ЗАРИ - Специализирано издание на Съюза на слепите в България

Брой 02, 2009

Тема: ЛИЧНОСТИ

Сърца, които могат само да изгарят. Рози за Юлия Вревская.

Петербург. Пролетта на 1877 година. В градината на барон Вревски сред избуялите треви цъфтят рози. Царува тишина в следобедните часове. Само под сянката на столетен дъб едва чуто скърца перо - красива, млада жена пише писмо. Редовете се нижат грижливо един след друг. "Скъпи Тургенев! Подтиквана от жажда за саможертва, от любов към измъчения български народ, реших да замина за България. Сега, както знаете, там се водят ожесточени боеве. Кръвта на нашите герои и български опълченци се смесва и затвърдява дружбата ни навеки. Там сред писъка на куршумите и охканията на ранените, най-сетне моята буйна глава ще намери удовлетворение. Ще работя като милосърдна сестра... Винаги ваша: Юлия".
Не след дълго Юлия получава отговор, който изпълва сърцето й с още повече решителност: "Моето най-красиво съчувствие ще Ви съпровожда във Вашето тежко странствуване. Желая Ви от все сърце дано подвигът, с който сте се нагърбили, да не се окаже непоносим за Вас. Ваш винаги верен приятел: Тургенев".

Влакът, който отнася Юлия към България, е препълнен с руски войници и офицери. Загледана през прозореца на вагона, тя си спомня Кавказ и неговите величествени върхове, където е живяла две години. Спомня си далечните срещи и разговори с Тургенев, А. Столипин /Монго, С. Трубецки, М. Лермонтов, Виктор Юго и Ференц Лист, последните минути на своя съпруг барон Иполит Вревски, умрял от сърдечните си рани след кървав бой с турската армия при превземането на кавказката крепост Китури през 1858 година.
Изминават няколко дни в път. Най-сетне пред очите на пътниците блясват водите на Дунава. Сърцето на Вревская развълнувано затуптява - само една ивица вода я дели от България.
На 8 октомври 1877 година баронеса Юлия Вревская пристига в Бяла. Занизват се тежки уморителни седмици, изпълнени с привидното еднообразие на медицинската професия. Животът е тежък, ала не скучен. Всяка сутрин и вечер Юлия гази лепкавата кал на тесните беленски улици, докато се прибере в скромното си жилище - дома на Иван Хаджиев.

Там, под мъжделивата светлина на опушена газена лампа, пише писма до своите далечни приятели, до късно през нощта нейното прозорче свети като една малка звезда в смълчаното селце. А на сутринта, още преди да е пукнала зората, Юлия тръгва към лазарета - полусрутена барака на брега на Янтра, където я чакат болните. И още щом се хлопне вратата и на прага се покаже поруменялото й от студа лице и щом познатата топла усмивка цъфне на нежните устни, сякаш топло слънце озарява бледите чела на ранените войници. През януари 1878 година, след простудно заболяване, все още Юлия помага на болните, но очите й са влажни, лицето й изгаря от висока температура. На 5 февруари 1878 година, далече от близки и роднини, Юлия Вревская умира в ръцете на болен войник.
"Сестро Юлия, чуваш ли ме" – пита ужасен той. Влажните очи с мъка се отварят, устните едва прошепват: "Аз умирам! Вие не плачете!
Безкрайно съм щастлива, че отдадох живота си за вас..."
Едно всеотдайно сърце престава да тупти. "Розата на Русия е откъсната на българска земя!"

Иван СЕВЕРНЯШКИ