Брой 09, 2009

Тема: СПОМЕНИ

Жажда за живот


Спомените на Самуел ФАРХИ, събрани от Лальо ЦВЯТКОВ

Със Самуел Аврамов Фархи бяхме колеги. Пеехме в теноровата партия на Смесения професионален хор на слепите.
През зимата на 1970 година хорът отиде на творческа почивка в Пещерските Родопи. След репетициите се събирахме със Самуел (Сами) в една от стаите на почивната станция и той ми разказваше историята на своя живот. Аз като зрящ записвах спомените му в една тетрадка.

Дошъл съм сляп на този свят – започна той. Роден съм на 16 септември 1919 г. Баба ми е от Ниш. В ранно детство родителите й се преселили в Шумен. Разказвали са ми, че бащата на баба ми (от страна на баща ми) е бил хахамин (еврейски свещеник), понеже имал много хубав глас. Дядо ми направил приют за деца, родителите на които ходели на работа. Вместо да се шляят дрипави и мръсни по улиците, прибирали ги и там ги забавлявали срещу минимална такса. Баба ми била нещо като слугиня в приюта. Но той фалирал.
Родителите ми най-напред живеели в Шумен, а след това в Русе. Майка ми води потеклото си от Шумен, а баща ми от Русе. Шумен и Русе са били комшулук (роднините от двата града си гостували).
Баща ми завършил второ или трето отделение. Искал да продължи, но дядо ми рекъл: "Професор няма да го правя" и го дал на майстор да учи дърводелство. Занаят -  канаят. Помня, че имаше работилница и един малък чирак. Но фалира. Да държиш работилница е трудна работа. След това станал бръснар. И накрая започнал да работи в гвоздейната фабрика "Жити" (желязна и телена индустрия). Съкратено Жити. Правел сандъци за пироните и заковавал капаците на сандъците срещу мизерна заплата. Баща ми обичал музиката, дори от време на време си попявал.
През Първата световна война баща ми най-напред бил пионер в пионерните роти (правил пътища и мостове), а после тилов войник – пазач на пленниците, които българите пленявали по фронтовете и ги откарвали навътре в страната – в Шумен и други градове. Например, тия, които са идвали от Румъния са били откарвани в Шумен, тия от Македония – във Враца и т.н. В Шумен е имало и пленници евреи. Карали са ги да копаят.
Майка ми нямаше и начално образование. Старите са казвали: "Жената е жена за вкъщи. Не й трябва учение. Да си гледа къщата и децата." Но се е самообразовала. Знаеше да чете и пише. Тя ме научи да пея гамата: до, ре, ми, фа, сол, ла, си, до.
Навремето е имало страшен еврейски обичай - децата да се подчиняват на родителската воля. Родителите са женели децата си. Събирали са се и казвали тази за този или обратното този за тази. И те са се подчинявали на тяхната тиранична воля. Другият страшен еврейски обичай е бил да се женят близки роднини, да се сключват близкородствени бракове по сметка. Причината да се сключват близкородствени бракове е да се запази и увеличи имането (богатството). Например ти си от богат род и трябва да се ожениш. Ако се ожениш за бедно момиче, то няма зестра, няма какво да ти донесе (даде). Затуй родителите гледат да оженят момчето за богато момиче, та да се увеличи богатството.
Баща ми и майка ми са първи братовчеди. (Майката на баща ми и майката на майка ми са две сестри. Жертва на тази близка кръвнина (кръвосмешение) съм аз и сестра ми Елка – слепородени. Братчето ми Манол е здрав (зрящ).
Майка ми не можа да преживее това нещастие (слепотата на двете си рожби). Боледувала е от туберкулоза. Впоследствие и аз се разболях от тази болест. Сетне тя се разболя от рак и почина. Аз бях на колко години!? Чакай да си спомня. Бях в четвърто отделение, значи на единайсет години. След това баща ми се ожени повторно.
Майка ми изглежда е скърбяла тайно за нас. Пред нас нищо не е говорила, но подочухме от другите намек, че заради нас е умряла. Само веднъж се поизтърва да каже: "Докато баща ви е жив, той ще ви храни." Беше станала дума какво ще работя. "Ще свиря – казах. – Аз това ще уча, за да живея."
Майка ми не можеше да си представи как сляп човек ще създаде семейство. Баща ми бе виждал такова семейство и я успокояваше. Казваше й да не се тревожи.
Аз си бях внушил, че слепият само чрез музика може да живее. И баща ми имаше такава идея - да ми дадат музикално образование. Неговата мечта беше да ме види, че изкарвам пари от музика. Но не можа да ме види, че свиря в ресторант пред много хора. Водил ме е по вечеринки, защото там свирят музиканти.
Братчето ми Манол (зрящ) постъпи на забавачница. Тогава аз исках да отида с него. Той беше на 4 години, аз на 6. Баща ми не ме пусна. Рече:
- Учителят ще ти каже нещо на староеврейски, ти няма да го разбереш и тогава ще ти каже: "Иди си вкъщи!"
- Учителят нищо няма да ми каже на староеврейски. Аз искам да отида с Манол на училище!
Как той да ходи на училище, когато аз съм по-голям от него, а той по-малък – не можех да си го побера в акъла.

