Брой 12, 2025
Тема: IN MEMORIAM
Светлини и сенки от един отминал живот
Беше късната есен на 1982 година. Централното управление на Съюза на слепите организира екскурзия до Рилския манастир. Аз и жена ми решихме да отидем. Оставихме деветмесечното си бебе в сигурни ръце и заминахме. Нашата внушителна група обиколи манастира, придружена от професионален екскурзовод. След като свърши неговата беседа, един младеж от групата зададе въпрос, свързан с хрисовулите на манастира – царски документи, с които се даряват земи и имоти на светата обител. Въпросът беше поставен намясто и получи смислен логичен отговор. Младежът беше 21-годишният Маньо Алексиев – по това време студент по право в Софийския университет. Той беше с едно момиче, още по-младо от него. По-късно разбрах, че това е Албена. Двамата бяха много впечатляваща и мила двойка.
Доста години не ги бяхме виждали. Дойде демокрацията, обществото се разбуни. Едни считаха, че това е краят на света, а други – началото на нещо ново и велико. Маньо и Албена се преместиха да живеят в блок трети от комплекса на предприятие "Успех" - София. Макар че със съпругата ми и двамата ни сина живеехме в съседния вход, в началото не поддържахме връзка с новонастанилото се семейство. Когато обаче пристигна от Бургас – родния град на Албена – техният син Кирил, на възраст точно между нашите деца, прекрасните малки момченца бързо се сприятелиха. Те имаха общи интереси, игри и забавления. Много скоро малката групичка от трима другари стана неразделна.
Започнахме и ние, техните родители, да се срещаме и открихме, че също ни свързват много неща. Започнахме да си ходим на гости и да пътуваме заедно на различни места. Маньо беше напуснал работата си като юрисконсулт на предприятие "Успех" и започна адвокатска кариера. Имам чувството, че още в началото му провървя. Това пролича по неговия жизнен стандарт. Имаше кола и шофьор, който му беше на разположение почти 24 часа в денонощието. В страната бурно течеше реституция. Водеха се много дела за връщане на земи и имоти. Маньо се специализира точно в тази област и не сбърка. Сега си мисля, че той беше най-успешният адвокат от незрящите, практикуващи тази професия в страната.
През август 1997 година решихме да си организираме едно пътуване до Холандия. Нашата цел беше да купим кола оттам, а Маньо казваше, че тръгва на шляйпазар. Уредихме визи, след като получихме покана от наш общ познат холандец - собственик на къмпинг в малко селце на около 100 км от Амстердам. Един прекрасен ден потеглихме с аудито на Маньо, шофирано от Данчо Митин – син на наши съседи в блока. Маньо взе със себе си своя син Кирил. Аудито беше луксозна за времето си кола, а всички ние излизахме за пръв път в Европа с автомобил. След някои перипетии, свързани с объркване на пътя в Югославия, ние навлязохме в Унгария и оттук започнаха чудесата. Възхищавахме се на пътищата и уредбата на бившата социалистическа страна. България беше прекарала зимата на Жан Виденов и въпреки въвеждането на валутен борд и деноминацията на лева - все още всичко беше с краката нагоре. Колкото по на запад отивахме, толкова нашето възхищение нарастваше. Маньо носеше камера и снимаше всичко, защото всичко беше много интересно. Спряхме в Прага, за да се разходим по центъра на този прекрасен град. Похапнахме чешки наденички с черен хляб в доста прилично количество. Беше 8 часа вечерта и Маньо каза: "Както хапнахме, май няма и да вечеряме". Той беше ценител на храната, какъвто съм и аз. Предстоеше ни да опитаме толкова много европейски деликатеси! След излизането от Прага нашият шофьор реши да не спираме никъде за нощувка и да пътуваме цяла нощ. Никой от нас не можеше да заспи в колата освен Кирил. Цяла нощ Маньо ни разказваше различни истории. Той разказваше не само увлекателно, но и с удивителни имитации на своите герои. Често пъти историите му бяха свързани с неговото родно тракийско село Кермен. Героите му бяха роднини и дори собственият му баща. Ако Маньо беше написал книга, тя по нищо нямаше да отстъпва на книгите на Чудомир. Той така сполучливо имитираше и своята съседка в блока Василка, та понякога имах чувството, че тя седи на предната седалка на колата.
Сутринта вече летяхме по магистралите на Германия и всички бяхме много уморени. Видяхме място за почивка със знак, че има душове. Спряхме и установихме, че душовете са изключително луксозно направени. Пред всеки от тях имаше малко помещение за събличане, а топлата вода беше в изобилие. Изкъпахме се напълно безплатно, обръснахме се, пихме кафе и се почувствахме като нови. Маньо каза: "Аз мислех, че тия душове ще са някакъв маркуч в заден двор, където да се къпем с тираджиите". Поглъщахме с удоволствие всяка придобивка на цивилизацията. На бензиностанциите аз утолявах жаждата си с фантастичната немска бира, а останалите спътници пиеха някаква специална течност за тази цел, каквато още не съм видял в България.
