Брой 11, 2008

Тема: ЛИТЕРАТУРНИ СТРАНИЦИ

Майски спомени през есента


"Не побеждава нито външната сила, нито оръжието, а силата на духа"
Й. Фихте

Великденските празници вече отминаха, а с тях и изложбата на ССБ в град Средец. Треската преди откриването на изложбата е вече минало. И сега на спокойствие анализирам резултатите от нея. Въпросите "за" и "против", и "защо" вече не са актуални, защото изложбата е вече факт. Но още силно ме вълнува преживяното и мненията, и препоръките вписани в книгата за впечатления. Още по-силно ме развълнуваха книгите, които ни предоставиха от фонда на библиотеката. След изложбата реших отново да ги препрочета и вече да свързвам съдържанието с проблема на хората с увреждания. Аз съм така впечатлена, че много ми се иска да споделя моите чувства, моите размисли, пък даже и да поспоря с авторите на книгите.
Ще си позволя да започна с Дамян Дамянов и сборника с разкази "Сбогом бързам". Незабравимият поет и художник на човешката душа с невероятна точност е усетил всеки трепет, всяка радост и болка на душата. Каква сила се крие в немощното деформирано тяло. Воля, дух, вяра и сила - ето това е тайната, която му помага да победи и болката, и злобата, и лъжата, и пак да обича и да се радва на живота. Всяко негово есе е протест срещу подлостта, срещу злобата и завистта, срещу всичко грозно в живота и е защита на красотата в чувствата и взаимоотношенията.