По доктори

След като съм се родил сляп, майка ми и баща ми намислили да ме лекуват. Еврейските благотворителни дружества също са се интересували от съдбата ми. Водили са ме по различни доктори. По едно време в Русе дошъл от Америка някакъв лекар. Той ме прегледал и дал надежда, че ще ме излекува, обаче трябвало да разтворят черепа ми и да оперират главния мозък. Знае се, че при такива операции се иска съгласието и подписите на родителите. Майка ми обаче се отказала от подписа, предпочитайки да остана жив, макар и сляп, отколкото да загина под хирургическия нож. И така аз останах жив и сляп.
Един ден баща ми разказа, че когато съм бил малък освен слепотата съм имал някаква болест, от която денонощно съм плачел. Против плача слагали са ми пиявици зад ушите, но без полза. Показали ме на д-р Доганов и той като видял, че съм сляп, за да съкрати живота ми дал в по-силна доза отровно лекарство. Майка ми дала една лъжичка от него и като разбрала по някакви признаци, че ще умра, спряла да ми дава това лекарство и го хвърлила. На този лекар, ако действително е постъпил така с мене, не бих му простил, макар че някои слепи биха казали, че ще му благодарят. Някои слепи много се отчайват от някоя несполука, но моментно. И казват за зрящите: "Той поне вижда, пък аз съм нещастник!"
От един пиян сляп и пиян зрящ по-нещастен е слепият, но въпреки всичко и той си намира къщата. Ще пита, ще пълзи на четири крака, но ще си отиде в къщи. Хората за него казват: "Хем сляп, хем пиян!".

Радост на родителите ми

Един ден писали във вестниците, че в Русе ще дойдат слепи да изнасят концерт. Баща ми дотогава не е виждал слепи музиканти да изнасят концерт. Виждал е слепи просяци. Рекъл си – чакай да отида да видя какви са тези слепи, ходили ли са на училище, и аз имам слепи деца. Елка тъкмо се беше родила. Но той се интересуваше главно за мене. След 1 – 2 години трябваше да тръгна на училище.
Татко отива в доходното здание – хотела, където се били настанили слепите и се запознава с тях (доходно здание е всяко предприятие, което носи доходи – хотел, кино, театър и т.н.). Слепите пожелават да ме видят. Колко ли са плакали наш`те като са гледали как слепите ме вземат на колене, прегръщат ме, целуват ме и т.н. Милка Ганчева проявила най-голям интерес към мене. Нали съм сляпо дете, опипвала ме, галила ме и казвала: "Какво хубаво дете!"
На родителите ми казала: "Не се безпокойте. Ще го пратите в София, ще се научи да чете и пише, да свири." (Това баща ми го разказа по-късно).

