Брой 02, 2009

Тема: РАЗКАЗ НА БРОЯ

Дете на Божието чудо


Беше последният ден от престоя в почивната станция, където се бяха събрали хора с физически увреждания. Някои от тях седяха в инвалидни колички, други накуцваха от ранна възраст, трети бяха незрящи. Този дом не беше от обичайните за лечение и рехабилитация. Петдесетте човека от християнското сдружение, които четвърта година се събираха тук, два пъти на ден призоваваха Бога в молитвите си. Те вярваха от цяло сърце, че Той може да извърши целебно чудо, което медицината не е в състояние да постигне. Това лято някои споделяха, че са получили облекчение след молитвите миналата година, други свидетелстваха, че душата им се чувства спокойна и в оковите на плътта; една жена с епилепсия, повярвала на това място в Господа, каза, че оттогава не е получавала припадъци и вярваше, че за това й е помогнал Христос!
В стаята на двете незрящи момичета Иси и Лили се бяха събрали още пет девойки от други стаи: три бяха с леки увреждания на тялото, останалите гостенки също не виждаха. След час автобусът за отпътуване щеше да бъде пред входа на станцията, затова домакините събираха малкото си багаж, а гостенките бяха дошли, за да разменят адреси. Духът на приятелство и обич бе създал чувство за близост, което никой не искаше да прекъсне. И така беше всяка година. Ема, около 30-годишна, която леко накуцваше заради локсация на тазобедрената става още при раждането й, записа адресите на трите момичета в стаята и се обърна към незрящата:
- Иси, кажи ми твоя телефон и адрес, защото искам да се срещнем отново.
На 38 години, неомъжена, девойката й продиктува номера и адреса си, а Ема я попита:
- Всички те наричаме Иси. Всъщност как е името, което би трябвало да напиша на пощенския плик?
- Исля Алиева.
- А, ти се туркиня? - не скри изненадата си Ема.
- Да...Всъщност аз съм християнка и винаги ми е трудно да обяснявам това. - Исля излезе бързо от стаята. Не се разбра дали искаше да провери в гардероба за забравени дрехи, или не желаеше да говори повече за разликата между националност и вяра. Но когато се върна след минута, Ема отново отиде до нея, положи ръката си на раменете й и попита:
- Искаш ли да поговорим повече за това, което каза преди малко? Ако не искаш, спираме. Но аз самата много пъти съм мислила за Единия неизменяем Бог и многото човешки вярвания. Никога не мога да разбера същността на това защо в почти всички  случаи хората от различни общности са сигурни, че истината и бъдещият живот на човешката душа са само в тяхната вяра?
Иси отвърна, без да мисли дълго:
- Защо да не говорим за Бога? Нали в Негово име сме събрани тук?
- Тогава те моля да кажеш кога повярва в Христос и с какво Той промени живота ти!
- На седем години загубих зрението си напълно. От четиримата ми братя и сестри само аз съм незряща. Моята баба, родена в България, но с далечно турско потекло, вярваше в Мохамед. Въпреки това тя ми казваше: “Аллах е един, не се карай с децата заради вярата. Ако християните казват, че Иисус Христос е извършвал добри чудеса, знай, че това е вярно: всяко Божие слово е истина.” Баба понякога ми четеше различни глави от Корана, но аз самата никога не съм го чела. В последния клас на училището за незрящи едно момиче ми призна, че е чело Новия завет от Библията, където пишело, че Иисус Христос е излекувал много неизлечимо болни, включително и няколко слепи. Бях на 18 години и поисках да прочета Новия завет - като книга, без да вярвам на написаното в него. Като започнах да чета, нямах чувството, че извършвам грях спрямо нашата мохамеданска вяра - аз съм родена в България, макар и с турско име... Докато четях за изцелението на бесни, прокажени, парализирани, слепи, все още не вярвах в силата на Иисус Христос; по човешки не можех да дам отговор на различни въпроси, нахлули  в главата ми - най-вече  за Неговите страдания и разпъването Му на кръста. Но Бог докосна сърцето ми с невидима ръка; почувствах Неговата любов и грижа, доказа ми, че съществува и всичко вижда, заради което Го наричат Всевишния... Макар очите ми да не се отвориха, потърсих други хора, които вярват в Него; чувствах духовна радост от срещите с тези вярващи... Аз също се питах как така Бог, сътворил целия свят, е Един, а ние вярваме в Него по различен начин? Дълго мислех за това, без да мога да дам отговор, но приех Христос за Свой защитник в трудни моменти. 
Поисках да получа кръщение в Негово име и го получих в църквата... Не крия, че съм Го молила да отвори очите ми такива, каквито те бяха в детството ми, но не Го обвинявам, че не изпълнява молбата ми. Обичам Го, благодарна съм Му...
Иси замълча, сякаш решила, че е обяснила всичко, но  Ема отново я попита:
- Родителите ти какво казаха, щом узнаха за вярата ти?
- Отначало не споделях с тях от притеснение, че няма да ме разберат. Но един ден казах на майка си. Тя не ме насърчи, нито ме охули, просто добави:
- Живей с хора, които вярват в Бога и върши добро, пътят ти ще дойде от Него... Пет години след това майка ми също прие Христос и се кръсти в Негово име. Не мисля, че това е предателство спрямо потомствената ни религия. Всеки от нас отваря сърцето си за Бога, когато Той почука на него. Даже мисля, че това не е случайно. Познавам българка, която върза косите си с кърпа и прие исляма заради своя съпруг арабин - това е от Божия любов към човека.
- Аз също мисля така, макар да зная, че на тези хора е трудно; понякога в живота те остават разочаровани от различията на социалните навици и традиции... - каза една от гостенките с физическо увреждане.
- Така е. Но аз съм дете на Божието чудо! - Иси вдигна лек метален кръст под шията си, който покриваше белег на дълбока рана, продължаваща надолу към гърдите:
- Преди три години получих инфекция, която силно увреди клапа на сърцето ми. Инфекциите идваха една след друга, пет месеца лежах по гръб с отворен гръден кош, с дренажи... Лекарите не даваха обещание, че ще стана на крака отново, но аз се молех непрестанно на Иисус; братята и сестрите от нашата църква също се молиха. Ето ме, вече съм напълно изцелена! Благодаря на Бога за това! Но не мисля, че изцелението на болни и спасението на душите ни е привилегия само на християните. Бог е добър Баща за всички, които вярват в Него, които Го викат и Го търсят в моменти за спасение. Знам, че Той отговаря на всички вярващи по света. Да мисля, че Той обича само мен и хората от нашата църква, е заблуда, дори заслепяваща гордост.
- А никога ли не си получавала упрек от мохамедани, че си християнка? - въпросите на Ема продължиха.
- Имала съм подобни обиди. Но Бог по друг начин ми доказа мъката от различията, които не можем да обясним. Веднъж, докато по телевизията съобщаваха за вълнения и искания на турското население в България, в неделя проповедникът в нашата църква каза: "Кръстът е по-силен от полумесеца!” Ядосах се и станах, сякаш някой беше ударил нож в гърба ми. Не съм мислила за разликата в символите на кръста и полумесеца, но в този момент, докато всички в залата казаха “Амин!”, аз разбрах, че някой неволно удари корена на далечните ми прародители. Душата ни, която величае Бога, не търпи отрицание или хули за Него; тя се бунтува, иска да Го защити... Тъй като съм несъвършен човек, за мен мохамеданите могат да кажат нещо осъдително или с насмешка, но ако някой рани с дума Христос в мен, ме боли!.. Три месеца не ходих на църква заради сравнението между кръста и полумесеца, после Иисус ми прошепна да им простя и да вървя след Него...
- Ти си се върнала при хората в църквата, без да им кажеш защо си отсъствала дълго?  Ема си помисли, че  Иси, ако е поискала, би могла да потърси Бога на друго място.
- Да. Но имам и друг пример, който доказва, че ние, вярващите, обичаме Бога повече от себе си. Веднъж у дома дойде мъж, който ми каза, че вижда и е вярващ. От няколко срещи разбрах, че ме харесва и иска да се съберем, за да живеем винаги заедно. Той също имаше малък проблем със здравето. Но бързо разбрах, че този млад мъж се лъже във вярата си, защото ме попита: “Къде е твоят Христос, Който не иска да отвори очите ти?” Вярващият човек би трябвало да е търпелив; да обича хората, да не роптае против Бога, ако нещо не е изпълнено според вярата му... Аз отпратих този мъж и го помолих повече никога да не идва у нас. За мен най-важното условие за съвместен живот с някого е любимият човек безрезервно да вярва, че Бог съществува и е Всемогъщ! Защото тогава и душата ни се преобразява, става по-добра, боязлива, смирена...
Някой отвори вратата на стаята, за да каже, че автобусът за отпътуване е вече пред входа. Момичетата в стаята трябваше да спрат своя разговор за вярата дотук. До следващата нова среща на дадения адрес или разговор по телефона.

