Брой 03, 2007

Тема: ЮБИЛЕЙ

Сърце на работохолик и душа на бохем

С Георги ТЕРЗИЕВ разговаря Димитрина МИХАЙЛОВА

На двадесет и втори февруари сред много свои близки, колеги и приятели, Георги Терзиев – управител на “Успех-екоком-ССБ” ЕООД отпразнува шейсетия си рожден ден. Много бяха приятелите, които бяха дошли да го почетат, още повече са тези, които нямаха възможност да присъстват. Самият той не веднъж е казвал, че неговото най-голямо богатство са семейството и приятелите му, а най-голямата му страст е работата.
Трябва наистина по-отблизо да го познаваш, за да откриеш зад привидната грубост искрената му доброта, а зад привидния непукизъм – неговата голяма привързаност към всичко, с което се е заловил. По един невероятен начин той носи в себе си душата на бохема и разума на работохолика. Дали ще се весели или ще работи, той е винаги и в еднаква степен докрай отдаден на това, с което се е захванал.
И най-младите, и най-възрастните го знаят като “Бай Гец” и всички така се обръщат към него.
Не случайно в своето приветствие към г-н Георги Терзиев председателят на Съюза на слепите г-н Васил Долапчиев, като отбеляза неговите огромни заслуги за построяването, развитието и днешното функциониране на предприятието, което той ръководи, добави, че най-голямото, най-искреното и непринудено признание той е получил именно с обръщението “Бай”. г-н Долапчиев сравни това нашенско простонародно и многозначещо обръщение с английската титла лорд, само че докато в Англия тази титла се дава само от кралските особи у нас титлата “Бай” трябва да се заслужи пред всички, с които даденият човек общува.
Председателят на ССБ връчи на г-н Георги Терзиев най-високото съюзно отличие – Медал за особени заслуги.
Започвам разговора с Бай Гец с въпроса за тайната около неговите два рождени дни.
- Роден съм в село Лалковица недалеч от Елхово през месец февруари 1947 г. Роден съм на 14-и, но не знам защо са ме записали на 18-и. И датата осемнайсети е вписана в личната ми карта. Приятелите ми, обаче, не искат да знаят тая работа и почти всички ми честитят на четиринайсети.
- Разкажи нещо за своето детство.
- Детството ми не беше нито много весело, нито много сито, но особено силен спомен ми е останал от моя първи учебен ден.
Тръгнах на училище с всичките други деца. Много бях радостен, много бях щастлив, но за голямо съжаление се оказа, че аз въобще не виждам буквите в буквара. Това беше голям удар, но не се отказах. Учителите ми бяха добри хора, въпреки че не можех нито да чета, нито да пиша. Все пак с много усилия завърших основното си образование в нашето селско училище. Ясно е, че при това положение да се мисли за нещо повече беше напълно изключено. Ето защо набързо приключих с детството и на втори юли 1961 г. започнах работа в АПК “Граничар”, където веднага ме пратиха да работя на вършачката. Не знам дали можеш да си представиш какъв прахоляк и мръсотия беше там. Естествено ме поставиха на най-мръсното място – там, където се събира плявата. Трябваше да работим с кърпи на устата. Почивахме по малко през два часа. И все пак, когато в края на август получих първата си заплата – 65 лв. - бях много горд и радостен. През цялата година работих като общ работник. Свърши се жътвата и дойде времето да се прибира царевицата. И от това време ми е останал интересен спомен. Всеки ден се подбирахме кой с коя каруца да отиде да товари. Сутрин събирахме царевица и товарехме по две каруци, а следобед още по две - три, по четиристотин килограма всяка, между тон и половина - два общо всеки ден. Различните началници водеха борба с кого да отида да товаря, а аз имах право на избор. И аз си избирах този, който ми даваше най-много и най-хубаво ядене на обяд.
През следващата година започнах работа, пак първоначално като общ работник, в зидаромазаческа бригада към Строително монтажния комбинат в Елхово.
- А кога се премести да живееш в Стара Загора?
- Към края на същата година. Преместих се и то не как да е, а самият генерал Стойчев ми смени работното място. Един ден, помня, че работехме в село Голям манастир, дойде неговият джип и заедно с няколко други колеги ни докара да работим в Стара Загора. Ей тъй, взе ни направо от обекта.
- И колко време беше строителен работник?
- В строителството работих до 1965 г. По списък от предприятието бях предложен и получих Старозагорско жителство. Получих жителството, а още нямах паспорт и нямаше къде да ми го впишат.
