Брой 03, 2026
Тема: ВДЪХНОВИТЕЛИ
Нели Стойчева: "Искам да извоювам сцена за хората с увреждания, на която да личи, че са достойни"
Крис ГРИГОРОВ
Нели Стойчева е родена през 1964 година в София. До десетгодишна вижда нормално, но зрението ѝ прогресивно намалява. След като завършва музикалното училище "Любомир Пипков" в София, започва нейната професионална музикална кариера. Дълги години е солистка на хора на слепите "Акад. Петко Стайнов" към Съюза на слепите в България. Съпругът ѝ също е музикант, а двамата имат и син и дъщеря музиканти. Днес Нели Стойчева е ръководител на вокална група от незрящи изпълнители и ръководи фондация, подкрепяща таланти с увреждания.
- Доколко семейната среда ви повлиява да имате отношение към музиката още от дете?
- В моето семейство професионални музиканти не е имало, но няколко поколения назад е имало много музикални дядовци и баби. Единият от прадядовците ми е пеел в църква, други мои прадядовци са свирили на цигулка. Моята баба всъщност искаше аз да свиря на цигулка. Купи ми цигулка и аз започнах първоначално с това.
Баба ми пееше много хубаво. Майка ми пееше много хубаво, искала е да стане професионална певица, но животът ѝ се е развил в друга посока и практически първият професионален музикант в семейството съм аз.
След като посвирих на цигулка, което много добре ми вървеше, ми се увреди зрението. И понеже през цялото време мечтаех да свиря на пиано, поисках от родителите ми да ме презапишат от цигулка на пиано, като по детски хитрувах, че нотите на пианото са по-близо и ще мога да ги виждам. Оказа се, че не е така, но можех да се навеждам и да гледам. Обаче зрението ми беше толкова увредено, че не ми позволяваше да чета ноти и да свиря. Трябваше да ги научавам наизуст. И аз се научих много бързо, понеже имам много силна памет. Буквално за минутки знаех произведенията.
След това така се разви животът ми, че влязох в музикалното училище със солово пеене като класическа певица и оттам нататък се преквалифицирах. В България имаше такъв принцип: за да можеш да свириш с групи в ресторанти и други такива заведения, се явяваш на защита на категория в Концертна дирекция – София или Окръжна дирекция – София. Една голяма комисия от музиканти даваха категория. Взех такава категория и станах пианистка. През това време бях вече и артист-хорист в Хора на слепите и така се разви моята дейност в младите ми години. Пеех в Хора на слепите, където станах и солист, а друга част от моя живот беше свирене с музиканти в групи. След това заминах за Норвегия с такава група.
Пътувала съм пет години в Норвегия. След като се върнах, тук започнаха едни по-тежки години след промените и нахлу много чалгата. Известно време се опитахме да се приспособим и да оцеляваме, но това не е нашето амплоа. Понеже с мъжа ми бяхме в една група, накрая останахме като дуо. После останах съвсем сама - ентъртейнър с кийборд и пеене, и свирех главно на частни партита. След това родих детето си и частично успявах да работя в тази сфера, пак с групи и музиканти по ресторанти, барове и тъй насетне. После дойдоха по-тежки години в живота ми, наложи се да поспра да съм толкова активна.
По-късно, когато родих и второто си дете, станах музикален рехабилитатор. Работех с деца, преживели насилие и всякакъв вид травми, както и с деца с различни увреждания. И днес това е моята постоянна работа – като музикален рехабилитатор към фондация Асоциация "Анимус", която управлява комплекс от социални услуги към Столичната община. А иначе от 2020 година с мои колеги от хора (Хора на слепите към Съюза на слепите в България, бел. ред.) създадохме група от певци с увредено зрение, наречена "Studio Miracle", където събрахме хора, които обичат да пеят многогласно и да влагат енергията си в съвместна работа, не само в индивидуална. Индивидуалното пеене, индивидуалната изява има съвсем друга функция.
- Кои са били най-трудните неща, с които сте се сблъсквали като музикант с нарушено зрение?
