Брой 10, 2009
Тема: ПРЕМИЕРА
Представяме ви новата книга на Генко Изворски – "Закъсняла пролет"
С автора на тази книга се познаваме отдавна, почти цял живот. Съдбата ни срещна в една абсурдна ситуация и тази среща промени живота ни към добро, удовлетвореност и успех. Днес, след повече от 40-годишно познанство, не е трудно да събера разпилените във времето спомени за осезаемото присъствие на един изключителен човек, възприел другостта като предизвикателство, служенето – като съдба. С мен е и ароматът на "Закъсняла пролет" – страници, населени с много човечност и човешкост, с мъдри послания: няма съвършена образцовост, различността е дар от съдбата, животът е любов, годините – мъдрост, а децата - вечност!
Китното селце с причудливото име Кънено оживява със своите багри, аромати и звуци; населява пространството с хармония и съзидание. Жени с нежни имена (Лозена, Христина, Боряна, Мария...) бележат авторовия свят с красота, жизненост, суета – и това е достатъчно, за да им простим лошавината.
Има много искреност, съпричастност, виталност и порив по страниците на тази книга. И греховност. Такова е събитието на героите. И чувствата, които обладават четящия, са пъстри и изненадата е понякога голяма, а краят – отворен за удовлетворение на читателите.
Но неизменни по време на целия прочит са искреността, добротата, топлината – тя се разлива от огнището в стаята, от пролетното слънце, от лятната омара над Кънено, от горещата баня, от живите тела.
И на читателя съвсем непринудено му се приисква, когато усети студа, да се отбие в Кънено при героите от "Закъсняла пролет", да се стопли, да помирише аромата на селската градина, на върбовите клонки, на смола и на прясно боядисано дърво; да потърси усамотение в един параклис, да пречисти душата си. Или просто да разпознае своята "закъсняла пролет" – и да я дочака!
Ганка КАРАСТОЯНОВА – ЯНКОВА
11.05.2009
Шумен
По пътя към зимата само листата пожълтяват и окапват.
Закъсняла пролет
Изненадата му бе голяма и затова направи всичко възможно да купи къщата и двора. Няколко години Лазар ходи в Кънено. Оглежда обявените за продажба къщи, но все нещо не достигаше. Като се връщаше в града, винаги минаваше край портите, свързани с мечтите му. Съседската къща му хареса. От пръв поглед забеляза, че не се поддържа. В дните, когато минаваше, не виждаше хора по двора. Другата също бе изоставена. Лисваше грижовната ръка. Лазар се заинтересува кой е собственикът и две години не му даде спокойствие. Най-накрая се спазариха. Това се случи в късната есен. Къщата имаше нужда от спешен ремонт. Нае майстори и което бе набелязал, стана бързо. Подреди двора и на пролет дръвчетата усетиха грижовната му ръка. Всичко светна и потъна в зеленина, сякаш дворът никога не е бил изоставян.
Обикновено Лазар отбягваше да шета по двора през почивните дни. Срещата му с Христина бе неизбежна, но не му се искаше да се състои точно в такива дни. Бързаше, подреждаше къщата, стаите светнаха и всичко, до което се докоснеше ръката му, оставаше точно, сякаш с години е било там. През март, когато подреждаше стаите и усилено отопляваше къщата, се замисли защо бърза, защо е неспокоен и защо все за Христина си мисли. Минали бяха години оттогава. Христина го впечатли, преследва я, направи всичко възможно да се сближат, но тя го отхвърли. Упоритостта му удари на камък.
През април Лазар всеки ден беше в Кънено. Довърши подредбата на къщата, а през първите слънчеви дни боядиса и лакира цялата дограма. С родителите на Христина се сприятели леко, не защото ги делеше обща ограда, не защото съседът трябваше да бъде уважаван, а защото това бяха хора непосредствени, сърдечни и с годините бяха показвали своя благ характер.
Април изтече, а Христина не се появи. Лазар си ходи само веднъж в града. Жена му го посрещна с неособена радост и той остана с трайното чувство, че в апартамента е влязъл извънземен. От няколко години бяха почти пред развод. В крайна сметка седнаха и се договориха, че заради децата не си струва да го правят.
В сряда, късно следобед, Лазар чу, че в двора на съседите влезе кола. Досети се, че може да е Христина. Набързо се преоблече в чисти дрехи и тръгна с мисълта, че ще търси съвета на баща й за препарат срещу пеперуди по дръвчетата. От портата разбра, че не е сгрешил. Христина беше с гръб към него. Вадеше някакви пакети от багажника. Облечена бе в кафяв костюм и бе леко приведена, затова той съзря най-напред бедрата й.
- Лазаре, Лазаре... – започна сам да си говори: - Луд ли си? Умът ти ли е изпит? Какво е това твоето?
Лазар вървеше напред и когато се изравниха лице в лице забави крачка. Пристъпи половин крачка напред и това, което виждаше бе онази Христина, която помнеше – само че бе станала по-женствена. В началото тъмните й очи го гледаха, но не го виждаха. После изразът на лицето й бавно се промени.