- И през цялото това време ти си бил почти напълно сляп, така ли?
- Не, не е точно така. Отначало аз наистина виждах съвсем малко, но след известно време, след като заживях в града, ми направиха операция на окото и за голяма радост зрението ми чувствително се подобри. Най-сетне аз можех да видя първите букви, които се пишат по вестниците и книгите.
И тогава реших да продължа образованието си, но в ония дни във вечерните гимназии приемаха само много близки на партията хора и трябваше да отида в някоя фабрика, която да може да ме уреди. Ето защо напуснах строителството и започнах работа, пак като общ работник, в цигарената фабрика в Стара Загора. Там ме приеха за кандидат-партиен член и се записах във вечерна гимназия. А инак и там работа не липсваше. В продължение на три години всеки ден съм носил на гръб най-малко по един тон и половина хартия.
Имам много спомени от фабриката. Там отпразнувах двадесетия си рожден ден. По това време бях комсомолски секретар на цех картонажен, където работех. Дадоха ми даже тридесет лева награда. Рожденият ден продължи вечерта в ресторанта при езерото, но лошото е, че на сутринта всички се озовахме в изтрезвителното. То добре, ама се оказа, че във фабриката нямало кой да пусне машините. Работата се разчула, стигнала до журналистите, та чак във вестниците писаха за това. Имаше един местен вестник, „Септември” се казваше, те най-много бяха написали. И всички викат, че аз съм бил най-виновен, защото моя рожден ден сме празнували. И пак лично директорът на фабриката ме повика, само че този път за да ме накаже с мъмрене. Така единия ден получих награда като първенец, а на другия наказание, но в живота често и това се случва. Буен бях, че май и до днес съм си такъв. Буен, но затова пък и много работех, та заради едното ми прощаваха другото.
- А кога се запознахте с Ванчето?
- Докато работех в цигарената фабрика ме споходи и едно голямо щастие. Там се запознах с най-хубавото момиче, което после стана моя съпруга. И така с Ванушка си живеем и до днес.
- А как се свърза със Съюза на слепите?
- Не знам дали го помниш, имаше в съюза един човек Васил Григоров, а неговата съпруга кака Станка беше от нашето село. От нея разбрах, че има такъв съюз, а другарят Григоров ми помогна да стана член. Това стана през 1970 г. След това, вече през 1971 г., постъпих на работа във филиала в село Богомилово
- Какво произвеждахте по това време?
- Филиалът беше към ПП “Успех” Пловдив и произвеждаше твърди папки “Дело”. Започнахме голяма борба за оцеляване като се конкурирахме с филиала в Сливен, който също започна да произвежда такива папки. Уж борбата трябваше да бъде честна, но в нея важна роля играеха и печените агнета и мухабетите за ръководството, които умело уреждаше тогавашният ръководител на филиала в Сливен. Както и да е все пак оцеляхме и наложихме това производство при нас.
Като награда за добрата ми работа получих възможност през следващата година да отида на почивка в Чехия, където се запознах и с други членове на нашия съюз. Като се върнах ме изпратиха във фабрика “Димитър Благоев”, откъдето трябваше да усвоим едно ново производство, а именно производството на тетрадки с мека подвързия. Изглежда, че много съм се харесал на ръководството на фабриката, защото накрая получихме като подарък една машина за линиране на тетрадките. Първоначално машината отиде в Пловдив, но успяхме да убедим ръководството на предприятието все пак да я даде при нас. Така ние започнахме да произвеждаме тетрадки, а папките оставихме на Сливен.
- И оттогава си все на това място?
- Да, наистина свързах живота си с нашата фабрика и едва ли има нещо в нея, което да не е минало през ръцете и главата ми. Първоначално работехме в една къща с много малки помещения, но през 1976 г. се преместихме в новата сграда, за която хората казваха, че приличала на плевня или по-точно на краварник. В нея ние продължихме усилията си за укрепване на филиала, като усвоихме и производството на тетрадки от по осемдесет и сто листа с твърда подвързия, Та покрай нашите тетрадки се реализираха и твърдите папки на Сливен.
- А кога започнахте да усвоявате и други производства?
- Вече през 1978 – 1979 г. Градев и Върбанов ми помогнаха да се свържа с ръководството на заводите „Арсенал” в Казанлък.
