Брой 05, 2008

Тема: ЛИТЕРАТУРНИ СТРАНИЦИ

От Автора


В този брой имаме удоволствието да ви представим наскоро излязлата книга на Мариана Еклесия - "Непорочната жертва".

Тези разкази писах повече от десет години. Те са цикъл от сборника "От Книгата на Живота", защото извираха от самия живот. Имах силното желание да ги издам до края на 2005 г., но различни ситуации ме възпрепятстваха. И страдах от неизпълнената задача. Сега разбирам защо - в "Непорочната жертва" явно е трябвало да бъдат включени още разкази, които заслужават внимание. Написах ги със същото намерение, с което започнах да пиша преди години - да стигнат до страдащите хора, за да им бъдат опора в трудни моменти... Но както съзнавам и ни е известно - великият кръговрат на Живота не свършва. Никога никой не е изпил истините от вечния кладенец на любовта и словото - ние отпиваме само глътки от него.
През 1994 година открих, че Бог съществува по неподозиран за нас начин - Той наистина вижда, чува, знае, направлява живота. Само в миг може да изпълни всяко Свое намерение - съзиждащо или разрушително... Най-силно беше изумлението ми, когато прояви няколко чудеса, сходни с тези, описани в Новозаветния библейски сборник: пред очите ми вдигна от смъртна постелка жена; показа в плът копие на жив човек, който предишния ден напусна страната; ненадейно откри като на филмов екран събития, които се случиха в България през следващите месеци и години... Тогава се влюбих в Него. Поисках да вървя след Него, да извършвам добри чудеса, божествени знамения... Но разбрах - такъв човек не може да има!
През 1995 година една сутрин в съня си чух глас: "Искам да пишеш по тема "Кое страдание е свое собствено." Нищо не разбирах от замисъла на тази неочаквана поръка - беше време на икономическа и нравствена нищета, когато страхът за оцеляването и страданието вървяха по улиците... Месец по-късно в хосписа "Милосърдие", основан от Донка Паприкова, срещнах млади хора в инвалидни колички. Следващите седмици посетих домове на бедни, неизлечимо болни, незрящи, умиращи в самота... Бях поразена - защо Бог, Който наистина може да ги излекува безвъзмездно, не прави това? Така реших, че всичките ми суетни занимания нямат смисъл - аз трябва да Го моля от сутрин до вечер за облекчаване сраданията на болните и за милост към онеправданите!... Уви. Отговор на дългите си молитви не получих; божествени чудеса в следващите дни не видях. Парализираните си оставаха в инвалидни колички, незрящите не проглеждаха за светлина, немите не проговаряха; омразата и престъпността тържествуваха както от екрана на телевизора, така и в живота.
Наскоро след неуспеха ми да бъда като Иисус Христос забелязах, че сърцето ми се е изпълнило със съчувствие към онези, за които се моля. Така Всемогъщият ми отвръщаше на молитвите - не Той, а аз трябваше да извърша онова, което исках от Него. Опитах. Но с моята човешка немощ не постигнах много. От душата ми се родиха само разказите за тях.
Докато човек е млад, здрав, харесван, преуспяващ, той често забравя да благодари на Бог за подареното му богатство и дарби. Но в един дом, където се събираха за молитви хора с различна степен на физически увреждания, от сърцата и песните им долитаха такива славословия към Всевишния, каквито рядко могат да се чуят дори на богослужения в храма. Тук незрящите, полунемите, лишените от физическа самостоятелност мъже и жени НЕ питаха защо са лишени от някои сетива, обичайни за хората. Техните уста изговаряха: "Господи, ние вярваме в Теб, обичаме те, благодарим Ти!" Сред вярващите в общата хвалебна молитва най-силно се чуваше глас "Алелуя" от първия ред. Когато вечерта свърши, с удивление седящите на последните редове видяха, че въодушевлението идва от 19-годишно момче в инвалидна количка.То не можеше да говори дълго, а отново след възгласа "Алелуя" съсредоточено добави: "Бог обича всички!".