- Дълго време някак си прикривах това, беше възможно да го прикривам. Успявах да се справям редом с всички, без това да прави никакво впечатление. В своята работа като музикант с групи не съм имала проблеми от това, че не виждам. Но след това, когато съм търсила каквато и да било работа, се сблъсквах най-много с дискриминационния момент, в който хората започват да те смятат за човек от друга категория, понеже имаш дефицит. И тогава, създавайки тази група "Studio Miracle", учредих и фондацията "Miracle ELLOH Foundation", която съществува с мисията за достоен, съзидателен творчески труд на хората с увреждания.
Написахме няколко проекта, които бяха отхвърлени точно на дискриминационен принцип. Понеже сме били с увреждане, трябвало да кандидатстваме по програмите за хората с увреждания, въпреки че пишеше, че проектът е на много високо ниво. Той всъщност не беше отхвърлен, а само ни пренасочваха към социалните дейности.
Иначе казано - щом имаш увреждане, не можеш да се кандидатираш заедно с другите. За мен това беше много тежък момент, но аз нямам капацитет да се разправям, да подавам оплаквания и тъй насетне. Нещата останаха така, но разбрах, че след като си с някакво увреждане, винаги на теб ще се гледа като на човек друго качество.
По принцип хората не скриват това, че дефектът им пречи.
Пречи им, че при някои хора липсата на зрение е видима и не изглежда добре. Дори са ми давали обратна връзка във видеоклиповете да снимам колегите така, че да не се виждат техните недостатъци, което за мен е било изключително обидно. Много се боря срещу това да не се коментира. Защото, от една страна, ще се боря тези хора да бъдат приети нормално като във всяко друго развито общество, а от друга - няма да ги показвам, защото някой си щял да се депресира, понеже видял, че те не виждат.
Твърдо си стоя на позицията хората да бъдат приети точно такива, каквито са, а който не може да ги гледа - да не го прави! Освен това искам да извоювам сцена за тези хора с увреждания, на която да личи, че те са достойни и кадърни. Когато казвам сцена, нямам предвид само физическата такава, а и изявата въобще – медийно участие, записи и така нататък. След последния ни концерт на втори декември 2025 година много хора дойдоха при мен или ми се обадиха, за да ми кажат, че са си тръгнали възродени, летящи, вдъхновени и изключително щастливи. Направихме концерта с голяма група незрящи хора, а това не беше депресирало никого. Мой приятел ми каза, че в началото на концерта много е плакал, но после е изпаднал в еуфория.
- Защо малко от незрящите таланти в България постигат голяма популярност, каквато имат в световен план Стиви Уондър, Андреа Бочели и други?
- Замисляла съм се често за това. Те са гениални, но все пак кой е пътят, какви са били начините, кой им е подал ръка…? Сред българските незрящи има много талантливи хора, заслужаващи световна известност. Но тук цялата система е такава. Не съм срещала импресарска дирекция или продуцентска фирма, която да действа така, че да напипа таланта и да го изтласка. Всичко е свързано с парите и с визията. Хората търсят по-бързи пари и личните връзки. Тук-там има такива, съумели да намерят своя път.
Един от най-големите примери е Орхан Мурад. Той бе рок музикант, но успя с фолк стила, защото се продаваше. Орхан намери своята публика в годините, в които това много вървеше. В България голямата маса, която следва музикантите, не държи много високо ниво. Всички по-успели музиканти са една гилдия.
За да успееш, някой трябва да те пробута, без значение какво можеш. Всички чуваме какво бълва радиото и то не вдъхновява нито мен, нито много хора около мен. Съвременната музика като цяло се променя. Много по-трудно е да намериш голям хит днес, каквито се раждаха през 70-те, 80-те, 90-те години на миналия век. Усеща се в коя песен има живот и дори след двайсет години хората ще кажат, че е била хубава и докосва душата и сърцето. Днешната популярна музика е с много малко хармония и текст, тя по-скоро чегърта по ниските центрове на хората. За да остане нещо, то трябва да е поне от сърце.
- Кое е най-трудно постижимо в преподаването на музика на хора с нарушено зрение, както и от незрящ на зрящи?