Така през 1980 г. при нас започна производството на кабелажа за ел. детонатори. То беше много подходящо, защото в него можеха да работят хора със слабо зрение и дори напълно слепи. Поехме ангажимент пред „Арсенал”, че ще организираме производството в Казанлък и трябваше спешно да построим там наш филиал. Справихме се и с това. Усвоихме производството, като започнахме да произвеждаме по един милион детонатора на месец. По същото време се кооперирахме със Завод “Светлина” и се включихме в тяхното производство.
Успявахме с всичко, с което се захващахме. Финансовите и производствените ни резултати бяха отлични и не случайно успяхме да превърнем филиала в самостоятелно предприятие.
- По-късно при вас започнаха да се работят инсталациите за „Лада”. Спомням си, че това производство първоначално беше установено в Успех София. Защо го прехвърлиха при вас?
- През 1987 г. от ПП “Успех” София много се оплакваха, че са им пробутали губещо производство. Точно това бяха инсталациите, за които ме питаш. Не знам какво правеха в София, но при тях не успяха да ги изкарат на печалба.
На едно заседание на Централния съвет аз предложих да прехвърлят това производство при нас. Голям смях беше, голямо викане. “Те в София не могат да се справят, та вие от никаквото предприятийце в Богомилово ли ще го направите?” Смях, смях, но ние си поехме работата. Работехме много стегнато и успяхме, макар че наистина беше много трудно. Трудно, защото по силата на някакво тогавашно решение крайният монтаж на кабелите и съответно износът им за Толиати се правеше от една фабрика в Елхово и именно те обираха каймака, а за нас оставаха трохичките. Това беше много несправедливо и неразумно. Към края на 1989 г. все пак прибрахме цялото производство и съответно износа при нас. Резултатите бяха страхотни. В началото на деветдесетте всички съюзни предприятия започнаха да изпитват много сериозни затруднения, а ние точно в този период получавахме хиляди долари печалба.
Това ни даде кураж да се решим да построим и втория жилищен блок в Богомилово, на който аз дадох строителната линия. Построихме и нова сграда на филиала в Хасково.
Работехме много и печелехме много.
- Преди теб ръководител на предприятието беше Недко Баджаков. Как работехте с него?
- От самото създаване на филиала в Богомилово работата се ръководеше от Недко Баджаков. Той беше и първият директор на вече самостоятелното ПП „Успех” Стара Загора. Аз се стараех да бъда най-първият и най-добрият му помощник, да бъда този, на който той винаги и за всичко да може да разчита. Лично на мен той ми е дал много, на много нещо ме е научил. За мен Недко беше не само началник, но и приятел, и по-голям брат.
Много сме се смели, защото директорът даваше своите нареждания на този, който му се явяваше нещо като главен инженер – Георги Терзиев. Той пък нареждаше на началника на снабдяването – Георги Терзиев, или на Началника на производството – Георги Терзиев и така до не знам къде. Разбира се разрастването на работата и усложняването на управлението все пак наложи да увеличим ръководния състав. На длъжността главен инженер бе назначен г-н Огнян Джонов, а строително-ремонтните работи бяха поети от Филип Фотев. Трябваше все пак да заприличаме на предприятие с цялата му администрация.
Фабриката вървеше без грешка, но след това криво разбраната демокрация силно ни попречи. След няколко години на много успешно партньорство със заводите в Толиати, тази кооперация бе спряна. С годините намаляваха, докато накрая напълно бяха прекратени и заявките за ел. детонаторите от “Арсенал”.
- Кога и при какви условия ти пое ръководството на предприятието?
- През 1994 г. г-н Стайков експериментално ме изпрати да ръководя предприятието в Плевен. Задачата беше трудна, защото ставаше дума направо за съживяване на една вече неработеща фабрика. Не мога да ти опиша какво беше истинското състояние. В предприятието нямаше нито лев, а от друга страна то имаше големи задължения. Така или иначе, с помощта на финансови и човешки ресурси от „Успех” Стара Загора, успяхме да го вдигнем на крака. Първоначално монтирахме и пуснахме една линия за производство на кроненкорки. В мъки и неволи успяхме и пазари да намерим, и работата потръгна. След това с г-н Стайков заклинихме там Павката Ангелов, да ми е жив и здрав, който си пое работата и досега чудесно се справя.
В началото на 1995 г. Недко Баджаков се пенсионира и аз поех фабриката, вече като управител, без да има нито едно стабилно производство.
