Брой 06, 2026

Тема: ПЪТЕШЕСТВИЯ

Моето пътуване до Пулия

Румяна ДИМИТРОВА

Първоначално нямах намерение да разказвам за нашето пътуване до Пулия. Повод да седна и да се опитам да пресъздам преживяванията си стана публикация, която прочетох в международна група. Там хора споделяха отлични отзиви за хотел в Слънчев бряг, който е достъпен за хора с двигателни увреждания. Новината ме зарадва още повече, защото познавам мястото и съм отсядала в него.
Може би именно затова се върнах мислено към нашето майско пътешествие в Южна Италия, продължило от 21 до 25 май. Не защото всичко там е съвършено, а защото срещнахме много примери как достъпната среда и доброто отношение могат да направят едно пътуване по-спокойно, по-лесно и по-приятно за всички.
За втори път посещавам тази страна и мисля, че няма да бъде последният. Преди години бях в района на Анкона, откъдето пазя много хубави спомени. Тогава освен "ciao" и "buongiorno" не можех да кажа почти нищо друго, но много ми допадаха темпераментът и духът на тези хора. Още през 2007 година посетихме Museomero – музей, в който всички статуи можеха да бъдат докосвани и който беше пригоден за достъп от незрящи хора.
Този път преживяването беше различно, но не по-малко запомнящо се. Група от петима души – нашето семейство и двама приятели – си организирахме индивидуална екскурзия в Пулия. Отседнахме в Бари, а всеки ден обикаляхме различни градове.
Между другото, много хора не знаят, че в редица държави съществуват специализирани организации и туристически агенции. Те помагат на хора с увреждания при планирането на пътувания – от избора на настаняване и транспорт до организирани обиколки и други услуги според индивидуалните потребности. Ние не използвахме подобно съдействие, но е добре да се знае, че такива възможности съществуват.
Още с кацането ни в Бари се впечатлих от добре изградените водещи тактилни линии на летището. На определени места имаше и разклонения. Докато чакахме на опашката за наемане на кола, синът ни реши да си купи бонбони и сок от вендинг машина. Оказа се, че тактилните линии водят и до нея.
За да сме спокойни, че ще опазим автомобила, го оставяхме на закрит паркинг. Той също разполагаше с инвалидни места и асансьори, като беше напълно достъпен за хора с двигателни затруднения.
След настаняването излязохме на разходка в Бари. Вървейки към стария град, установих, че по тротоарите има тактилни линии и скосявания. Никъде не се спънах, нито попаднах на разместени плочки. Чух само един звуков светофар. Разбира се, ние бяхме в централната част и нямам представа как стоят нещата във всички квартали.
Пекарните, магазинчетата, ресторантите и пицариите, които посетихме, бяха достъпни за хора с увреждания. Почти навсякъде имаше и съответните санитарни помещения. Нещо повече – в момента, в който служителите забележеха, че се насочваме към тоалетните, веднага ни приканваха да ги използваме, за да избегнем стълби. За нас това нямаше голямо значение, но особено силно ме докосна самото отношение. Търпеливи, услужливи и искрено загрижени човек да се чувства добре. Не срещнах нито един намръщен сервитьор или продавач.
В този район хората сякаш живеят повече навън. Вечер излизат, взимат си напитки от баровете, събират се по улиците и площадите и разговарят с часове. Пеят, танцуват. Песента на улични музиканти оглася центъра, но е удоволствие да ги слушаш.
В Сафари Фазано – един от най-големите сафари паркове в Европа – също останах приятно изненадана от добрата достъпност. В началото се придвижвахме с бус, от който можеха да се наблюдават зоните с по-опасни животни. Един от най-запомнящите се моменти беше, когато жираф подаде глава през прозореца, а синът ни го нахрани с морков. Макар че не можех да видя животните, преживяването беше изключително въздействащо. Чух звуците на някои от тях отблизо и усещах ароматите на средата, в която живеят. По-късно се качихме и на туристическо влакче, а маймуните скачаха по покрива му и предизвикваха възторга на всички наоколо.
Отбихме се и в Монополи – приятно крайбрежно градче с тесни улички и типична южноиталианска атмосфера. Слушах вълните на морето отблизо и това допълваше усещането за спокойствие.
Стигнахме до Алберобело, прочуто с трулите – белите каменни къщи с конусовидни покриви, които превръщат града в място, сякаш излязло от приказка.
След това отидохме и в Матера – един от най-старите постоянно населени градове в света. Там разгледахме една от известните пещерни къщи в района на сасите.
Освен че ни предоставиха достъп до аудио гид чрез QR-код, служителите ни позволиха да докоснем всички изложени предмети. Това превърна посещението в истинско преживяване, а не просто в слушане за експонати от разстояние.
Минахме и през Лече, наричан от мнозина "Флоренция на Юга" заради бароковата си архитектура и красивите сгради от светъл варовик.
А последната ни спирка бе Полиняно а Маре – град, разположен върху високи скали. Докато бяхме там, слушах мощния тътен на Адриатическо море под нас. Неслучайно това е едно от най-посещаваните места в Пулия. Там доста често туристите си пееха рефрена от прочутата песен "Nel blu dipinto di blu” на Доменико Модуньо, градчето е родното място на певеца.
Разбира се, не пропуснахме да опитаме и част от местната кухня. Хапвахме пица, спагети, тирамису, десерти и сандвичи, характерни за региона. През цялото време не сме имали никакви стомашни неразположения. Заведенията навсякъде бяха изключително чисти и си личеше, че хигиената е на високо ниво.
Апартаментът, в който бяхме отседнали, също допринесе за приятните ни преживявания. Беше уютен, добре поддържан и разполагаше с всичко необходимо за един спокоен престой.
Най-силното ми впечатление от това пътуване обаче не дойде от конкретните забележителности. Успях да се докосна до неповторимата атмосфера на Южна Италия и да усетя колко естествено бяхме възприемани като туристи. Никой не ни гледаше със съжаление, никой не се държеше покровителствено и никой не ни караше да се чувстваме различни. Просто бяхме хора, дошли да опознаят един красив регион.
Това усещане се затвърди и на връщане. На летището в Бари асистентите, които ни придружаваха до самолета, не говореха английски. Тогава се наложи да използвам своя все още несъвършен италиански. Предупредих ги, че продължавам да го уча, но това само ги зарадва. Усмихваха се, насърчаваха ме и с интерес слушаха опитите ми да разговарям на техния език.
Съзнавам, че не всяко пътуване е въпрос единствено на желание. Но съм благодарна за възможността да преживея тези четири дни заедно със семейството си и приятелите ни. Защото едно пътуване, без значение от дестинацията, ни изпитва и обогатява. Ако този разказ има някаква цел, тя не е да изброява посетени места, а да сподели примери за среда и отношение, които правят света малко по-достъпен за всички.
След четири изпълнени с емоции дни именно тази непринуденост, топлота и добронамереност ще останат най-трайния ми спомен от Пулия. А ако ме попитате дали бих се върнала отново там, отговорът е категорично "Да". Заради усещането, че си добре дошъл и си приет точно такъв, какъвто си.
И когато виждам добри примери както в чужбина, така и у нас, се радвам, че темата за достъпността започва да намира място не само в разговорите, но и в реалните решения.

