Брой 07-08, 2009

Тема: ЛИТЕРАТУРНИ СТРАНИЦИ

Спомените на твореца

С поета и писателя Георги СТРУМСКИ разговаря Димитрина МИХАЙЛОВА

- Г-н Струмски, бих искала да ви попитам откога започнахте да пишете?
- Усилено започнах да пиша като гимназист. Това е естественото време на романтичното юношество, когато всички момичета и момчета са поети. А по-късно вече през студентските ми години попаднах, а след това станах и председател на известния литературен кръжок „Васил Воденичарски”. Кръжокът беше създаден преди нас от поколението на Павел Матев, Давид Овадия, Иван Радоев и други, след това от 50-та до 55-та ние продължихме неговата дейност. По това време в кръжока влизаха тогавашните студенти Андрей Германов, Марко Ганчев, Любомир Левчев, Владимир Башев, Петър Караангов, Михаил Берберов и още много други, станали известни по-късно, български писатели и поети. Така че от гимназистките до студентските години бяха моите романтични години на младост и на устрем към върховете на литературата. По-късно станах учител и пет години учителствах в гимназии в Пирдоп, София и Кюстендил. След това започна моята редакторска работа първоначално в радио „София”, а после във вестник „Пулс”, където бях главен редактор, издателство „Български писател”, където като завеждащ отдел заместих Ангел Каралийчев. По-късно бях секретар на Съюза на писателите, но не прекратих работата си като редактор. Бях редактор и зам. главен редактор на списанието, което беше предназначено да разпространява българската литература в чужбина „Обзор” и най-сетне бях и главен редактор на списанието за деца и юноши „Славейче”.  И така двадесет и пет - трийсет години учителство, редакторство, писане – това е накратко моят път. Написах трийсетина книги за деца и юноши - поезия, повести, публицистика; и двайсетина книги за възрастни  - поезия, проза, публицистика.
- Защо започнахте да пишете за деца?
- Ами, защото в мен, в сърцето ми е живо едно момченце, Гошо се казва, от село Слокощица, кюстендилско, което играе с приятелите си мач с парцалена футболна топка, играе със стъклени топчета, пуска хвърчила към небето, тича до Струма, за да цели вълните й с камъчета, мечтае си да стане учител по история. И този Гошко през целия ми живот винаги е бил до мен, отнасял се е критично към това, което виждам, към хората, с които се срещам и след разговорите с този Гошко аз съм написал моите трийсет - четиридесет книги. Той и днес продължава да бъде до мен. Все така десетина годишен, с лунички, с щръкнали коси, все така любопитен. Много прилича на един любим герой - „Наско Защото”.
Разбира се пиша за деца и юноши и заради това, че бях учител, а и когато бях редактор на различни издания съм се срещал с проблемите на децата и младежите. Изучих историята на детската литература в България, както и въобще нашата цялостна литературна история. И наистина познавам добре проблемите на децата и младежите. Знам сладкото и горчивото  на тези проблеми, сладкото и горчивото на детската литература, сладкото и горчивото на първите стъпки в литературата, сладкото и горчивото на първите стъпки на актьори, художници, музиканти, защото именно от първата стъпка започва големият път.
Много от моите приятели, много от хората с които общувах и много от тези, на които помогнах да направят своята първа стъпка станаха добри актьори, художници, писатели и поети.
- А не мислите ли, че съвременните деца коренно се различават от своите връстници отпреди двайсет или петдесет години?
- Децата не могат да се различават коренно. Децата винаги и навсякъде са си деца. Част от съвременните деца се различават от децата от моето и следващите поколения с това, че са малко по-елементарно подготвени в душевната област. Малко са чели, малко са преживявали от големия художествен свят на българските художници, писатели, композитори и артисти. И това ги прави душевно по-бедни. Това са наистина само част от съвременните деца, които не са се докоснали до образците на голямото българско, а и не само българско художествено творчество.
Аз съжалявам тези деца, защото те ще изживеят един беден живот, живота на тревичката, на еднодневката, която се ражда сутрин и умира вечер, без да е успяла да разбере, че има и нощ след деня, че има и друг живот, че има велики личности, велики революционери и поети, и тази тревичка ще си отиде като смята, че не друго, а нейният живот е човешкият живот. Това разбира се не е така. За щастие друга част от съвременните деца и вярвам, че между тях са и много от децата и внуците на читателите на списание „Зари” живеят по-богат живот. Те са по-богати, по-богати със своето детство и юношество, по-богати са и с това, че се докосват до големите образци на голямата българска литература. Не искам да укорявам съвременните деца, но искам да предупредя тези, които днес растат без божество, без вдъхновение, които живеят, без да имат контакт с големите произведения на художественото творчество, че животът им наистина ще бъде много беден. Още по-голямото нещастие се състои в това, че те самите дори няма и да разберат всъщност колко бедно живеят. 
