Трети март. Стоя сама в стаята, а така ми се иска да поговоря за героите, за хилядите жертви. Да поговоря - но с кого? Ще ме вземат ли на сериозно? А как ми се иска да си припомня онова далечно, но славно минало. Белият лист е мой верен приятел, събеседник и слушател. И ето ме в Копривщица и Панагюрище. Аз вървя по калдъръмените улички и като че ли чувам чаткането на хвърковатата чета на Бенковски. Над главите им се вее ушитото от Райна княгиня знаме с надпис „Свобода или смърт”. Отстъпвам и се притискам до студените дувари, за да направя път на онези юнаци, които са поели пътя към безсмъртието. И тази българска светица, извезала златния лъв - символ на непоколебимата вяра за свобода. Две думи, а в тях цялата история на петвековната борба за свобода. Иван Вазов и незабравимата  “Епопея на забравените”. В стихотворенията поетът е увековечил героизма на тези чеда български, които не дочакаха свободата. Бенковски не може да бъде забравен!

„Вождът е Бенковски, Бенковски е сам!
Бенковски я води в пустинята там,
Героят, юнакът с мисъл на челото
На подвига знаме, душа на делото,
Човекът що даде фаталният знак
И цял народ смело тикна със своя крак,
Желязната воля, железните сили,
Могъщото слово, що слабия окриля,
Гласът що каза: Вървете! Да мрем!
Ставайте, робове! Аз не ща ярем!

А ето и в Клисура, гледайки позициите на шепата български защитници си мисля: каква жертвоготовност, каква вяра е била нужна на героичните българи, които не са се уплашили от пълчищата турци и не са напуснали докрай позициите.

На народа е бил нужен силен герой. И той го има в лицето на Боримечката, чийто глас се чува от единия до другия край на Клисура. Ако Клисура си има Боримечката, то брегът при Козлодуй пази свят спомена там, където Ботев е коленичил и целунал родната българска земя. С гордо вдигната глава и неизмерима вяра в делото е тръгнал и там на Вола в хайдушкия Балкан остава навеки. Неговите слова „Жив е той, жив е там на балкана” и „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира” остават в историята като факел, водещ до победата. Борбата е неравна, но даже и турците са стъписани пред нечувания героизъм. Дори Люзгяр бей - хищникът е сащисан пред героя и подвига!

„Но всички мълчаха. Тогаз от земята
Един труп пошава, отвори устата,        
Пробуден от сила незнайна, тайна
и с глас издихающ като ръка простря
„Бенковски!” продума и тихо умря!”

Турците са уплашени от гласа на героя, от гласа на защитника и щом народът запее: „Стани, стани, юнак балкански, от сън дълбок се събуди” жестоките тирани неистово крещят: „Аллах, Аллах!”

Но призивът за въстание е чут от Копривщица, Перущица, Панагюрище и Клисура, Мъглиж и Казанлък, Брацигово и Батак, Габрово и Стара Загора. Вазов ги нарича гнезда на герои. Но София и Варна, Пловдив и Бургас са глухи да чуят този глас. В Пловдив само Кочо - кундурджията и Петър Бонев - доктора тръгват единствени и Кочо, запалвайки дюкянчето си дава сигнал за въстанието, но Пловдив мълчи. Тогава Кочо с младата си жена Теохара и 2-годишната си дъщеря Райна поемат към Перущица. В Пловдив поддържат идеята „родолюбец”, но не и „революционер”. А търговците това чакат. Вземат и последния грош за бракувани пушки и мокър барут. Колко е точна поговорката — „за едни свобода, за други брадва”. Няма скрупули, има печалба. Ако нямаме име, което да бъде запомнено в Пловдив, ако и един турчин да не е паднал убит, то не може да бъде забравено името Ненко Стоянов Терзийски - предателят от Оборище, който срещу 200 сребърника предаде Априлското въстание. Юзбашията Ахмед и Неджиб ага ликуват. На 18 април Ненко вече в Пловдив е коляно да коляно с муфтесарафа Азис паша. Продал е клетва, вяра, съвест и сега чака отплата. Турската администрация му възлага да събира десятъка на две села. Но това не е всичко. Ненко вече е съдебен член, а на гърдите му дрънчи турски орден с лика на Абдул Азис. Следва Истанбул. Там Ненко очаква, че ще го срещнат с чибук, каймаклия кафе и рахат локум. Но там е Турция, а не България. И там получава заслужена присъда от македонските революционери - смърт.
Вазов увековечава и друго име - на героя Волов:
„Юнакът цял в кърви облян
Извика: О, боже! О, адска измама!
Подвига пропада, надежда няма.
Къде да се скрием от безславна смърт!
Балканът. Градът. Хижите –
Не, там са бесилките!”