- Доста е трудно. Много години преподавах пиано на незрящи деца. Налагаше ми се да уча всичко наизуст. Трудно ми е да следя дали пръстчетата на детето пипат точно. Трудно е, но не е невъзможно. Ако влезеш в добър контакт с ученика, се получава идеално. Но дори да не си напълно незрящ преподавател, за теб не е възможно да работиш в една обикновена среда. Там цари дискриминация.
Наскоро това се случи с дъщеря ми. Тя е пианист, взела е изпити и има диплома, която ѝ позволява да преподава в училища и читалища. Но когато разбраха, че има проблем със зрението, не я харесаха и приеха. Взеха човек, който не е музикант, а просто знае да свири на пиано. Предпочетоха него, защото няма недъг. Относно преподаването - с всяко дете е нужно да имаш индивидуален подход и да знаеш как точно да се справиш с неговите възприятия и светоусещане.
Имам наблюдение, че преподаватели, които не са осъзнали каква е най-голямата бариера пред някое дете, са успели по-скоро да го откажат да свири. Дори то намразва свиренето. Това се отнася и за зрящите.
От детството си спомням приятелка, която не се справяла да си чете нотите. Учителката я заключвала в стаята и казвала, че докато не ги разчете, няма да излезе оттам. И тя мразеше пианото до края на живота си. А би могла да бъде научена по друг начин. Всичко зависи от самия учител и връзката му с ученика, без значение от възрастта му. Много е деликатно. Трябва да си голям психолог, за да можеш да се справиш, особено когато има проблеми.
- Да поговорим малко и за вашата вокална група… Каква музика правите и какво сте постигнали до момента?
- Първоначално създадохме групата, за да претворяваме кавъри и да правим колкото може по-хубав многогласен репертоар. Бяхме трима мъже и три жени и това бе много хубав баланс. Постепенно колеги починаха и в момента сме четири жени. Отново пресъздаваме български и чужди кавъри, които ни харесват, обичаме да пеем и фолклор в многоглас. Нашата работа е удоволствие и ние се радваме на това, което правим.
По време на пандемията, в среда, в която всеки си стоеше сам вкъщи, ние се стимулирахме. Аз започнах да пиша много текстове и музика към тях. Бях го правила и преди години, но нищо не бях реализирала. Това се превърна в лавина, която и днес още не е спряла. Написах много песни, а също и текстове по музика на мъжа ми. Стимулирах и момичетата от групата да пишат мелодии, по които да правя текстове. Искам всички около мен да участват в този процес, стига да могат и да им е приятно, за да се получи една вдъхновяваща екипна работа.
И в момента работим непрекъснато като добавяме към репертоара си и кавъри, и нови авторски песни. Издадохме вече два албума. Първият, излязъл през октомври 2024 година, бе записван три години, а втория го направихме за година и излезе наскоро. Имаме и много песни, в които участват деца с увредено зрение. Целта ни е да достигнем до по-голям кръг хора, да носим радост и да популяризираме това, че няма значение какво е физическото ти състояние. Щом имаш силата, волята, смелостта и възможностите да направиш нещо добро, трябва да можеш да го дадеш на света и той да му се наслади, без да се отдръпва от недъга.
Пеейки, не мислим за това, разбира се, а просто се радваме на музиката. Всички сме професионални музиканти и много обичаме това, което правим. Характерното за нашата група е разнообразието в стиловете и това, че всеки привнася своя вкус и предпочитанията си, а всички одобряваме нещата заедно. Не всичко се приема. Все пак трябва да подбираме неща, подходящи за нас. Също така мислим и за публиката, защото има много красиви песни, които нямат място на сцена.
Може би в бъдеще ще помислим за кавъри, които да направим на запис и да пуснем в дигиталните платформи. Целта ни е да имаме повече места за реализация.
- Извън музиката - има ли други занимания, които ви носят радост?
- От 25 години се обучавам в една духовно-психологическа школа. Тя се занимава с философията и с дълбочината на тайната на мирозданието. Дълги години съм се занимавала и с рейки. Но в момента това не е център на заниманията ми. Продължавам да чета всичко, свързано с духовното ми обучение, и да се занимавам с практики и медитации. Известно време съм се занимавала с лечителство. Имам голямото свойство бързо да помагам на хората, но след това се разболявам.