На училище – 1926 година

Дойде време за училище. Щом влакът потегли, усетих, че ме люлее и друса. Като спираше по гарите, за постоянно питах:
- Татко, това София ли е?
А той отговаряше:
- Не е. Още е рано.
Трудно прекарах това нощно пътуване, понеже аз не съм свикнал да спя във влак.
Доспа ми се.
- Татко, аз искам да спя, къде е леглото?
- Тука няма легло. Айде, сложи си главата на коленете ми.
Заспал съм, обаче малко време и неспокойно, понеже влакът постоянно спира, тръгва, шуми. Срещат се и разминават влакове, както сега. Колелата им тракат по релсите, свирките свирят, дават сигнали.
В София пристигнахме чак сутринта. Слязохме от влака, качвахме се на трамвай, вървим пеша. Най-после пристигнахме в Института за слепи деца (тъй се казваше училището).
Директорът ме попита нещо и като разбрал, че не зная български, рекъл на баща ми:
- Не мога да го приема, що не знае български.
А баща ми отговорил:
- Задържете го един месец, ако не научи български, върнете ми го! (Тате ми го каза после. Аз нали не разбирах от приказката им).
Останах в Института. Баща ми остана няколко дена в София да види как уча, как пея. После учениците ми разказваха, че той купил бонбони и давал на децата, като казвал: "На ти да се почерпиш!"

Как започна учението ми

Помня първия урок по български език. Взе ме една учителка и за да заучавам думите, започна да пипа лицето ми и да казва: "Това е едно око, това са две очи. Това е един нос, една брадичка, една уста, едно ухо, две уши" и т.н. Накрая тя ме накара да повторя казаното от нея.
Като си отидох за коледната ваканция, знаех вече български. Нашите казали на сестричката ми (тя е по-малка от мене): "Ето, Елке, ето бате ти Сами, дойде си за ваканция!". Тя не знаела, че съм си дошъл и като ме видя, много се зарадва.
След това си ходих за Великден и през голямата ваканция – лятната.
От първи за втори курс преминах с пет. Във втори курс ми купиха метална плоча за писане на Брайл. Плочите дойдоха от Германия. Писах на баща си да ми изпрати двеста лева за плоча. Горкият, колко ли се е мъчил докато ги изкара! Тогава работеше частно. Нямаше ни работилница, нито беше работник във фабрика. Викат го по къщите: "Авраме, ела ми направи маса!". И той отива, купува материала. Ако няма пари, оня му дава. Донасяше и у нас материали да работи.
Пишех му тогава не на брайл (изпъкнало точково писмо), а на Клайнов апарат - изпъкнали печатни български букви. Накрая един третокурсник Георги Първулов – и той сляп, взе да ми напише писмото. Него го биваше за това. Хубаво, правилно пишеше писмата. Важното тук е стилът и безпогрешното писане.
Понеже беше мераклия, баща ми научи брайловото писмо.
В трети курс боледувах много и г-жа Немирова ме остави да повтарям. Тогава станах ученик на г-жа Шекерджиева (зряща). Тази, като видеше сляп на улицата, му се обаждаше, а онази не му се обаждаше.
Всяка ваканция баща ми ме питаше какво съм научил. Четях му от тетрадките. Той ги складираше за спомен.
В четвърти курс разбрах, че съм български поданик, а по вяра евреин. Тогава поисках да стана християнин, но нашите не ми разрешиха. Баща ми казваше:
- Ти си български поданик, защото живееш в България, но по народност и вероизповедание си евреин. Евреите празнуват съботата, а християните неделята. Ти като евреин не трябва да работиш в събота. Това се счита за грях и е забранено в Стария завет на Библията.
- Но в събота Христос е работел (изцерявал болни, възкресявал мъртви!) – възразих му аз и даже се изтървах да кажа – Днес е събота (вашата неделя), а утре моята неделя, християнската!
Нищо не ми казаха нашите, но в душите им сигурно е избухнал пожар. Аз не трябваше да казвам, че утре е моята неделя, защото това е отстъпление от еврейската религия – юдаизма. Но нали с хлапашкия си акъл исках да се покръстя, да стана християнин. Родителите ми знаеха откъде иде това нещо – в Института само аз бях евреин. Това ми донесе голямо нещастие. Някои от учениците ми гълчаха чифутин. Дори и учителят Константин Загоров често ме оскърбяваше. Но за него по-нататък.
В първи курс учехме пеене по слух, а във втори – по ноти. Аз се очертавах като добър ученик по пеене.

