Тук това не сработи, защото някои от хората с изградено реноме в нашите среди решиха, че списъкът е място за избиване на комплекси, менторстване и демонстриране на его. Възползвайки се от донякъде привилегированата си позиция, те започнаха да изразяват мнения по всякакви въпроси, да политиканстват и да си разчистват сметките с хора и организации. Това поведение доведе до перманентно нарушаване на и без това твърде общите правила, до оттегляне на част от членовете и пасивност на други и като цяло до противопоставяне на "онези, дето по цял ден висят и пишат в списъците" срещу некадърните "сесебейци и асансьори", както един от участващите в дискусията наричаше работещите в Съюза и Читалището.
В някакъв момент дори стана модерно не чак толкова компютърно грамотни разпознаваеми лица от нашите среди, опониращи на ръководните фактори, да се регистрират в списъка, родеейки се по този начин с новата вълна и не на последно място - опитвайки се да трупат дивиденти. Онлайн говоренето срещу ССБ тогава достигна апогея си. Проблемът не се коренеше толкова в критичното отношение, а че тази щекотлива тематика не беше пренесена в други пространства и че ожесточението и взаимните обиди нерядко преминаваха границите на добрия тон. Така списъкът, освен основното си предназначение, започна да играе ролята и на бухалка. Струва ми се, това даде известни основания на утвърдените организации да го припознаят като враждебна територия – нещо, без всякакво съмнение, вредно и за трите страни - потребители, организации и "Без мишка".
Линията, започната в пощенския списък, за намеса в доста комплицираните ни вътрешноорганизационни отношения бе пренесена и на терена на публицистиката. Организираха се срещи с председатели и директори, обсъждаха се казуси, правеха се коментари. Покрай прехвърлянето на групата от СИЦ "Зрение" към РСО - София и аз бях част от един такъв формат, този път от страната на статуквото. Най-активните участници в тези срещи по Skype подхождаха с претенцията, че едва ли не са народни трибуни, застанали начело на масови вълнения в предреволюционна обстановка. Нямаше как тези 200-300 дигитално грамотни човека, дори да бяха единни, да повлияят по някакъв начин на мнозинството, чиято средна възраст и тогава беше 50+.
Ще повторя, защото е важно: по-сериозните ни организации възприеха "Без мишка" по-скоро като враг, отколкото като потенциален партньор! Както винаги, концентрирани изцяло върху вътрешните си противоречия, те така и не осъзнаха, че проектът работи за тях или по-точно за техните членове, запълвайки ниша, която посредством капацитета си не биха могли да покрият. Това е сегментът на онлайн обученията и консултациите. Имаше готов екип, който само трябваше да бъде поощрен - било финансово, било технически или най-малкото морално. Такова нещо не се случи и лека - полека хората, свързани с информационното и техническото осигуряване започнаха да се отдръпват. Тезата, че доброволчеството е довреме и все някога идва етап, в който животът те изтиква в друга посока, има своите основания. При все това, базирайки се на личния си опит, не мога да я приема напълно и твърдя, че при определени условия такива екипи могат да съществуват в дългосрочен план, въпреки и паралелно с допълнителната професионална ангажираност на членовете си, особено в онлайн пространството. Чувал съм мнения, че "Без мишка" е изпълнил функцията си и съвсем заслужено е излязъл в пенсия. Моята позиция е противоположна - времето за такъв проект още не е дошло, а може и изобщо да не дойде.
Струва си поне да си зададем въпроса би ли могло такава неформална структура да се издържа чрез дарения от самите незрящи. Практиката в България показва, че това няма как да се получи, най-вече поради нашата народопсихология. Свикнали сме всичко да ни е безплатно, не го казвам с негативна или позитивна конотация. Как бихме могли да сваляме филми от "Замунда" и същевременно да плащаме, макар и скромните десет лева, за Speech lab!? Особено ако се намерят хора, а те винаги се намират, способни да "излекуват" това и още куп други приложения с ефикасно лекарство. Както Али Баба не се свени да черпи с шепи от богатството на разбойниците, така и за нашата природа не е присъщо само да гледаме отстрани и да се правим на по-католици от папата.
Край на първа част
Всички статии на Брой 4, 2024
*ПАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР
м. МайИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
СофияРусе
Благоевград
Силистра
ОБЯВА
Национален творчески конкурс "Графити от думи и звуци"РЕКЛАМИРАЙТЕ ПРИ НАС
Рекламна тарифа на списание "Зари"РЕКЛАМНА СТРАНИЦА
Представяме ви "Успех Филтър ССБ" ЕООДРЕТРОСПЕКЦИЯ
Уморените коне са все по-уморениСВЕТЛА СЛЕДА
80 години от рождението на Георги БратановЛитературна вечер за Георги Братанов в Ямбол
С духа на светлината
СПОРТ
Чехословашки шоудаун с БГ-подправкаДамски минитурнир по шоудаун
Национален турнир по шоудаун "Златен джоб"
Държавно първенство по стрелба с лък на закрито