Това значи, че не съм усвоила добре начина, по който да го правя.
Един целител трябва да може да вземе болката, но след това да я премахне и от себе си, а аз не съм много здрав организъм и не мога да си позволя това, защото излизам от равновесие за дълго време. И ако някой иска да му помогна - по-скоро го научавам как сам може да се излекува. Но дори и това отделя много енергия и сила и в момента трябва да работя много върху своето възстановяване, за да бъда полезна на повече хора.
Три пъти съм боледувала от рак и излизах успешно от тези тежки моменти. Това е доста сериозно изпитание в живота, а не на всеки е дадено толкова много.
На всеки е дадено толкова, колкото може да понесе. Гледам да се държа за това, че моят път е воден и аз съм подкрепена, не съм изоставена в това, което имам да извървя. Дълбоко вярвам, че всеки човек има своя духовен път, своите духовни водачи и ако желае да се развива, много му се помага. Невидимият свят по всяко време ни говори. Важното е дали можем да се вслушваме, за да го чуем, и да вярваме.
- Какво трябва да прави човекът с увреждане, за да бъде и вдъхновение, но и водач на обществено мнение?
- На първо място - бих пожелала на всеки да се вслуша дълбоко в себе си и да намери най-ценното и важното за него, което най-добре умее да прави, и да му даде шанс да покълне. Нищо не става, ако се опитваш да правиш и това, и онова, и да догониш някого, без да си се замислил дали това е подходящо за теб и бързайки в голямото бърборене. Във всеки човек е вложена една голяма идея. Всеки вътре в себе си много добре знае колко е важен и ценен. Просто трябва да го открие и да му позволи да разцъфне. Тогава той започва да бъде тежък на своето място.
Трябва да замлъкне външното бърборене, за да може, когато кажеш дори само две думи, те да тежат на мястото си. Не е сигурно, че всички могат да чуят. Но и не всяко изкуство е за всеки. Нечие изкуство може да бъде бутиково и само за избрани, а друго е за голямата маса от хора. Трябва човек да избере дали иска да е много популярен, защо това му е нужно и какво голямо щастие ще му даде това. Защото в голяма степен това е показност. А идеята ми е да пожелая на всеки да изрази себе си. Дори и този, който не може, да намери път да изрази най-силната и най-красивата част от себе си.
Когато я предлага на света, той става безценен и хората го усещат. Това е вкусът на истината и всеки я знае вътре в себе си, но повече са желанията да блестим, да сме повече от другите. Заслепени от тази страст, не можем да видим, че и другите блестят. Пожелавам на всеки да намери онази част от себе си, която ще накара другите да поспрат и да си кажат: "Ех, че е хубаво това!". Или - "Какъв прекрасен човек!". Или просто на някой да му е приятно да постои с теб и да помълчите заедно, защото ти благоухаеш. Пожелавам на всички да се превърнат в благоуханни цветя и в настоящата година сърцата да са препълнени с много, много любов и щедрост!
Източник – "OFFNews"
Всички статии на Брой 03, 2026
*ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР
м. Април 2026 г.105 ГОДИНИ СЪЮЗ НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ
Мъдрост, опит, отдаденостВДЪХНОВИТЕЛИ
Нели Стойчева: "Искам да извоювам сцена за хората с увреждания, на която да личи, че са достойни"ВНИМАНИЕ!
Съобщение от АБВ ПощаГЛАСЪТ ЗАД ПОГЛЕДА
Тайната на вота - право или привилегия?Отражението може да липсва
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
СофияМонтана
Силистра
ОФТАЛМОЛОГИЯ
Ултратънка нанотехнология позволява безопасна безжична стимулация на ретинатаПАРТНЬОРСТВО
Крачка към подобрена достъпностПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДРУГИТЕ МЕДИИ
Родителство без зрение - когато обичта е най-сигурният ориентирРЕКЛАМИРАЙТЕ ПРИ НАС
Рекламна тарифа на списание "Зари"РЕКЛАМНА СТРАНИЦА
Представяме ви "Успех Филтър ССБ" ЕООДСПОРТ
Турнир за Суперкупата по шоудаун 2026Турнир по шоудаун "Среща на гладиаторите"