- Добър ден! – поздрави той. Бързаше и след като видя, че появата му я смути, прецени, че това бе едно добро настъпление.
Двамата се гледаха. Мислите им течаха бързо и всеки по своему се връщаше в мислите си назад, гледаше другия и търсеше различното от спомена...
- Христина! – произнесе невярващо името й той.
Пред него бе зряла жена, за която в този момент не можеше да намери сравнение. Христина бе разкошна. В неговите очи бе слънце. Тя беше медът, до който само можеше да се докосне или бе мечтата, която само една фантазия може да види. Лазар бе не изненадан от нейната външност, а направо бе убит, защото това, което виждаше, е по-скоро сън или остатък от спомена.
- Изненадан съм! – призна си той, след като се ръкува. – Едва сега се сещам, че преди много години съм идвал до тази порта, качен на велосипед.
Лазар излъга, но това нямаше никакво значение, защото не можеше да си признае веднага, че е запазил скъп спомен, някакви чувства и тежнения, които са го водили през всичките тези години до Кънено. Глупаво бе да си признае веднага, че винаги е сравнявал благоверната си с Христина, макар че Христина бе идеализирана в съзнанието му.
- Съсед съм! Правя ремонт и съм дошъл при баща ти за съвет.
Сърцето му се сви. Христина беше светлина, точно такава, каквато беше неговата мечта. Нямаше право да се покаже слаб. Сърцето се разбърза. Това, което се бе стаило в паметта му, стоеше пред него като изображение, рисувано зад стъкло. Лазар търсеше сравнение, в което да скрие чувствата си. Страшното беше, че не можеше да намери такова. Нямаше право да показва чувствата, които бе носил през годините.
- Не си се изменил много! – спонтанно си призна тя. – Наддал си килограми, но това е красотата на възмъжаването!
- Изпревари ме! – усмихна й се Лазар.
Казваше си, че трябва да й каже истината, но истината за всеки е различна. За него нямаше заблуда. Христина беше красива. Останала си бе все същата и само годините бяха обогатили нейната външност. Лазар не можеше да преживее себе си. Всеки път сравняваше жената, която сподели неговия живот, с Христина. Сравнение не намери, не защото се случиха неудачите, а защото не получи дори малко внимание и топлина в чувствата, към които се бе устремил.
- Изпревари ме! Щастлив съм, че те виждам! Другото, което допускам, е истината, която не искам да прозвучи единствено като комплимент.
Бяха само двамата в средата на двора. Готов беше да й каже още от онова, което се бе стаило в душата му. Страхуваше се, че няма да го разбере, страхуваше се, че не му е времето, не му е мястото. Страхуваше се, че споделеното в мига тя трудно ще възприеме и няма да запечата в съзнанието си. Срещата беше неочаквана за Христина, а Лазар я очакваше, готви се за нея, но точно така да се случи, не предвиди.
Христина му предложи да пият кафе. Влезе в къщата да го приготви, а той трябваше да измисли пред баща й проблеми, които са възникнали в упоритостта му да създаде в къщата си уют. Лазар имаше своите разбирания за уюта, защото такъв се създава най-вече с присъствието на жена. Топлината, светлината, лъскавата част идват от нейната грижовна ръка, от нейното желание да излива от себе си чувства и да представи придобитото платно в различните багри на нежността.
Лазар беше уязвим. След Христина боледува, светът изведнъж му стана чужд. Попадна на жена, която го прие, заблуди го, но когато се осъзна, вече беше късно. Какво трябваше да прави? Да се бие, да я изхвърли, дори в хаоса бе готов да отхвърли себе си. Лазар беше се стремил към хармония. Казвал го бе на висок глас и осъзна, че мечтата е неосъществима, а стремежът бе да се сниши. Идеалът остана неосъществим. Оттогава Лазар все си мислеше, че ако бе свързал живота си с Христина, тази идилия можеше да бъде осъществена. Глупаво беше да си вярва, глупаво беше да поддържа тази наивност, но как можеше да бъде убеден от някого в обратното. По принуда остана затворен в себе си. Чувствата бяха блясък, светлина и тях ги отнесе повече към децата. Другото, както се казва, е тишина!
Лазар се раздели с Христина без особено желание. Прие поканата й да пият кафе и не го свърза с доброто й домашно възпитание. Намери как да занимае баща й с измислените си проблеми и после се качи в къщата. Забеляза, че тя го очаква. Цялата му същност му подсказа, че Христина е изненадана от присъствието му, сякаш като в неосъществен сън не е предполагала за появата му.
- Какво е любовта? – питаше се той: - Има ли измерения? Какъв е нейният простор? Дали пък точно този е въпросът?
Христина в този миг не можеше да му даде отговор. Не получи отговор и след брака си.
Христина го посрещна в къщата като човек от плът и кръв. Подаде му кърпа да попие влагата от ръцете си. След като ги изми, той я гледаше в очите и само с въздишка можеше да освобождава чувствата си.
