ЗАРИ - Специализирано издание на Съюза на слепите в България

Брой 09, 2026

Тема: ГЛАСЪТ ЗАД ПОГЛЕДА

Личен опит, но без етикети

Когато реших да говоря публично за живота на незрящите хора, още в началото си поставих една ясна граница. Да вплитам личния си опит, защото той е част от моята история, но никога да не го превръщам в етикет за всички останали.
Затова винаги внимавам какво и как пиша. Освен да споделя личната си гледна точка, се опитвам да анализирам и как може да бъде изтълкувано написаното.
Защото е изключително лесно една лична история да се превърне в обобщение за цяла група хора, в което няма как да бъдат обхванати всички.
Много пъти съм си мислила защо обществото ни толкова лесно генерализира определени общности. Човешкият ум обича да подрежда света в готови кутийки и шаблони, защото така му е по-лесно. За външния наблюдател е по-удобно да постави общ етикет – без значение дали той е свързан с голямо съчувствие, или с героична възторженост. Но и в двата случая се губи отделният човек. Забравя се, че зад всяко увреждане стои личност със свой характер, опит и история.
Често се изпада в крайности – или че за нас няма пречки и всичко е лесно, или че щом някой не се справя, значи е неспособен. И двете крайности вредят.
Всеки човек има свои способности, влечения и праг на търпимост към трудностите. За един гладенето е нещо съвсем естествено, за друг е досадно или трудно.
Това не прави никого по-малко значим.
Разбира се, всеки има право да споделя своя път и постиженията си. Ако някой реши да комерсиализира своя опит и да показва живота и ежедневието си, това си е негов избор и няма нищо лошо. Важното е обаче да не забравяме, че това е конкретен, индивидуален успех, а не еталон за всички.
За мен "Гласът зад погледа" е обществена кауза. Когато пиша, аз не се стремя да доказвам, че всички незрящи сме еднакви или че всички сме "супергерои".
Стремя се да покажа, че сме хора с право сами да определяме живота си – право да бъдем различни, да имаме своите предпочитания и да не се вписваме в нечий чужд модел на "успешно справяне".
Истинското уважение към една общност не идва от това да я идеализираме, а от готовността да признаем правото на всеки да бъде просто себе си. Стойността ни не е в това да покриваме чужди очаквания, а в това да живеем достойно и със самочувствие, независимо от личните ни избори и темпото, с което се движим по нашия път.

Когато разговорът внезапно спре

Две жени си говорят на улицата. Едната разказва нещо, другата я слуша. Разговор като стотици други - "Как сте? Ходихте ли някъде това лято? О, добре сме, още не сме…". И тогава към тях се приближава човек с бял бастун. Разговорът спира.
За няколко секунди двете жени просто го гледат. Той ги подминава и продължава по пътя си. След малко разговорът продължава оттам, докъдето е стигнал.
Случвало ли ви се е? Понякога реакцията е само тишина. Друг път е любопитен поглед, прошепнато "Да не дава Господ!" или цъкане с език. Случвало ми се е да го чуя, докато минавам покрай хора.
Не го казвам, за да обвинявам. Хората реагират на непознатото по различни начини. Понякога от притеснение, понякога от незнание, понякога просто защото се чудят какво да кажат.
А ние всъщност не знаем нищо за човека, който току-що е минал покрай нас. Виждаме белия бастун, но не виждаме живота зад него. Може да бърза за работа, да отива на среща, да се прибира при децата си. Да има приятели, планове, ангажименти, хубави дни и досадни моменти. Може да живее напълно самостоятелно.
Може и да има нужда от по-голяма помощ и да разчита на близките си. Може да е по-затворен, да не излиза често и животът му да изглежда съвсем различно.
Животът е шарен. И хората със зрителни увреждания не живеят един и същ живот. Но едно е общо – човекът, който минава покрай нас, е човек, а не само това, което забелязваме първо.
И може би следващия път, когато разговорът ни внезапно спре, можем да си дадем една секунда повече, преди да забравим, че човекът вече е продължил по пътя си.

Защо дори най-близките понякога забравят?

Да живееш, работиш или общуваш с незрящ човек означава непрекъснато да опознаваш не само него, но и начина, по който възприема пространството около себе си.
Повечето хора се учат в движение. Затова не винаги се сещат за всичко. Не от липса на грижа, а заради забързаното ежедневие и навиците, които вършим почти автоматично.
Подобни ситуации не се случват само между виждащи и невиждащи. Те могат да възникнат и между хора със зрителни увреждания. Всички сме способни да пропуснем нещо.
Ето едни от най-често срещаните ситуации, в които навременната информация може да предотврати излишно напрежение.

Преместените предмети
Столът вече не е на обичайното си място или на пътеката временно е оставен кашон.
За човек, който разчита на познатата подредба, дори малка промяна може да има значение. Не поради невъзможност за адаптация, а защото просто не знае, че нещо вече е различно.
Достатъчно е да кажем: "Преместих стола" или "На пътеката има кашон".

Отвореният шкаф
Отваряме шкаф с мисълта, че след малко ще го затворим. Междувременно телефонът звъни, някой ни заговаря или просто се захващаме с нещо друго.
Вратичката остава отворена не от липса на грижа, а защото ежедневието ни е отвлякло за момент.
За човека, който не очаква тази промяна, едно такова препятствие може да доведе до удар.

"Тук е, там е"
Използваме тези думи, без да се замислим, че за човека, който не вижда накъде сочим, те може да не носят достатъчно информация.
Когато разчиташ на указания, изречени с думи, уточнения като "на масата вдясно", "до вратата" или "на втория рафт" могат да спестят излишно търсене и колебание.

Забравената чаша
Оставяме чаша с вода или кафе, докато разговаряме, почистваме или просто се разсеем.
Търсейки нещо наблизо, човекът може изобщо да не предполага, че пред него има чаша. Протегнатата ръка може лесно да я събори.
"Пред теб има чаша" - тези четири думи могат да спестят почистване на разлята напитка.

Когато се отдалечим
Отиваме до касата, нареждаме се на опашка или излизаме до съседната стая с мисълта, че след минута ще се върнем.
За човека до нас това може да означава, че продължава да говори, без да знае, че вече е останал сам.
"Отивам до касата, след малко се връщам" - така другият знае какво се случва.
Информацията не отнема самостоятелността.
Дава възможност човек спокойно да се ориентира, да взема собствените си решения и да действа уверено.
Малките жестове помагат да се разбираме по-добре и предотвратяват много недоразумения.