Втората книга, която ме разтърси дълбоко е "Воля" от Горчивкин. Невероятна житейска драма на едно дете, изгубило и двете си ръце при нещастен случай. Това момче твърде рано разбира смисъла на думите "злоба", "завист", "подлост", "лъжа" и „неразбиране”, и то изведнъж пораства и започва борба не само на оцеляване, но и борба да бъде приет като равен на другите. Много болка трябва да изживее, докато се докаже, че може да се равнява с първите. Независимо, че е без две ръце той трябва да бъде приет като пълноценен човек. Да се научи човек да се храни е толкова естествено, но когато нямаш ръце от китките надолу е подвиг. За да се научиш да рисуваш с четка се иска силна воля и сърце. Първо трябва да се научиш да държи молива, а след това да се пишат ченгелчета и кръгчета и накрая букви. Това вече е равносилно на геройство. Колко просто е да си закопчееш риза или балтон? Да, но когато нямаш ръце е нужна силна воля и постоянство. Някой може би ще каже "Какво пък толкова?", но нека само за миг си представи, че е на мястото на това момче. За всяка дреболия, която ние я имаме за даденост, се изисква силна воля, търпение и вяра в себе си, но когато човек срещне неразбиране, подигравка и недоверие тогава много боли. Как може да забравим колко ранима е човешката душа и колко малко трябва на човек да прекрачи от вярата към отчаянието, от борбата към доброто до апатията и овчедушието!? Една, само една дума е достатъчна да унищожи човека. Четейки тази човешка драма, си представям каква воля е притежавала тази крехка жена, неговата майка, да се смее, когато сърцето стене, да бъде готова винаги да му вдъхва кураж и вяра в успеха. Но в света има хора, които забравят, че само миг, единствен миг и може вихърът на живота да го запрати там, където светът вече не е така розов. Съжаление не е нужно, а съпричастност, разбиране, уважение. За да успееш да победиш тази дума "хора в неравностойно положение" и да докажеш, че не само си като тях, а нещо повече – доказал си, че можеш даже и да ги изпревариш.
Мое любимо стихотворение е Вапцаровото "Вяра". За вярата няма открити бронебойни патрони и затова вярата остава вечно жива.
Следващата книга е на първия олимпиец Венков. На олимпиада преди половин век. Там се срещаме не с инвалид, а със силния, волеви човек, който е готов на саможертва, но да прослави името на страната, която го е изпратила да я представи. Безпаричието, безхаберието, завистта, злобата, подигравките - всичко отстъпва, когато срещу им е Волята, желязната воля за победа. Не мога да не направя сравнение със сегашните спортисти-милионери. Спортът е слуга на парите. С пари се купуват не само уреди, дрехи и обувки, но се купуват и човешки души.
Когато аз бях ученичка, в учебниците се изучаваше и книгата на Борис Полевой "Повест за истинския човек". По-късно бе филмирана, а сега е забравена. Когато се сещаме за победния  9 май, още повече се увеличава значението на тази дума "истински човек". Останал без крака истинският човек не само че не се предава на болката и отчаянието, а успява да победи и недоверието и отново да се качи на самолет-изтребител и да продължи да бъде достоен, истински човек. Пътят от инвалидната количка до самолета е дълъг и труден, но волята побеждава болката и той "истинският човек" не само върви с двете протези, но и бяга, и танцува, и силната воля и вяра успяват да подчинят двата дървени крака да натискат педалите и той да лети на самолет-изтребител. А там горе в небето няма място за отчаяние и колебание, там трябва не само да се защитаваш, но и да защитаваш свободата на своята родина. Сега това звучи някак неестествено, дори сценично, но във военно време ясно проличава страхливият, подлият, сребролюбецът. Тогава сблъсъкът на доброто с лошото, на грозното с красивото, на страха с жертвоготовността, на подлостта с честността е много силен. Бях на разходка в морската алея и стоях на една пейка и размишлявах точно за красотата в живота и силата на алчността, когато по алеята се зададе група от инвалидни колички, а в тях мъже в различна възраст, но по техните лица не се четеше отчаяние, а силна воля за живот. Да загърбиш предразсъдъците на хората, да подчиняваш волята и да гледаш само напред без да поглеждаш хората около себе си. Да търсиш само красотата, само доброто в живота, да отминаваш подигравките, злобата, завистта и да продължаваш само напред е много трудно, но не и невъзможно. Животът нееднократно го е доказвал.