Пиха по ракия. Не се съпротиви да повтори. Присъствието на Христина, освен че възбуждаше у него чувствата, го принуждаваше да бъде особено внимателен. Постара се да не създаде у баща й съмнения, че са стари познати, а и тя не подсказа. Постигнаха го! Не беше трудно, но му струваше много усилия. Отбеляза, че Христина е под напрежение. Това само подсили и захрани неговите чувства.
Христина разсипа кафето по чашите и седна на свободния стол срещу него.
- Ракия? – попита я баща й, но преди да получи отговор, напълни чашата й и я подкани – За здраве!
Чукнаха се. Христина отпи глътка и като повдигна клепачи, погледите им с срещнаха. Тя не криеше интереса си към него. Гледаше го, искаше да му каже нещо, но на Лазар му се стори, че тя прави някакви сметки. Христина бавно отпиваше от топлото кафе и му беше благодарна, че той с нищо не издаде пред родителите й старото им познанство. На тръгване го изпрати с усмивка. Той съжали, че никога няма да узнае какви мисли са се вихрили в главата й. Подаде й ръка за довиждане и небрежно със свободната докосна рамото й. С палец бързо я погали. Христина потръпна и се сепна от това движение. Очите й светнаха. Той видя, че й стана приятно и задържа ръката й по-дълго от обичайното ръкостискане.
Нощта за Лазар беше тежка. Не заспа. В съседната стая течеше животът му. Там идваше миналото, преливаше в мечтата и се отправяше в реалността. Христина му се струваше изключителна, особено след като я видя. Дъждовното утро го свари със съвсем разбъркани мисли. Стана, приготви си закуска, но не го свърташе в къщата. Мислите му отново и отново се връщаха към предния ден. Лазар не издържа, хвана пътя и тръгна към фурната. Обикновено крачката му бе широка, но този път вървеше бавно.
Небето над Кънено се бе поразчистило. Слънцето бе напекло, но Лазар знаеше, че следващият дъжд няма да е далеч.
Хлябът беше топъл – току-що го бяха извадили. На връщане срещна Христина. Нарочно да беше подреждал така нещата, не можеше да го измисли по-добре.
- Добър ден! – поздравиха се и спрени един до друг, не знаеха какво да си кажат.
- За хляб съм тръгнала! – обясни му тя, но беше излишно.
- Аз пък вече взех своя!
Гледаше я и се радваше, че я срещнал, като дете, което е успяло да изведе хвърчилото си над къщите към небесата.
- Свежа си като дъждовна утрин!
- Свежа, да! - разсмя се тя и беше повече заради самата нея. - Не съм спала! - призна си тя и Лазар забеляза, че веднага съжали за откровението си.
- Случва се понякога! - подкрепи я той. - И аз също не спах! - въздъхна, преглътна и продължи: - Христина, не мога да опиша колко много съм щастлив, че те виждам.
Тя се изчерви, но не отмести поглед.
- Предлагам да те изчакам!
- Благодаря! - не прие предложението му тя. - Върви! Ще се видим пак. Трябва да се отбия до магазина.
Това тя го измисли на момента. Лазар беше почти разочарован. Христина намери повод да му откаже. Разделиха се, но той не тръгна веднага. Проследи я с поглед. Искаше му се да я настигне, да я спре, да й каже думи, които само в сърцето си е крил. Прокле се и си каза, че си е загубил ума. Не беше далеч от истината заради чувствата и изобщо забрави къде се намира и защо стои така по средата на улицата като изпаднал просяк.
Христина се спря и рязко се обърна. Гледаха се и в мига на напрежение разстоянието между тях се скъсяваше.
- Ще дойда след обед и се моли да завали проливен дъжд! - каза му тихо и продължи към фурната.
Лазар полудя от щастие. Това, което чу, бе съвсем друго, защото се бе отчаял и имаше усещането, че Христина отново го подминава. Той се бе надявал, въпреки запазеното достойнство, в нея да има поне малко чувства. Излишно беше да предизвика у нея интерес към себе си по начин, който можеше да доведе до разочарование. Не бяха на тези години, в които да се правят на интересни. Изчака я да се скрие зад завоя и бавно пое към къщата.
(следва)
Всички статии на Брой 10, 2009
ВАЖНО
Най-после облекчение и за насЕВРОПЕЙСКИ СЪЮЗ НА СЛЕПИТЕ
15 октомври - международен ден на белия бастунИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
СофияШумен
Кюстендил
Добрич
Горна Оряховица
ОБЯВА
Апарати за измерване на кръвно наляганеПРАЗНИЧНО
26 октомври – ДимитровденПРЕМИЕРА
Представяме ви новата книга на Генко Изворски – "Закъсняла пролет"ПРОЕКТИ
"Спортът - средство за пълноценно социално включване"Първата проява по проекта "Спортът - средство за пълноценно социално включване" бе проведеният турнир по шахмат
Канадска борба