Цигулка

Бях във втори курс (осемгодишен, карах деветата). Един ден, както си играех на двора, извика ми другарят Стефан Саламов: "Сами, ела, че те вика г-н Шекерджиев в учителската стая."
Отидох и той ми каза: "Самуиле, сега ще започнем да учим цигулка."
И аз се зарадвах. Той ми подаде цигулката и започна да ми преподава. Но понеже бях много малък, аз не можех да държа цигулката, въпреки че тя не беше цяла, а три четвърти. Дали заради това, че не бях сръчен, пък и той не беше добър педагог, или че музиката не беше задължителна, той лека-полека ме изостави. Той беше много нервен. Някой го ядоса и той викне и рече: "Вол с вол, говедо с говедо!".
Не помня в кой курс съм бил. Играех си веднъж в коридора с едно приятелче, а в стаите имат часове. Ние нямахме час. Излиза г-н Шекерджиев от една стая и вика: "Сами, няма да вдигаш шум. Стой в коридора, грей се на отоплението – но няма да вдигаш шум!"
Обаче след като той влезе, ние пак започнахме да си играем с приятелчето Владо. И тъкмо приятелчето си отиваше и хоп – г-н Шекерджиев пак излезе.
- Нали ти казах да не вдигаш шум!
Пък аз рекох:
- Той Владо, Владо! Владо ме кара да вдигам шум!
Учителят вика:
- Ти ще слушаш каквото ти казват учителите, няма да слушаш Владо, гиди говедо с говедо! – и ми опъна ухото. Владо си беше заминал.

Пиано

Като бях втората година в трети курс, една вечер, както се занимавах в стаята, влезе един непознат човек и каза:
- Самуил тука ли е?
И аз се обаждам:
- Тука съм.
И той казва:
- Самуиле, знаеш ли кой съм?
Аз казах:
- Не знам.
И станах.
- Аз съм господин Стайнов. Искаш ли да се учиш да свириш на пиано?
Аз казах:
- Имам мерак.
И той ми каза:
- Във вторник ще дойдеш в 3 часа в стаята, в която занимавам пианистите, и ще почнем уроците по пиано. Но да не забравиш, защото ако забравиш ще забравя и аз, че имаш мерак.
Явих се във вторник и почнахме уроците по пиано. Първият урок беше намиране на тоновете. Най-напред седнах при пианото. Стайнов ми показа клавишите. Опипах ги и ми обясни: "Високите са черни, ниските – бели. Тука има група от два и група от 3 черни клавиша. Наляво от двата черни клавиша е тонът "до" – белият клавиш. Между двата черни клавиша е "ре". Надясно от двата черни клавиша е "ми". Наляво от трите черни клавиша е "фа". Ето сега пипай. Между "ми" – "фа" няма чер клавиш, защото "ми" и "фа" са полутонове. Между трите черни клавиша са "сол" и "ла". Надясно от трите черни клавиша е "си". Между "си" и "до" също няма чер клавиш. Защото са полутонове.". И започна да ме изпитва: "Намери ми сега тона "до", намери ми "фа" и т.н". По-късно ми обясни какво е гама, етюд, соната.
Писах на родителите си, че цигулката не ми провървя, но пианото ми върви. Като си отидох през лятната ваканция, тате ми намери пиано да се занимавам от време на време. Това беше пианото на еврейското читалище "Давид". Баща ми се снабди с ключ и когато салонът беше свободен аз свирех колкото си искам. Такса за пианото не ми вземаха. Дружеството имаше хор, битов и джазов оркестър и оперетна трупа. Те имаха репетиции само вечер.
Междувременно в София се сприятелих с един по-възрастен сляп ученик - Михаил Барабетов. Беше пианист и цигулар. Занимаваше ме по малко. В девети курс той беше на 25 години. Викаха му бай Михаил.