- Защо написахте книга за Ангел Каралийчев?
- В книгата за Ангел Каралийчев аз исках да размишлявам за трудния и славен път на един голям български писател. Пишейки за Ангел Каралийчев, аз пишех за себе си. Пишейки за Ангел Каралийчев, аз пишех за значимите български писатели, за техния сложен, много често драматичен, понякога и трагичен творчески път.
С Ангел Каралийчев имах щастието да общувам като редактор в издателство „Български писател”. Познавах се лично с него. Неведнъж сме пътували заедно из страната, за да четем пред децата наши произведения. Познавах се и със съпругата му Вела Ушева, която през 1927 г. напуска голямата сцена на Народния театър, за да застане на голямата Каралийчева сцена, за да вгради себе си и своя талант в неговото художествено творчество. Това е една наистина „вградена невяста”, която застана до Каралийчев. До него наистина стоеше една голяма българка, която му помогна още по-високо да се извиси.
Ангел Каралийчев се е познавал с Христо Смирненски, с Гео Милев, Асен Разцветников, Йордан Стубел, Елисавета Багряна, Дора Габе, Георги Караславов, Христо Радевски. Ето това е било неговото обкръжение. С тези хора той е израствал и се е развивал. И аз, пишейки за Ангел Каралийчев, пиша за неговото време - двайсетте и трийсетте години на века. Пишейки за него, аз се помъчих да възстановя това време, тъй като аз го познавам само по документи, защото съм роден през 1932 г. И изучавах времето по творбите на самия Каралийчев, по произведенията на хората от неговото обкръжение, по други документи, които намирах в различни вестници и списания от този период.
Каралийчев започва своя път в литературата с произведение, посветено на Септемврийското въстание - „Ръж” - едно от най-ярките произведения в нашата литература,  което се нарежда редом до „Жертвени клади” на Асен Разцветников и до „Пролетен вятър” на Фурнаджиев. Той издава още няколко сборника с много впечатляващи разкази, но заедно с това разгръща дарованието си и на полето на литературата за деца и юноши. Към него го привлича не кой да е друг, а един от нашите класици  в детско-юношеския жанр - Ран Босилек. Той е доловил още в първите произведения на Каралийчев автора, който познава и българската и детската душевност и притежава „сладкия език” - необходим за детския писател.
И ето, че веднъж той срещнал Каралийчев на площад "Славейков" и казва:
„Извинете г-н Каралийчев, защо не напишете нещо за моето списание?”
„Ама аз не пиша за деца, аз не мога да пиша за деца!”
„Можете Г-н Каралийчев, можете! Езикът ви е такъв сладък, хубав. Можете, вслушайте се в детството, което носите в себе си и напишете.”
Каралийчев се замислил. Минал по „Раковска”, отишъл в университета, където бил студент по химия, седнал на последната банка, но вместо да слуша лекцията по органична химия, потънал дълбоко в себе си. Докоснал се до своето детство, до своята баба Тодора, до своя дядо, до своите братя и своята сестра и само след няколко дни написва първите си разкази за деца, между които е и „Житената питка”. Отнесъл ги в редакцията на Ран Босилек, а той потънал в работа, видял го колко се стеснява, взел ръкописите и веднага започнал да ги чете. След няколко минути станал прав, подал ръка на Каралийчев с думите:
„Г-н Каралийчев, добре дошли в света на детско-юношеската литература.”
След една година вече под редакцията на Дора Габе Ангел Каралийчев издава „Мечо” - неговата първа книга за деца. И като от рог на изобилието започва да се сипят неговите книги за деца, неговите сто книги, които с преводите им на чужди езици сигурно вече са станали двеста, а може и триста. И тръгват приказки, оригинални и чужди, но преразказани от него. Пише разкази и повести пак за деца. С всичко това той става един истински първенец на българската детско-юношеска литература и се нарежда до най-бележитите й представители: Елин Пелин, Петко Рачев Славейков, Ран Босилек, Дора Габе.
Авторът на толкова много книги за деца е имал две деца - едното момченце, което било кръстено Иван на неговия баща, умира на седем месеца още преди да проходи, още преди да проговори. Второто дете - Ането се ражда в друга квартира. Дора Габе предоставила  на Каралийчеви своето малко таванско апартаментче, което се намира над популярния  и досега ресторант „Под липите”. Там се заселват те, за да може детето им да расте близо до птиците, до гората, до природата. Ането е кръстена на известната културна деятелка Ана Каменова, дъщеря на възрожденеца Михаил Маджаров. Кръщават го на нея да бъде здраво, умно, да знае няколко езика и да разбира и обича целия свят. За нещастие и Ането не живее дълго. На две години тя умира в ръцете на баща си, там сред зеленината на Борисовата градина. Умира Ането, без да доживее да прочете повестта „Ането”, която баща й вече пише по това време, без да прочете нито ред от всичко прекрасно, което баща й е написал за българските деца.
