Брой 07-08, 2009

Тема: ЛИТЕРАТУРНИ СТРАНИЦИ

Интервю без микрофон


Публикуваме откъс от новата книга на Георги Струмски “Ангел Златоуст”, която е посветена на живота и творчеството на Ангел Каралийчев.

Посрещнах Ангел Каралийчев пред входа на Националното радио. Трябваше да му се извади пропуск и двамата да се запътим към студиото, определено за записа.
В коридора пред студиото няколко колежки ме изтласкаха вежливо, наобиколиха слисания писател и насочиха микрофоните на портативните си магнетофони към устата му - искаха да вземат интервю. Въпросите им се надпреварваха, заглушаваха се един друг.
Каралийчев се беше посъвзел от неочакваната атака.
- Вие по-точно с кого искате да разговаряте - рече той, - с писателя или с общественика, с преводача или с разказвача на приказки? Или може би искате да разговаряте с един застаряващ и омаломощен от въпросите ви мъж?
Журналистките все пак успяха да изтръгнат от устата на Каралийчев един отговор на въпроса кои са най-черните дати в българската история.
- Мисля, че и вие ги знаете, но щом искате, ще ви ги повторя. Те са две черни дати. Едната е през 1396 година, когато страната ни окончателно попада под безпросветното робство на османлиите. Втората аз съм я преживял и добре я помня - това е черният 27 ноември, 1919 година, когато в парижкото предградие Ньой Стамболийски, тогавашният министър-председател на България, бе унизен да подпише Ньойския договор. Така страната ни бе затрупана за десетилетия напред с непосилни репарации, а от България бяха откъснати живи части - Добруджа, Вардарска Македония и Тракия.
Спасих Каралийчев от повече журналистически въпроси, като му пробих път до звукозаписното студио.
След час коридорът, за щастие, беше пуст. Нападателките с микрофони бяха отлетели към други жертви.
Излязохме на булеварда, но не продължихме към моста на Перловската река, а навлязохме в прохладните сенки на парка. Приседнахме на закътана пейка. Септемврийският ден беше спокоен и ведър, както е спокойна и ведра есента в София. До нас не достигаше тътенът на булевард „Драган Цанков". Не бързахме за никъде.
Каралийчев остави голямата си чанта до пейката. Скръсти ръце пред гърдите си и радостно зарея погледа си в зашеметяващата зеленина, която ни заобикаляше.
Разговорът ни лъкатушеше между различни теми, повече или по-малко важни. Дългите паузи се изпълваха с песента на невидими птици, скрити в клоните на дърветата.
В мрежата на паметта ми от този разговор се заплетоха три възелчета, които съхраних и запазих до вечерта, когато можах да се наведа над бележника си. Поставих и свои заглавия на трите възелчета - „Розата", „Стихотворение от Кирил Христов" и „За критиката". Разплитам ги сега върху страниците на книгата си - тези редове са ехо от оня разговор и три мигновения от тогавашния септемврийски ден.

1. РОЗАТА
Каралийчев разсъждаваше на глас:
- Учителят може да възпита и да съхрани в душите на младите разбиране и обич към художествената литература. Учителят също така може да убие тази обич. Има примери и за едното, и за другото. Достатъчно примери има.
Главната причина за убиване на тази обич е, когато след емоционалното изживяване при прочитането на литературното произведение, учителят започне бъбриво и неумело „да обяснява" творбата на писателя. Разглобява я на части, като че ли тя е някаква машина. „Анализира" я с такива граматикарски термини и похвати, че унищожава емоционалното преживяване.
Емоцията у ученика се изпарява, остават само досадата и безразличието. А още Ушински е казал: „Възпитание, което се грижи изключително за ума, прави голяма грешка, тъй като човекът е повече човек в това, което чувства."
Каралийчев онагледи разсъждението си с една поетична миниатюра, която го беше впечатлила:
- Момчетата от един клас си имали развлечение - една голяма лупа. Те разкъсвали разцъфналата и уханна роза, за да я сложат под увеличителното стъкло. Под лупата розата загубвала своята хубост, ухание и смисъл - повяхвала и умирала... Розите на изкуството трябва да се вдишват, а не да се препарират „грижовно и неловко".

2. СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ КИРИЛ ХРИСТОВ
Обичам да пътувам из чужбина и много съм пътувал - рече Каралийчев. - Но да живея в чужбина ми е невъзможно. Така съм устроен - още на десетия ден нещо отвътре властно ме влече към България.
Вчера в някаква папка на бюрото си намерих отдавна откъснато и забравено листче, на което имаше кратко стихотворение на поета Кирил Христов. Той беше добър познайник на Вела и Елена Ушеви. Разбира се, познавах го и аз. Човек с чепат характер и с остър език, Кирил Христов беше доста конфликтна личност. Кой прав, кой крив, не зная, но той, обиден на нашата действителност, напусна през тридесетте години България и дълго време живя в Германия и Чехословакия. Доколкото знам, там създаде и семейство. Сърцето на този иначе суров и гневлив човек обаче е трептяло с болка по родния край. Шестнадесет години емигрантство не е лесна работа. От стихотворението в паметта ми се вряза последният томителен куплет:
Как чудотворно би зарасла рана, как грейнали би слънце и простор, да зърнех аз отнякъде Балкана, макар и през решетка на затвор.
Бе написана отдолу и датата - 1934-1937 г. Един добър поет - рече Каралийчев - би завършил строфата си с третия стих - „да зърнех аз отнякъде Балкана... Но Кирил Христов е отличен поет. И той добавя и четвърти стих, който извисява до божествени висоти болката му: „...макар и през решетка на затвор".

3. КРИТИКАТА
В чантата, оставена до пейката, Каралийчев носеше машинописния текст на бъдещата си книга „Подрумчета". Същия ден трябваше да го предаде на критика Любен Георгиев и на издателство „Народна младеж".
Прочете ми няколко от „подрумчетата". Съгласи се да си препиша едно, което ми допадна много.
„Подрумчето" за бай Вичо Атанасов, народен певец.
Бай Вичо беше гост на Писателския съюз. На тази среща старецът ни разказа как веднъж като изпял новата си песен, казали му:
- Хубава ти е песента, само че е много нагласена. На това Вичо отговорил:
- Момата, когато тръгне на хоро да се показва на хората - и тя се наглася и кичи, че песента ли да не е нагласена?
Има какво да се поучат от думите на бай Вичо ония писатели, които вадят от литературната си пещ недопечен хляб и тичат да го продават на издателствата. Книгата трябва да бъде така нагласена, че да хване очите и душата на читателя!
Каралийчев прибра ръкописа на „Подрумчета" в чантата си. Изправи се и се усмихна:
- Е, какво? Колежките ти останаха в коридора пред радиостудиото, а ти направи с мене едно интервю без микрофон.


Назад

Всички статии на Брой 07-08, 2009

БЛАГОДАРНОСТ
В името на истината
ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
XV ОБЩО СЪБРАНИЕ НА ССБ
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
София
Бургас
Асеновград
Добрич
Монтана
Кюстендил
НАСГБ София
ЛИТЕРАТУРНИ СТРАНИЦИ
Спомените на твореца
Бележка за Автора
Интервю без микрофон
ОПРОВЕРЖЕНИЕ
от Милка Кирилова Иванова – председател на ТСО ”Оборище”
ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ
Носителят на литературната награда "Георги Братанов" за 2009 година в раздел "Проза" Илия Богданов.
ПРОЕКТИ
Постигнати резултати по проект
Завърши успешно работата по проект „Социални асистенти в помощ на младежи със зрителни увреждания”
РАЗКАЗ НА БРОЯ
Сърце назаем
СПОДЕЛЕНО ОТ ЧИТАТЕЛИ
НЦРСГ "Хелън Келър" е на световно ниво




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017