Елка

Сестра ми Елка беше по-малка от мене, слепородена. Тя знаеше български език - научила го беше като малка вкъщи. Още като завърших четвърти курс я настанихме в приюта за деца "Св. Климент Охридски" под ръководството на госпожица Радка Попова, която познаваше добре слепите. През есента се записа в Института за слепи деца. Постъпи в първи курс - също ученичка на г-жа Шекерджиева. След завършване на Института стана артист-хористка в смесения професионален хор "Академик Петко Стайнов" при Съюза на слепите в България. Живее в Дом за слепи жени в София.

Саронов

Един богаташ виждал да се движат слепи по улиците. Казвал се е Саронов, българин. Често се е срещал с наши преподаватели, казвал им: "Искам да бъда полезен на слепите. Какво да им помогна? Аз съм богат човек. Мога нещо да им завещая.".
Преди смъртта си завещава на Института за слепи в София една голяма парична сума. Учителският съвет решава от лихвите на тази сума да раздава парични помощи и материали за работа предимно на слепите, които завършват Института: на едни материал за кошници, на други стоки за продажба – кой от каквото има нужда. С тези пари закупиха и музикални инструменти за нас - тромпет, флейта, кларинет, цигулка, акордеон. На Синджаб Лимонов, завършил Института по-късно, подариха "Бе" кларинет. Той и сега свири на него. Завършилите института подаваха заявление колко пари за материал трябват. Не даваха пари на ръка, за да не се похарчат, а купуваха стока и я даваха.
Институтът имаше хор и оркестър. Аз пеех в хора, после постъпих като хармонист в оркестъра. Карамихайлов беше по-малък от мене, свиреше на пиано. По-късно той стана главен диригент на Смесения професионален хор на слепите. Световният пианист Юри Буков също така учеше в института. Завършилият института, ако има пари следва, ако няма тръгва да свири на парсаджилък по кръчмите.

Какво се изучаваше в Института за слепи деца

Изучаваха се всички общообразователни предмети с изключение на рисуване и резбарство. Имаше гимнастика. Музиката не беше задължителна. Момчетата от трети курс следобед задължително изучаваха кошничарство, четкарство, метларство и пантофарство, а момичетата – ръкоделие, вълнен трикотаж. Плетяха пуловери, фланели, жилетки, рокли и други.

Как правехме пантофи (леки и плитки домашни обувки)

Пантоф е латинска дума, но ние, учениците, страшно бяхме я побългарили. Не казвахме пантоф, а пантуфла.
Взема се дървен калъп с дупки, подобни на стъпалото на човешки крак. Наковават се гвоздеи на дупките и по тях се насновават ленти от парцали (платнени изрезки) и се плетат пак с парцали, дълги като ленти. Материалът вземахме от военната шивалня. За да станат лентите по-дълги, съединяваш ги с бабешка игла (губерка) със здрав конец. Като изплетеш пантофа, махаш гвоздейчетата. Намокряш пантофа и го биеш, биеш с един друг калъп да слегне и вътрешният калъп да се извади по-лесно. И така стават хубави плетени пантофи или пантуфли, както ги наричахме ние, учениците.
Учителят ни по пантофарство беше сляп. Казваше се Стефан Ненков. Той бе дългогодишен председател на Дружеството на българските слепи. Имаше особен глас, като на старец, та го много имитирахме. Някой път като ни усмирява рече: "Ой, Боже мой, млъкнете бе!".
Изглежда бе, че е учил в Румъния.
В ония години слепият не можеше да се препитава от кошничарство. Би могло, ако той има много пари да си отвори работилница и да наеме работници да му помагат и да пласират стоката му. Ако съдружниците му са зрящи, ще го оберат. Освен това има конкуренция, данъци.

