Брой 11, 2009

Тема: ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Асеновград


Един век земен път

Първи септември бе чудесен ден. Дъхът на отиващото си лято все още се чувстваше. В ресторант "Снежанка", недалеч от клуба на териториалната организация на слепите от Асеновград, се бяха събрали много хора. Поводът е рядък и необичаен – отбелязване на 100-годишния юбилей на съюзния член Васил Хайков.
Съсъдбеници и гости поздравиха юбиляря. Сътрудничката на ТСО Руска Димитрова прочете биографията му. Група от клуба на пенсионера изнесе кратка програма. Присъстваха видни гости от асеновградската общественост, сред тях беше и председателят на Общинския съвет Кирил Трендафилов. Репортери от  местната телевизия отразяваха необичайното събитие. Официалните гости и председателят на ТСО Иван Шопов връчиха поздравителни адреси и поднесоха подаръци на виновника за това мило тържество.
Но нещата не свършиха дотук. Едва прибрал се у дома бай Васил чу пронизителния вой на пожарникарски сирени. От спрялата пред портата кола наскачаха млади момчета, грабнаха стария ветеран-пожарникар и го настаниха в колата. Защракаха фотоапарати и забръмчаха камери. Все пак такъв юбилей е такава рядкост! А на другия ден бай Васил беше поканен в Пловдив, където беше удостоен със званието почетен член на пожарната команда.
               
             ***
Дошъл на този свят в онзи първосептемврийски ден на далечната 1909 година в семейството на майстор строител от родопското село Югово, малкият Васко е последният от четиримата му синове. Начално образование получил в родното си село. Като момче и като младеж много боледувал – простуда след къпане в студената река  дълго го сковала до неподвижност, а на 17 годишна възраст заболял от туберкулоза. Поради слабото му телосложение наборната комисия го допуснала в казармата с резерви. Тук той свирил във военната музика, тъй като от малък бил самоук гъдулар и цигулар.
След службата тръгнал с баща си на гурбет като зидар. Две години по-късно, с помощта на свой учител от селото, започнал работа в пожарната команда на Асеновград като шофьор. Тук той счита, че е намерил своето призвание. За известно време работил и на други места, но както сам се изразява "минех ли край пожарната, сърцето ми трепваше". И пак се върнал там. Като пожарникар се и пенсионирал през 1964 година.
Златни ръце имал Васил, сръчен зидар и бояджия – отрано баща му го научил на тънкостите на дюлгерския занаят. А майка му от малък го въвела в билкарството. "Родопската природа е в кръвта ми – казва бай Васил – засукал съм дъха на билките заедно с майчиното си мляко". И много хора е излекувал, защото познава всяка билка и знае за каква болка е.
Изкусен гъдулар и цигулар, след казармата Васил Хайков се включил за известно време в музикална група и свирил по сватби и сборове наравно с професионалистите. И сега с наслада слуша музика – тя е в душата му. Най-много обича родопската волна песен и македонските песни – мелодични и с дълбоко съдържание. В същото време, без художествено образование, без академии, той се изявява и като добър художник. Домът му е украсен с множество картини. Най-големите от тях са на родното му село с красивия пейзаж, Бачковския манастир, Араповския манастир, любимата му черква "Свети Георги" и всичко това е рисувано по памет и с маслени бои. Да не повярва човек, че ги е рисувал самоук художник. Искали са му ги много любители на изкуството, но той не ги дава. "Това са моите рожби" – казва бай Васил.
Свързва живота си с най-хубавата юговка – Смарайда се казвала. "Красива като Луната, пъргава като сърната, умна и сръчна, събира багрите на дъгата, вплита ги в халища, китеници и шарени черги" – тъй нарежда бай Васил за своето момиче и държи снимката й. Тя му родила две момичета и две момчета. Момичетата били красиви като майка си. Но Бог ги харесал и рано ги прибрал. Останали двамата му синове, наследили от баща си неговото трудолюбие, честност и доброта. Има внук и внучка, които допълват картината на живота му.
На 50-годишна възраст се влошава състоянието на едното му око. Извършената операция е безуспешна и затова бай Васил щади зрението си, което, макар и отслабнало, все още е запазил до стогодишнината си. Режим някакъв столетникът няма – храни се, с каквото му е на сърце, пие си, каквото му се пие, не си лишава душата от нищо, но от всичко умерено. "Не съм чувствал криза дори през време на войната. Аз бях пожарникар – даваха ни двойни купони. Децата ми глад не знаят, нито лишения".
В заключение бай Васил допълва: "Щастлив съм, че доживях до столетие. Това дължа и на моите деца и внуци, на тяхното внимание и грижи. Нека Бог ги благослови и им отреди моите години".
На многая лета, бай Василе!

Руска ДИМИТРОВА
Иван ШОПОВ

 

Назад

Всички статии на Брой 11, 2009

АБОНИРАЙТЕ СЕ
Абонаментна кампания за изданията на ССБ
ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
В управителния съвет на ССБ
Меморандум
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Бургас
Шумен
Добрич
Асеновград
София
Силистра
Русе
Плевен
Долни Дъбник
Търговище
Тополовград
ПОЕЗИЯ
Наградени автори
ПРЕМИЕРА
Закъсняла пролет
СПОМЕНИ
Жажда за живот




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017