Във входа на сестра ми живее един млад мъж с две протези и винаги когато го срещам, не знам защо, но всякога го сравнявам с Мересиев от "Повест за истинския човек". Количката в повечето случаи стои празна, а той върви с двата чужди крака и не само работи, но даже участва в полети с делтапланер. И уверена съм, че всичко това го прави не за слава, а да докаже на себе си и на другите, че е достоен и равноправен човек, заслужаващ доверие и уважение, а не само съжаление. И отново да се върна към прочетените книги. Когато в мен се борят въпросите „защо”, „как”, „това правилно ли е”, „няма ли друго решение” винаги отивам там на морския бряг. Сега морето е тихо и спокойно, плажът и слънчевите пролетни лъчи предразполагат към откровение. Седнала на затоплените камъни, гледам синьото небе и синьото море и безлюдния плаж, и си мисля за истинската красота. Небето е чисто наистина като от коприна, но по него тук там има някое пухкаво облаче и грациозните чайки и гларуси летят. Няма увеселителни балони, пъстри планери и високи ластици на батутите, издигащи човешки тела високо. Сега плясъкът на вълните и крясъкът на гларусите е почти вълшебен. И въпросът е - кому е нужно да отнеме красотата на морския бряг!? Сега мирише на море и водорасли, а само след месец ще бъде друго. Въздухът вече ще мирише на алкохол, цигари, печена риба, печени кебапчета, на пуканки и захарен памук, на катми и още и още миризми, но ще липсва онзи силен вкус на морето.
Сега още брегът е на гларусите и чайките и още мирише на море. И изведнъж си спомних въпросите на онова сляпородено момче, което пита: „Какво е небе? Какво е цвят? Какво е море? Какво е красотата?”. Стотици въпроси, на които Марко Семов се е мъчил да отговори в своята книга "Очите". След три неуспешни операции най-накрая медицината прави чудото и сляпороденото момче вижда света, вижда живота, вижда хората, но вече не само с допир на ръцете със звук и усет, а и с очите. Сблъсъкът е стряскащ. Какво предлага големият град?  Коли, трамваи, тролеи, блъсканица на изнервени хора. Какво чува - шум от коли, псувни на изнервени шофьори, лозунги и скандирания на митингаджии. Какво усеща – миризма на нафта, прах, пот, парфюм и още други, носещи аромата на кафе, алкохол и цигари. И той се пита: Затова ли бяха сълзите на майка му? Затова ли баща му беше готов да продаде и калта под ноктите си, но неговото момче да прогледне? Затова ли професори в България и чужбина се мъчиха цели двадесет години? Кой свят е по-красив? Илюзорният свят на слепеца или действителният? Как и къде да се спаси човек? Вкъщи пред телевизора? А какво предлага телевизията? От 30 минути новини 20 са за война, убийства, грабежи, изнасилвания, пожари, атентати, битка между политици и партии и 10 минути реклами. 
И въпросът е накъде върви човечеството? Гледаш навсякъде окървавени трупове - в морги, по улиците или камионите, хиляди гладни хора, ровещи из кофите за боклук, докарани до уродство, съсипани стотици училища, болници, заводи, наводнения, пожари, катастрофи. Това ли е наистина човешкият живот? Едни да се къпят в джакузи в Дубай, а други да спят върху картони под моста. Едни да ядат деликатеси с невероятни имена и цени, а други да гризат суха коричка. Някога Йовковият герой Моканина бе изрекъл: "Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!" А сляпороденият младеж пита: "Този ли свят зрящият нарича красив?" И все по-често след успешната операция си задава въпроса: "Къде е разумът на човека? Защо не спре това безумие?" Докато още може да бъде спасена красотата!  Пари и богатства – те стоят по-горе от благоразумието! Инстинктите, страстите ли ще спрат това безумие? Хората се убиват един друг, за да имат повече от другите. И по какво тогава се различаваме от животните? Никое от животните не се презапасява, те убиват само толкова, колкото да утолят глада за ден, два, а не оставят по полето трупове, както правят хората. Те не са алчни, в животинския свят няма излишества. Къде да се скрие човек? Там в зоологическата градина, може би? А аз, когато се чувствам объркана, отивам на морския бряг. Над мен ясно, чисто небе, под мен безбрежното тайнствено море, около мен пясък, чайки и гларуси.
Ето тук човек се отморява и пречиства душата си. Вълните отнасят мрачните мисли и хилядите въпроси и като че ли ми се иска да запея песничката "Всичко ми е наред". Много ми се иска да поспоря с Марко Семов за книгата му "Очите", но не мога. Не бива отчаянието да ни победи! Трябва да успеем да победим злото, грозното и да възтържествува красотата. Не външната, а душевната красота. С такива мисли се разделям с морето и тръгвам по алеите на парка. Месец май е вълшебен. Такова синьо, такова зелено го има само в палитрата на месец май.
Дай Боже, да има още красота в природата, около нас и в нас самите!

Весела ПАРАШКЕВОВА


Назад

Всички статии на Брой 11, 2008

ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
Форум на жените с увредено зрение към Световния Съюз на слепите
Извънредно общо събрание на пълномощниците от район София
ГОДИШНИНА
Необикновеният човек академик Лев Понтрягин
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Харманли
Добрич, Да се запознаем
Добрич, Вести
Чирпан
Стара Загора
София
Силистра
ЛИТЕРАТУРНИ СТРАНИЦИ
Майски спомени през есента
ОФТАЛМОЛОГИЯ
Макулна дегенерация свързана с възрастта
ПРОТЕСТ
Втори национален протест на хората с увреждания в България!
Протестна нота от национално представителните организации на хора с увреждания и за хора с увреждания
РАЗКАЗ НА БРОЯ
Няма по-слепи, Джо Холдеман
СЪОБЩЕНИЕ
Покана
ТВОРБИ ОТ СЛЕПИ АВТОРИ
Любовта
Приказна утрин




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017