Амбулантни търговци

Имаше много слепи амбулантни търговци (продавачи). Носеха стоката на ръка в сандъче. Изправи се до Халите и продава. Много рядко някой имаше масичка или будка с прозорче. Сергиджиите излизат и продават в пазарен ден, а другите, които нямат сергии – почти всеки ден. Имаше и парсаджии (слепи свирачи по кръчмите).   Стражарите гонеха парсаджиите и амбулантните търговци. Ако понякога не са гонени, то е било от съжаление, че са слепи. Милостивият стражар се прави на сляп, уж, че не види. Човек има право да е амбулантен търговец, но да не продава къде да е, а да си взема маса на пазара. Нашият сляп не може да плаща сергийно право. Изправи се някъде на централно място, където ще върви търговията, и си продава. Ако стражарят е лош човек, ще го прогони, ако е добър, ще се направи, че не го види и ще го отмине. А днеска милиционерите гонят ачик-ачик, много не се церемонят. Но в интерес на истината трябва да признаем, че днес почти няма просяци у нас. И ако има някъде, то не е толкова от беднотия, колкото от навик, от любов към просията. Като нашия Йордан Шаклев, например. Той си получава инвалидната пенсия и хубава заплата като певец в хора, но от време на време обикаля ресторантите да начеше старата си парсаджийска краста с цигулката.

Парсаджилък

Освен слепи амбулантни търговци имаше и парсаджии по кръчмите. Слепият музикант изсвири няколко парчета в кръчмата, после тръгва между масите да проси: "Ако обичате, дайте нещо за музиката!". Обикаля с една паничка – бръснарска паничка или консервна кутия (много просяшко!). Едни даваха, други не даваха.

Свиренето по кръчмите (парсаджилъкът) беше незаконна просия. Стражарите гонеха парсаджиите от кръчмите. Дойде при слепия свирач и му каже: "Изкарай една тънка и... вънка!". Нещастният свирец стисне цигулката си под мишница (може и друг инструмент) и чук-чук с белия бастун тръгва прегърбен към друга по-забутана кръчма, молейки се на Бога дано там не се сблъска с пазител на реда.
Съберат се трима – четирима души, съставят нещо като оркестърче и съдържателят на заведението им каже: "Ще ви плащам на вечер по толкоз и толкоз. И почват работа. Добре ама впоследствие посещението на питейното заведение намалява, няма достатъчно хора. И стопанинът викне: "Ходи ба, чалгаджии, свирете да се събира клиентела!". Някоя вечер, както си свирят, дойде и рече: "Момчета, утре вечер няма да идвате!". Пред очите им тъмно, сега и в душите им притъмнява.
Законът за 15-дневно предупреждение го имаше, но не се прилагаше. На кого да се оплачеш! Приел те без книжка и без книжка те освобождава. Имаше и Инспекция по труда, но тя защищаваше повече работодателите, а не работниците.
Отиваш да се жалваш:
- Кръчмарят ме изгони без предупреждение!
- Защо те изгони?
- Защото предприятието няма оборот.
- Е, като няма оборот как ще ти плаща!
И ти щеш, не щеш подхващаш отново парсаджилъка.

Неприятна случка

Чакай да видиш на какво се бях натъкнал веднъж. Бях оркестрант във вегетарианския ресторант. През време на един антракт бях слязъл от сцената в градинката отвън и си почивах мирно и тихо.
Неочаквано при мене дойдоха две млади момичета. Едното ме хвана за ръцете и полушеговито, полусериозно ми поиска два лева назаем. Аз нищо не му казах. Другото момиче като че ли му направи неодобрителен жест. А то му отговори най-нахално: "Че к`во като е сляп ма? Те само очите му не виждат. Всичко друго му е нормално!". Изкикотиха се и веднага побягнаха. Аз се подсмихнах и си направих необходимото заключение.

Учители и ученици в института

Майор Илия Минков

Ослепял като военен. Учител по брайлова стенография – негово изобретение, той я е създал. Ходил в Германия, разучил немската стенография за слепи и той съставил българска стенография на брайл, като притурил нещо от себе си. Немците имат две стенографии: едната е малко съкратена, а другата специално за стенографи – напълно съкратена. Децата в Германия четири години изучават пълното немско писмо, след това стенография – съкратено писмо, бързопис. Който иска да учи специална стенография, той си продължава отделно. Преди Минков една учителка се беше помъчила да състави стенография за слепи, но несполучлива. Минковата малко по-сполучлива от нейната, но не е много съкратена.

