Брой 07-08, 2009

Тема: РАЗКАЗ НА БРОЯ

Сърце назаем


Иван се облегна назад в голямото кожено кресло и разхлаби вратовръзката си. Нещо вляво му тежеше и той за сетен път си припомни припадъка, събуждането в болницата и изумлението, когато разбра, че е преживял сърдечна трансплантация. Имаше късмет, казваха всички. В момента, в който го приели в спешното, някакъв старец починал и му оставил сърцето си.
Още помнеше жена му - съсухрена старица, дошла да го види. Иван се опита да й каже колко съжалява за съпруга й, но тя го прекъсна. Каза му, че мъжът й е щастлив, тъй като е помогнал.
Онова угнетяващо чувство в сърдечната област бе все тъй силно. Според лекарите не трябваше да го има. Новото сърце работеше идеално. Тогава какво ставаше?
Иван се огледа. Чистият офис внезапно го отврати. Той стана, взе сакото си и направи нещо необичайно - тръгна си по-рано.
Караше безцелно. Спря на един паркинг и излезе от колата. Беше топла юнска привечер и много млади семейства се разхождаха по центъра.
Докато ги наблюдаваше, Иван се почувства още по-потиснат, но вече знаеше защо - проблемите, които имаше със съпругата си. Бяха пред развод.
Всъщност и двамата още се обичаха. Но Иван бе отдал живота си на бизнеса и съвсем незаслужено пренебрегваше Люси.
Съвсем случайно се бе озовал пред магазинче за цветя. Понечи да го отмине, после спря. Вгледа се в малките разноцветни слънца и си спомни как преди години купуваше с последните си пари роза и я подаряваше на Люси. А тя го поглеждаше щастлива и очите й се пълнеха със сълзи.
- Добър ден! Избрахте ли си нещо?
Иван вдигна очи - младо момиче го гледаше с приветлива усмивка.
- Не... аз не търся... всъщност искам да взема цвете на съпругата си. Предложете ми!
- Знаете ли, с удоволствие бих Ви препоръчала нещо, ала цветя не се подаряват, ако не са взети с желание. Те ще усетят, че не ги вземате със сърце и няма да разцъфнат.
- Но аз ще взема с желание цветята! Обичам съпругата си...
- О, не! Въпросът не е в това дали обичате или не този, на когото ще го подарите. Трябва да обикнете самото цвете... Огледайте се - момичето направи широк кръг с ръка. - Трябва да има едно цвете, което ще ви покори.
Иван посочи букет с азалии.
-Браво! Очаквах че и Вие ще се насочите към традиционните рози.
Той взе и един лилиум. Когато момичето му върна рестото, й го поднесе.
- Благодаря, госпожице!
- За мен беше удоволствие - поруменяла отговори девойката.