Прекарахме страхотна седмица в Холандия. Маньо не жалеше средства за храна. Кирил и шофьорът му не можеха да изядат прословутите пържени картофки на Макдоналдс. У нас все още нямаше ресторанти на тази верига. Един ден му казах: "Маньо, ти уби с храна твоите хора!". Той ми отговори: "Ще кажат - поведе ни по Европа и ни умори от глад". След като купихме кола, ние с жена ми се отправихме за България, а останалата част от групата замина за Белгия и после Франция. Когато се събрахме на родна земя, Маньо ни показа страхотни клипове от Дисниленд и Париж.
Маньо беше щедър не само за храна. Той наистина обичаше да нахрани един гладен човек. Когато идваше на курсовете по английски в рехабилитационния център на ул. "Цар Симеон", след занятията хващаше някой младеж, водеше го в съседния турски ресторант и му купуваше каквото пожелае.
Един ден купих някакви дребни подаръци на моите деца и за да подсиля ефекта от връчването им - тържествено ги попитах: "Кажете, не съм ли най-щедрият човек на света?". И двамата ми сина отговориха категорично: "Не си". Аз не бях учуден от този отговор, затова зададох следващ въпрос: "Кой е по-щедър от мен?". Последва задружен спонтанен отговор: "Чичо Маньо". За всички техни рождени дни той им купуваше много хубави подаръци.
Когато Маньо се раздели с Албена, имаше дълъг период, в който не поддържахме връзка. Съпругата ми замина на работа в Великобритания. Две години по-късно аз я последвах и там живяхме двамата три години.
Когато открихме Центъра за рехабилитация на ул. "Цар Симеон" в София, аз формирах групи от незрящи, желаещи да изучават английски език, и започнах да им преподавам. Маньо се включи още в самото начало. Идваше редовно на занятията и много старателно изучаваше езика говоримо. Реших да слушаме в клас адаптирани аудиокнижки, художествена литература. От Столична община не ми разрешиха да купя книжките и щом казах това на Маньо - той започна периодично да посещава книжарницата на Оксфорд юнивърсити прес и да купува книжки със свои средства. За една година даде около 1000 лв. за тази литература. Книжките и сега са в компютрите на центъра. Курсистите ги слушаха с интерес в топлата класна стая, а навън се вихреше студена зима. Групата, в която се включи Маньо, беше от 8 души. Цареше изключително приятна атмосфера. Не пропускахме ничий рожден ден. В такива моменти пак слушахме книги, но пред всеки един от нас имаше чаша вино или уиски.
Както споменах по-горе, Маньо беше много успешен адвокат, но не знам защо имаше амбицията да има висок пост и в организациите на слепите. Върхът на кариерата му в тази насока беше избирането му за председател на Контролния съвет на Съюза на слепите. На тази си длъжност той създаде впечатлението, че иска да стане председател на съюза. Това опъна отношенията му с действащия председател и от цялата работа остана горчив вкус в устата и на двамата.
По-късно в софийската съюзна регионална организация настъпи брожение. Маньо оглави опозицията срещу тогавашния председател Асен Алтънов и след известни перипетии зае неговото място. Г-н Алтънов не можа да види това, защото след събранията на териториалните организации почина оскърбен и унизен, тъй като не беше избран дори за пълномощник. Той съвсем не заслужаваше това след всичко, което направи за слепите в София. Почти същото се повтори пет години по-късно с Маньо. През периода на неговото председателство имаше още една вихрушка в Националната потребителна кооперация на слепите, в чийто център отново беше Маньо. След смъртта на Михаил Кърлин – дългогодишен водач на кооперацията, настъпи хаос. Последваха множество събрания, съдебни дела и ожесточени борби. Маньо претендира за вакантния председателски пост и в един доста продължителен период беше блокирана работата на цялата институция, и дори се заговори за ликвидация. Цялата суматоха костваше много напрежение и нерви за всички страни в конфликта.
Видяхме се за предпоследен път през септември, малко преди откриването на новата учебна година. Пихме чай, похапнахме сладкиши от съседната турска пекарна. Изведнъж Маньо каза: "Трябва да помисля за осигуряването на Вени и Манчо (втората му съпруга и 15-годишния син от нея), защото ще взема да се гътна и ще останат неосигурени". Той и всички ние не сме подозирали колко близо е този край.
На 21 ноември бях в Съюза на слепите по случай награждаването на участниците в литературния конкурс. След церемонията пиехме по чаша вино с председателя на съюза и Марина Петкова, когато телефонът на г-н Долапчиев звънна. От проведения кратък разговор разбрахме, че някой е починал. Щом приключи, той ни съобщи: "Маньо Алексиев е починал тази сутрин". Останахме потресени и бързо се разотидохме.
След погребението, на което имаше много хора, се отправихме към наблизо паркираните коли и в съзнанието ми звучаха два въпроса – "Това ли беше всичко? Това ли е краят?". Отиде си един човек със светлините и сенките в неговия живот. Вечна му памет!
Йордан МЛАДЕНОВ
Всички статии на Брой 12, 2025
*ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР
м. Януари 2026 г.200 ГОДИНИ БРАЙЛОВО ПИСМО
Мащабно събитие в софийския университетСъюз на слепите в България - история и развитие на брайловия печат
IN MEMORIAM
Светлини и сенки от един отминал животЗА ЕВРОТО У НАС
Да смените левове в евро на улицата е 100% измама, не ползвайте и чейндж бюраЕврото и хората с увредено зрение
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
СофияДобрич
Силистра