И по-късно, когато ходехме с него по различни четения децата му задаваха много въпроси - знаете децата много обичат да питат. И сред многото нерядко се намираше и някое дете да попита: „А вие имате ли деца?”. При този въпрос Каралийчев потъмняваше, тежка сянка минаваше по лицето му, но той намираше сили и винаги отговаряше: „Да, имам! Всички български деца са мои деца!” Тази обич, която Каралийчев не можа да даде на своя Ваньо и на своето Ане той щедро раздаваше на всички деца, на децата от трийсетте и четиридесетте години, когато беше и моето детство, на децата от следващите поколения, които обичаха и ще обичат хубавата книга, които ще вървят по дирите на сладката приказка започваща с вълшебните думи „Имало едно време”.
- Непосредственият повод за нашия разговор е наградата, която съвсем наскоро получихте - наградата за мемоари на Съюза на българските писатели. Тази награда ви беше присъдена за книгата „Ангел Златоуст” - книга за Ангел Каралийчев. Колко време работихте над нея?
- За мен тази награда е третата, която получавам от Съюза на писателите за моето творчество, но за мен тя е особено ценна, защото книгата заради която я получих е свързана не само с моя живот, но и с живота на любимите ми писатели - Ангел Каралийчев, Дора Габе, Елисавета Багряна, Емилиян Станев, за които именно става дума в тази книга.
Каралийчев почина през 1972 година едва навършил 70 години. Тогава аз написах една юношеска книга, която беше книга за неговия живот и дело и която нарекох „Имаше един вълшебник”. Тази книга аз посветих на неговата съпруга Вела Ушева - тази вярна и достойна спътница на големия писател. Тя ми оказа неоценима помощ при работата върху книгата, защото ми предостави много материали и ми разказа неща, които аз нямаше откъде да науча. Тя почина през 1979 г., но още докато беше жива аз започнах да събирам материали за сегашната си книга. Книгата беше публикувана през 2008 г. Така че може да се каже, че върху „Ангел Златоуст” съм работил малко повече от трийсет години.
- За Ангел Каралийчев са писали много автори. Кои произведения посветени на неговото дело са най-ценни според  вас?
- От това, което е писано за Каралийчев, а за него са писали всички български критици, аз най-високо ценя книгата на Симеон Султанов, книгата, която написа Божана Константинова - дъщеря на Георги Константинов, който беше един от най-близките приятели на Каралийчев, и спомените на Йовко Киров - един от добрите негови приятели. За Ангел Каралийчев е писано много и много още ще се пише. Смятам, че моята книга е достойна да се нареди редом до тази на Симеон Султанов. Неговата книга има повече литературоведски характер, докато моята е в много по-голяма степен публицистична и е предназначена за много по-широк кръг читатели.      
- Изглежда, че четете много. Как намирате толкова много време за четене?
- Аз съм прочел хиляди книги. Още от детството ми едното ми око, дясното, беше увредено - кривогледо, с другото виждах 50%. И с тези петдесет процента на лявото си око аз съм прочел хиляди книги, обиколил съм цяла Европа и почти целия свят. Написал съм както виждате повече от 50 книги. Редактирал съм стотици книги на млади, а и не само на млади автори.
- Кога намерихте време за всичко това?
- Ами, как кога? Ами, Каралийчев кога е имал време да напише сто книги? Има време за всичко. Човек живее двадесет и четири часа, а аз ако е трябвало съм работил и по двадесет и пет. И в двайсет и петте часа е имало време и за четене, и за писане, и за редактиране, и за пътуване, и за любов, и за омраза, и за обществена дейност. Когато човек живее 70 - 75  години, време има за всичко. По-важното е да има какво да каже на хората, да иска да им го каже и сърцето му да е пълно с богати и многообразни впечатления, а моят живот беше наистина щастлив. Щастлив първо с това, че съм се родил в един чудесен български край, края на Владимир Димитров - Майстора, на Стоян Венев, на Кирил Цонев, Асен Василиев, Емануил Попдимитров. Щастлив бях да израсна сред значими български писатели. Щастлив бях, защото имах възможност да пътувам из Русия и всички републики на бившия Съветски Съюз, да пътувам в Германия и Англия, в Куба и Америка. Щастлив бях да се срещам с много хора, с много писатели. Участвах в организирането на много писателски срещи. Познавах се лично и съм общувал с много писатели от цял свят - Константин Симонов и Алексей Сурков, Янис Рицос и Никос Казандзакис, с големия кубински писател Николас Гилен. За много от тези срещи сигурно ще напиша в книгата със спомени, „Крила и корени”, върху която вече работя. Така че време съм имал и даже съжалявам за това, че не съм написал и повече книги. Та какво толкова, стиховете например се пишат докато ходиш по улицата. Стиховете се пишат наум, а след това се записват на пишещата машина и на хартия. Виж прозата, статиите, публицистиката се пишат на пишещата машина и естествено се обмислят много по-дълго.