Семейство Енчеви живееха в панелна кутийка в края на града. По принцип Иван гледаше на апартамента си като на място, където да се изкъпе, да спи и да проведе няколко делови разговора. Едва преди време - на връщане от болницата след операцията, забеляза колко потискащо еднакви са блоковете наоколо. Сиви безлични къщички на още по-сиви и безлични хора.
Люси бе в кухнята - пиеше кафе. Като го видя, изумено погледна часовника.
- Днес се прибирам по-рано! - обясни й той. Подаде и букета и я целуна.
- Как... - заекна изненадана тя. - Какво става? Коледа ли е, що ли?
- Не. Просто реших, че е грехота в събота следобед да работя. Прииска ми се да си дойда вкъщи.
- Ами тогава - засуети се Люси - ще взема да ти приготвя нещо за вечеря!
- Имам пo-добра идея. Защо не отидем да вземем една вана и после да излезем да хапнем навън?
Тя съвсем се слиса. Иван се приближи и я прегърна:
- Липсваше ми, Люси! Обичам те. Жената леко се отдръпна и рече:
- Плашиш ме! Какво се е случило, та толкова рязко се промени?
- Не съм сигурен. Откакто ме оперираха осъзнах, че животът е твърде ценен, за да го пропилявам. Пък и... как да ти кажа - Иван вдигна безпомощно рамене. - Нещо отвътре ме кара да се променя. Задушавам се в онзи офис и в тия панели... А мисълта, че ще те оставя да си тръгнеш ме влудява. Иска ми се да вярвам, че не съм пропилял цялата ти любов!
Очите и заблестяха меко. Люси се сгуши в него и въздъхна облекчено.
През следващите дни обаче тревогата в душата на Иван не изчезваше. Сякаш трябваше да свърши нещо, но не знаеше какво е то. Люси усещаше какво става със съпруга й, но не знаеше как да му помогне.
- Слушай! - каза му една вечер тя. - Утре е неделя. Искаш ли да идем да видим баба Пенка?
Баба Пенка бе жената на стареца, дарил сърцето си.
- И без това обещахме да отидем - продължи Люси.- Пък и тъкмо ще се разсееш!
Иван сви рамене. После кимна:
- Добре. Да отидем!
Нещо се стопи в сърцето му. Тази нощ спа спокойно. Малката двуетажна къща се бе притаила сред китна градинка. Бабата ги посрещна на прага:
- Добре дошли! Не очаквах да дойдете!
-Нали обещахме! - весело отвърна Люси.
Седнаха около маса под лозата, отрупана с грозде.
-Ще останете за обяд, нали?
- Ако няма да те затрудним?
- Не. Толкова рядко ми идват гости. Ей сега ще направя салатата... 
- Остави на мен!  - помоли я Люси. -Ти си почини. Обичам да се занимавам с такива неща.
Баба Пенка и Иван гледаха след нея,  докато се  скри в лятната кухничка.
- Лельо Пенке... - започна колебливо той.
- Каква леля, баба съм ти аз!
- Разкажи ми нещо повече за мъжа си. Какъв беше той?
- Много добър човек беше моят Минко. Никога лоша дума не съм чула от него. Много работен и с широка душа.
Иван слушаше внимателно. Внезапно нещо отвътре го накара да произнесе:
Аз... мисля, че Ви обичам...
Бабата го погледна съвсем сериозно: 
- Това е нормално. Носиш неговото сърце.
- Но аз... ами Люси...
- Обичаш жена си, чедо. Сърцата на хората служат на този, който е техен господар.
На Иван му стана по-леко. Той взе да й разказва за тежестта вляво, за промените в разбиранията му за живота.
Баба Пенка го изслуша внимателно и рече:
- Минко не обичаше затворените пространства. Обичаше планината и горите. Понякога дори тук се чувстваше зле.
От кухнята излезе Люси. Носеше чиния със салата в ръцете си. Старата жена стана:
- Седни, чедо, аз ще донеса останалото!
Иван погледна жена си. Изглеждаше толкова млада и ведра.
- Обичам те, Люси.
- И аз тe обичам,
Баба Пенка се зададе, усмихвайки се.
- Имаш много красиви цветя. - рече Люси.
- Имаме и азалии - отвърна бабата, - любимите цветя на Минко. Изсъхнаха няколко дни преди да почине.
Тръгнаха си привечер. Докато се качваха в колата, Иван каза:
- Знаеш ли, Люси? Хрумна ми нещо. Хайде да си имаме едно бебе!
Оставям героите си. Те вече нямат нужда от мен. Но се питам, трябва ли на всеки един от нас да се смени сърцето, за да почнем да обичаме хората около себе си и да ги правим щастливи?
   
Северина АЛЕКСАНДРОВА


Назад

Всички статии на Брой 07-08, 2009

БЛАГОДАРНОСТ
В името на истината
ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
XV ОБЩО СЪБРАНИЕ НА ССБ
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
София
Бургас
Асеновград
Добрич
Монтана
Кюстендил
НАСГБ София
ЛИТЕРАТУРНИ СТРАНИЦИ
Спомените на твореца
Бележка за Автора
Интервю без микрофон
ОПРОВЕРЖЕНИЕ
от Милка Кирилова Иванова – председател на ТСО ”Оборище”
ПРЕДСТАВЯМЕ ВИ
Носителят на литературната награда "Георги Братанов" за 2009 година в раздел "Проза" Илия Богданов.
ПРОЕКТИ
Постигнати резултати по проект
Завърши успешно работата по проект „Социални асистенти в помощ на младежи със зрителни увреждания”
РАЗКАЗ НА БРОЯ
Сърце назаем
СПОДЕЛЕНО ОТ ЧИТАТЕЛИ
НЦРСГ "Хелън Келър" е на световно ниво




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017