Назад

Всички статии на Брой 06, 2026

*ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР

м. Юли 2026 г.

ВДЪХНОВИТЕЛИ

Хакан Осман: "Как се изгражда шампион, когато не разчиташ на зрението, а на волята"

ГЛАСЪТ ЗАД ПОГЛЕДА

Ден на детето

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Габрово
Силистра
Шумен
Варна
Добрич

КУЛТУРА

Докосни света

НАШИЯТ БРАЙЛ

Прочети ме с пръсти или да бъдем грамотни

ПАРЛАМЕНТАРИЗЪМ

Иван Янев: "Незрящият депутат е стрес тест за парламента"
"Достъпността не е рампа"

ПАРТНЬОРСТВО

Подписване на меморандум за партньорство с Комисията за защита от дискриминация

ПЪТЕШЕСТВИЯ

Моето пътуване до Пулия

РЕКЛАМИРАЙТЕ ПРИ НАС

Рекламна тарифа на списание "Зари"

РЕКЛАМНА СТРАНИЦА

Представяме ви "Успех Филтър ССБ" ЕООД

СПОРТ

Държавни първенства по шахмат за хора с увредено зрение се проведоха в Обзор
"Гласът става очи"

ТВОРЧЕСТВО

Индивидуална изложба на незряща художничка