Мисля си, че до голяма степен съм осъществил това, което съм искал, но съжалявам, че не успях да направя и повече. Много съжалявам за това, че през 1989 г. след една несполучлива операция в Клиниката на Фьодоров в Москва изгубих зрението на по-здравото си око. Бях отишъл там уж за най-доброто, а стана така, че при една елементарна операция на перде изгубих зрението на окото, с което виждах много по-добре. И после в една частна клиника в Лондон успяха да ми спасят другото око, окото, с което виждах само 10 - 15 %. Здравото око, с което написах големите си книги вече го няма, но и с болното око продължих да чета. Отначало с лупа с малко увеличение, после с по-голямо увеличение, после с увеличение от десет пъти, а сега вече с никаква лупа не мога да чета. Виждам с него, с него се движа и се ориентирам по улиците, но вече не мога да работя.
- А сега как работите?
- Чете ми жена ми. С нея четем вестниците и по-малки неща, а за по-големите материали плащам на човек, една културна жена, която ми чете и на която диктувам това, което искам да напиша. През последните пет - шест години работя изключително с помощта на тези две жени и смятам, че в последните книги, които написах има частица и от техния труд. С тях работя и книгата, която може би ще се окаже и последната ми книга, за която ви споменах - „Крила и корени”. Тя ще бъде в две части, като първата е анкета с литературния критик Константин Младенов. Впрочем той беше приятел на вашия бивш главен редактор Георги Братанов. Втората част ще съдържа различни фрагменти - мои спомени, мои размишления за живота, за литературата, за приятелството, за любовта, за детската литература и т.н. Надявам се да я приключа до края на годината и следващата година да се представя с нея пред литературната общественост. Радвам се, че ще успея с второто издание на книгата за Каралийчев и се надявам да успея да направя и второ издание на томчето със стихове за възрастни.
За жалост много от моите приятели и връстници, хора с които съм живял и общувал, починаха, починаха и много по-млади. Владко Башев почина при катастрофа на 33 години, Пеньо Пенев се самоуби в хотела в Димитровград на 29 години, на 29 години се нагълта с отрова приятелят ми, най-големият писател на нашето поколение Андрей Германов почина от инсулт на 49 години, приятелят ми Слав Христов Караславов почина на седемдесет, на вазовската възраст. А аз какво, скоро ще достигна възрастта на Владимир Димитров - Майстора, за когото съм написал три книги и когото заедно с Каралийчев обожавам. И друг път съм го казвал, че ако Каралийчев не беше писател, а художник, той щеше да посегне към светлата палитра, към светлите бои на Владимир Димитров - Майстора и ако Майстора не беше художник, а писател, той щеше да посегне към езиковата съкровищница на богатия, крилатия език на Ангел Каралийчев. Така че годините, които аз вече гоня са годините на Владимир Димитров - Майстора. Преди двайсетина години си купих една селска къща не в моето родно село, а в село Шишковци, където Майстора е работил през най-зрелия си период в продължение на двайсет и шест години от1924 до 1950 г.
Аз не пиша случайно за тези двама велики български творци. Написах за тях, защото независимо от двайсетте години разлика във възрастта им те са душевно родствени.  Каралийчев е роден през 1902 г. а Майстора през 1882 г., но те са се познавали. Каралийчев е писал за изложби на Майстора, ходил е в Кюстендил и в Шишковци. Така че, пишейки за тези двама душевно родствени хора, аз, макар и да съм много по-малък от тях, се чувствам душевно родствен с Майстора и Каралийчев.

Назад

Всички статии на Брой 07-08, 2009

БЛАГОДАРНОСТ

В името на истината

ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ

XV ОБЩО СЪБРАНИЕ НА ССБ

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

София
Бургас
Асеновград
Добрич
Монтана
Кюстендил
НАСГБ София

ЛИТЕРАТУРНИ СТРАНИЦИ

Спомените на твореца
Бележка за Автора
Интервю без микрофон

ОПРОВЕРЖЕНИЕ

от Милка Кирилова Иванова – председател на ТСО ”Оборище”

ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ

Носителят на литературната награда "Георги Братанов" за 2009 година в раздел "Проза" Илия Богданов.

ПРОЕКТИ

Постигнати резултати по проект
Завърши успешно работата по проект „Социални асистенти в помощ на младежи със зрителни увреждания”

РАЗКАЗ НА БРОЯ

Сърце назаем

СПОДЕЛЕНО ОТ ЧИТАТЕЛИ

НЦРСГ "Хелън Келър" е на световно ниво