Йордан Великов Циганина
(маани го ти)

Веднъж в час по стенография той излиза тихичко от чина, приближава се до Илия Минков, дръпва го леко за палтото, отваря и затваря вратата и пак си сяда.
- Кой ме закача, кой ме закача така?
- Г-н Минков, аз зная кой е, да отида да го повикам – обажда се Циганина.
- Аа, иди!
Той излиза и случайно среща в коридора Станимир Киров, тъй наречения Мирчо, и му казва:
- Мирчо, ела, че г-н Минков те вика.
Влизат при Минков и Мирчо поздравява:
- Добър ден, господин Минков! – Говореше бавно, провлечено като Георги Мамчето.
- Добър ден, добър ден. Ела тука!
Ученикът се приближава и той шаат един шамар.
- Ама защо ме биете бе, господин Минков?!
- Ти знаеш защо те бия.
И пляяс още един шамар.
- Сега си иди и друг път това да не се повтаря!
И пляяс още един шамар на изпроводяк. И Мирчо си излезе разплакан.
Йордан циганина беше от Кубрат (бившето Бал бунар – Меден кладенец на турски). Циганина беше възрастен, дошъл да учи в Института за слепи. Нали е циганче и сляпо, биели го. Но не си личи, че е учило в училище. Теле влезе, вол излезе. Свиреше на цигулка. Сигурно Шекерджиев го е учил. След като завърши, се разболя от сифилис и понеже тази болест е много страшна, страхуваха се от него. Носът му, казваха, бил скапан. На мястото му се виждали две тъмни дупки.
Дружеството на слепите в България (сега Съюз на слепите) на всеки две години провеждаше конгрес в София. Членовете на Дружеството участваха в него. Не е като сега да се избират делегати. Тогава отиваше, който може.
В 1946 година на конгреса дойде и Йордан Циганина. Той никъде не членуваше, нито в Дружеството, нито по-късно в Съюза. Тогава как дойде на конгреса, като не беше член, не зная. Може тогава да е станал член. По-вероятно да се е вмъкнал нелегално. Нали си беше дявол открай време. Като разбраха, че е болен от „френгата”, хората се изплашиха и почнаха да странят от него. Май, че е умрял.
Като бях студент в София, виждал съм го по улиците като продава връзки за обувки, сапунчета, кърпички, тиранти (презрамки за панталони). Продаваше си така по улиците. Чувам го като вика: "Връзки за обувки, пликове, листа за писане...", и прочее. Тогава през войната 1941 г. ластикът не се продаваше от слепи.
Една зима бяхме с момчето на хазяина, народът се събира на улицата и ми вика:
- Ааа, Сами, това е Йордан Циганина, един стражар го бие!
Някой от публиката се обажда:
- Абе, недейте го би, той е сляп!
А друг казва:
- Сляп, сляп, ама вижда хубавите жени и ги закача!
Жените минават по улиците и той ги закача.
Ние се отбихме в друга улица, избързахме да не гледаме.

/следва/


Назад

Всички статии на Брой 09, 2009

200 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЛУИ БРАЙЛ
Луи Брайл
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Добрич
София
Плевен
Долни Дъбник
ЛИЧНОСТИ
Сърца, които могат само да изгарят
ЛЮБОПИТНО
Чудесата на "сляпото зрение"
Нов уред помага на хората с увредено зрение
Направиха кола за слепи
ПОЕЗИЯ
Поезия за деца и възрастни
ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДРУГИТЕ МЕДИИ
Намират се добри хора и кметове, подпомагащи незрящите
ПЪТЕПИС
Дубровник и Котор - очарование и пример за подражание
РАЗМИСЛИ
Трябва ли да съхраним традициите и обичаите?
СПОМЕНИ
Жажда за живот
СПОРТ
Бургаските незрящи покориха най-високия връх на Балканите
ФЕСТИВАЛ
Поредно отлично представяне




Архив на изданието
1 2 3 4