Янтра ги приютява в хладните си води.

Там, в покрайнините на Бяла, малък скромен паметник напомня за героя Волов, но и за оня страхлив чобанин, който предава Волов и другарите му.
Когато „гора зашуми и вятър повее” и Балкана запява хайдушка песен, ние чуваме гласа на Хаджи Димитър, който търси Караджата. Даже вълкът ближе лютата рана и самодиви в бели премени носят вода на ранения герой.
Питам се на колко българи в паметта е жив споменът за онзи Април 1876 г. Има едно стихотворение - „Възпоминания от Батак” - разказ на едно дете. Колко точно Вазов е пресъздал това, което преживява клетото дете. А детето не лъже, то е чисто, непокварено и ето защо, когато чуем думите му тръпки ни побиват:

„От Батак съм чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите...много е далече.
Нямам татко, нямам майка, ази съм сирак...
Бяхме девет братя, а останах сам
Ако ти разкажа, страх ще те съземе
Кат ги изклаха, чичо, аз видях....
С топор ги сечаха, ей тъй на дръвника....”

Как може това да се забрави, още по-лошо - да се отрече? Една госпожичка твърди, че Батак е не само мит, но и всички писания на чуждите писатели са измислица, а картините на австрийци, унгарци, германци - фото колажи. Какъв е моралът на тази дама и каква е била нейната цена. Цената на Ненко била 200 сребърника, а колко евро е получила и какъв пост е заела тази госпожичка.

Помни се и името Николчо Георгиев Честименски, роден през 1840 г в с. Динката. Този Кочо е истински светец, всецяло отдаден на делото. Той жертва не само своя живот, но и живота на жена си и дъщеря си. Копривщица, Перущица, Батак, Клисура, Брацигово - имена написани с кръвта на стотици герои. Затова и Вазов ги възпява:

„Перущице, бледна, гнездо на герои
Слава, вечна слава на чедата твои,
На твоята пепел и на твоя гроб,
Дето падна храбро въстаналия роб!
Слава тебе, че ти удържа до крайност!
И бори се в пушек и падна в сияйност
Ти в борбата черна с турския гнет
Издигна високо твоя силен лев
И глава не клюмна и меча не даде
И твойта светиня срамно не предаде,
И нашата свобода ти я освети
И за толкоз жертви гордо отмъсти
Поклон на тебе, граде, пепелище страшно!”

И там на 28 април започва денят с диви викове “аллах, аллах!”. Кочо и Петър Бонев са там. На 30 април пада убит вождът на епопеята в Перущица - Петър Бонев, а на 2 май е вече краят. Кочо, Теохана, Райна и стотиците в черквата поемат пътя на безсмъртието. Църквата „Архангел Михаил” е ням свидетел на чутовния героизъм на българския защитник. Но даже да беше останал жив, Кочо щеше да бъде там горе на Орлово гнездо, където се води бой на живот и смърт.

„Последният напън е вече настал
Тогава Столетов, наший генерал
ревна гороломно: “Млади опълченци,
Венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
Прохода, войната и себе дори!”
При тез думи силни дружините горди
Очакват  геройски душманските орди.
Бесни, шумящи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
Патроните липсват, но волите траят
Щикът се пречупва, гърдите остаят
И сладката радост до крак да измрат
Пред цялата вселена на тоз рът,
С една смърт юнашка с една победа!”

Но да се стигне до тази победа трябва да се измине дълъг път. От Браила до връх Вола, от Къкринското ханче до бесилото край София. И безпримерния подвиг на синеокия красавец, Апостола на Свободата, Демона на Империята, Левски.

Весела ПАРАШКЕВОВА