Пазарите вече бяха лоши, конкуренцията жестока, и кажи речи трябваше отново да почвам от „А”. Пак се захванахме с производството на папки, блокчета, машинки за меки папки, подомиячки. През 1996 г. започнахме да произвеждаме и кашони. Започнахме ги само с един нов „Риц”, демек опитвахме се с трици маймуни да ловим, но то не става така. Въпреки всичко аз непрекъснато се опитвам да внедрявам някакво ново производство, за да можем да се задържим на пазара. А, че е трудно, трудно е. Конкуренцията и до ден днешен е жестока и в повечето случаи напълно нелоялна.
През 1997 г. съвместно с една старозагорска фирма решихме да внедрим при нас производството на халва. Мъки, пазари, конкуренция, качество, и така продължаваме и до днес. За кратко време се опитвахме да се намесим и в хлебопекарството, но не можахме да издържим на конкуренцията. Цели десет години вече как робуваме, но все пак робуваме на самите нас. Като цяло много работа свършихме, но поради голямата конкуренция резултатите са много по-малко от положените усилия.
Оцеляваме и продължаваме да оцеляваме, но докога ще успеем не ми е ясно. Сега вече дойдоха и специалните завишени изисквания на стандартите на Европейския съюз и нещата стават още по-трудни. С нашите помещения много трудно ще можем да отговорим на нарасналите изисквания към условията на труда. Решението е да построим нова фабрика, но затова – едно, че няма пари и друго, че силната конкуренция няма да ни позволи скоро да си върнем парите от направената инвестиция.
Продължаваме да правим кашони, но вече само по заявки на клиенти, като най-големият ни клиент е известната на всички фирма “Дерони”. Произвеждаме и за другите предприятия на съюза
- Нали все пак не искаш да ми кажеш, че през цялото време ти си се интересувал единствено и само от работата в предприятието?
- Не, разбира се! Покрай работата ми като стопански ръководител с удоволствие съм участвал и в най-различни културни и спортни мероприятия.
Помня много веселби, мухабети. Чествахме всички рождени дни на работещите в предприятието.
Много работи сме организирали заедно с Велик Атанасов и Тошко Николов. На времето докато още бяхме филиал на Пловдив сме обиколили всички хижи в Родопите. Участвал съм и в турнири по голбал, в бягане с чували, дърпане на въже и какво ли още не.
Дълги години вече работим заедно с г-жа Дина Желева. Тя също израсна много и се доказа като един способен районен председател. Лично на мен неведнъж са ми предлагали да се заема и с организационна дейност, но аз все пак си предпочитам фабриката. Разбира се, с каквото мога, помагам на Дина и се надявам, че оценява моята помощ.
Имам много хубави спомени от ония богати години. Много ми е било и приятно, и смешно, когато другарката Вълчанова награждаваше отделни ръководители при отчитане на съревнованието. На тоя сто лева, на оня сто лева, а на Терзиев и на Бате Велик по двайсет. Е, двайсет, двайсет и като прибавим още по толкова от нас - големи мухабети ставаха. Аз лично съм много благодарен на Съюза на слепите за това, че ми беше дадена възможност да израсна и да се докажа, и като работник, и като ръководител. Поне за първите шейсет години мога да кажа, че съм живял пълноценно и интересно. Навсякъде, където съм бил, съм давал всичко, на което съм способен. За мен работата е над всичко и понякога съм се укорявал, че ощетявам най-близките си хора. Но и съпругата ми, и двете ми деца винаги са ме разбирали, и са ми били сигурна опора. Все пак щастлив съм, че имам добро семейство и заедно с Ванушка отгледахме и възпитахме две чудесни деца, и трябва да кажа, че живея много добре. Не мога от нищо да се оплача. А Съюзът на слепите помага и вярвам, че ще продължи да помага на всеки с каквото може.



Назад

Всички статии на Брой 03, 2007

ЗАСЕДАНИЕ
В Управителния съвет на ССБ
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
50 години художествена самодейност в РСО Пловдив
Писмо
Лекоатлетически пробег - 134 години от обесването на Васил Левски
КНИГИ НА БРАЙЛОВ ШРИФТ - 2006
Отпечатани книги на брайлов шрифт през периода януари - декември 2006 г. от читалище "Луи Брайл"
КОНСУЛТАЦИЯ
Превеждат парите за болнични директно
МНЕНИЕ
Сътвореното от гения е вечно
ОФТАЛМОЛОГИЯ
Най-важна е превенцията
ПРАЗНИЧНО
Трети март
ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДРУГИТЕ МЕДИИ
Писмо до редакцията
След като ослепя, русенец намери спасение в писането
СТУДИО "ПОЕЗИЯ"
Стихове на талантливите хора от град Попово
ЮБИЛЕЙ
Сърце на работохолик и душа на бохем
Митко Грудев вече на шестдесет




Архив на изданието
1 2 3 4