Мариана ЕКЛЕСИЯ


Назад

Всички статии на Брой 02, 2009

* ПРАЗНИЧНО *
От комисията по въпросите на жените с увредено зрение към ССБ
200 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЛУИ БРАЙЛ
Тези, които даряват светлина на другите, никога не остават на тъмно
Моите добри очи
"Тук мъртвите отварят очите на живите."
Луи Брайл
Изложба "Тактилна керамика"
БЕЛЕЖКА НА РЕДАКЦИЯТА
Редакцията на списание "Зари" се извинява за допуснати неточности:
В ПАМЕТ НА ЗАХАРИНА ЛАЛОВА
Почина Захарина Лалова (1930-2008)
От колектива на сп. "Зари" и журналиста Дончо С. Дончев
Реквием за мама Заха
Бяла гълъбица и гарван на въртележка
ЗА ПРОФЕСИОНАЛНИЯ ХОР НА СЛЕПИТЕ
"Стоян Бабеков разчупи шаблона и наистина много постигна”
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Хасково
София
Левски
ИНФОРМАЦИОННА БАНКА "ЗАРИ"
Слънцето забавя стареенето с пет години
Екореволюция - мобилен със слънчева батерия
Средиземноморската диета съхранява интелекта
ЛИЧНОСТИ
Сърца, които могат само да изгарят. Пейо Крачолов Яворов.
Сърца, които могат само да изгарят. Рози за Юлия Вревская.
ОФТАЛМОЛОГИЯ
Очно протезиране за деца до осемнадесет години
ПРЕМИЕРА
"Социална рехабилитация и интеграция на зрителнозатруднени лица"
РАЗКАЗ НА БРОЯ
Дете на Божието чудо




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017