Някои от приятелите ми са с тежки увреждания от рождение, други са се разболели и са лишени от здраве в най-ранна детска възраст, трети в младостта си... Според богословски възглед чрез страданието човек получава въздаяние за извършени грехове. До голяма степен в живота ни е така. Но не мога да го приема като стопроцентова истина за хората, които опознах и обикнах - те нямат вина, че са лишени от естествени сетива и радости, които другите имат. Тук Добрият Пастир ми помогна с прозрение в непосилния за моя разум въпрос. Както Иисус Христос невинен е разпънат върху дървото на страданието, подобно на Него много хора идват в света като непорочна жертва, за която Сам Бог се грижи. И ако не проявява Своето всемогъщество да ги изцели, то е не защото, че Той не може или не иска да направи това, а защото те имат по-важна мисия от онази, която разбираме по човешки. От моите приятели с незавидна участ наследих най-върховната вяра за продължаващия живот на душата, след като се раздели от тялото. Рядко срещах страдалец, който да не вярва, че някога ще се яви пред престола на Бога, за да получи блаженствата на вечното небесно царство. В отвореното Евангелие на Мария Иванова, от дете в инвалидна количка, прочетох подчертаните редове в първа глава от посланието на свети апостол Павел до филипяните: "Защото за мене животът е Христос, а смъртта - придобивка. Ако ли живеенето ми в плът принася плод на делото, то кое да предпочета, не зная. Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта, е потребно за вас. С увереност зная, че ще остана и ще пребъда с всички ви за ваш успех и радост във вярата." /Филип. 1:21-25/
"Непорочната жертва" написах за моите приятели с желанието да им кажа, че не те са имали нужда от моето присътвие и малка помощ, а в трудни моменти аз се нуждаех от тях. При всяка среща се въздигах от завидната им мощ да живеят в оковите на физическото страдание, което за мен изглеждаше непоносимо. С тях болката ме напускаше...
В подбора на "Непорочната жертва" влязоха няколко случая, които не се отнасят до страданието като заболяване, а като отсъствие на достатъчно любов.
Някои разкази са под формата на писма, изповеди, миниатюри. В тези специални послания разчитам единствено на Бог. Словото не се прави само от хората на словото - то е онзи вечен, животворящ дух, който в един миг може да възпламени въображения и страсти, а в друг - да накара читателя да затвори страниците, да забрави книгата...
Разказите в цикъла "Непорочната жертва" пресъздават в голяма степен истинска житейска история. Признавам, че измислицата в тях е незначителна. Докато пишех, ме интересуваше явлението на болката, борбата срещу нея, силата за устойчивост, които смятам са общи и за други хиляди сходни съдби...

декември 2007 г.



Назад

Всички статии на Брой 05, 2008

ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
Извънредно Общо събрание на пълномощниците от регион София
Изявление
Не пренебрегвайте брайловата грамотност
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Вести от Добрич
Бургас
Плевен
Пловдив
Русе
Велинград
София
ИНФОРМАЦИОННА БАНКА "ЗАРИ"
Американка с изкуствени "очи" играе баскетбол с внука си
ЛИТЕРАТУРНИ СТРАНИЦИ
От Автора
В търсене на белите лястовици или концерт за пиано и оркестър
ЛИЧНОСТИ
Сърца, които могат само да изгарят
Паметникът на Априлци
МАЛКА ОБЯВА
Относно тифлотехнически помощни средства
ПОКАНА ЗА ОБЩО СЪБРАНИЕ
на пълномощниците на ССБ
ПРАЗНИЧНО
24 юни - Еньовден
ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДРУГИТЕ МЕДИИ
Всичко е любов
ПРЕМИЕРА
В плетката на съдбата
В догонване на пропуснатото време
СЪОБЩЕНИЕ
Относно обучение в Медицинския колеж
ТВОРБИ ОТ СЛЕПИ АВТОРИ
Конфликт




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017