Брой 11, 2009

Тема: СПОМЕНИ

Жажда за живот

Спомените на Самуел ФАРХИ, събрани от Лальо ЦВЯТКОВ

/Продължение от брой 10/

Загоров женкар

Между другото беше голям женкар. Като хване някоя по-голяма ученичка да я сложи на коленете си, да я прегърне, вика й: "Добре ли ти е при мене?". Уж по бащински. Закачаше ги не по хулигански, а така я хване по бащински.
Веднъж погалил дъщеря си, изглежда по гърдите, на неприлично място и тя му рекла: "Ей, тате, не бъди такъв!"
- Нищо де, нищо! Амчи, то бащите могат да закачат дъщерите си!
Ученичка седи на чина в клас, той седне отгоре на капака на чина, извърне се и прегърне главата й.
Той беше един от надзирателите и живееше в Института. В последните години, преди да го уволнят, имаше стая на етажа, дето спяха ученичките. Той като надзирател правеше им ревизии нощем и като прегърнел някое момиче, то се отдръпвало и викало:  
- Моля ви се, господин Загоров, аз съм голяма!
Чувствало срам.
Имаше анкетна комисия за обследване на положението. Прислужникът (зрящ), за да не се вдига пара (много шум, нали знаеш), измъква тихичко от стаята едно от момичета, които Загоров е закачал и му казва: "Ела, че те викат!" Повикват писарката и казват на повиканото момиче: "Ето тука е г-ца Кръстева, ще правиш на нея това, което ти е правил господин Загоров." И момичето прави всичко на г-ца Кръстева, каквото Загоров е правил на него. И те гледат и записват. Така стана неговото уволнение.
В учителския съвет всеки учител има свои привърженици и свои врагове. Господин Загоров и госпожа Саранова освен много добри колеги бяха и добри приятели. И след уволнението на Загоров един ден г-жа Саранова – учителка по ръкоделие, пита големите момичета: "Защо сте се оплакали, че г-н Загоров Ви е закачал? Та вие сте деца и той се е шегувал с вас."
При частен разговор сетне, като разговарят помежду си, някое от момичетата казало: "Той сигурно и с нея така се е шегувал!"

Загоров след 9 септември 1944 година

След 9 септември Загоров пак е поработвал нещо в училището, но за малко. Преписвал и диктувал ноти. Той посещаваше слепите ту в работилницата, ту в Съюза, ту в Хора и някой като му кажеше другарю Загоров, той отговаряше: "Аз не съм ти другар, а учител. Другар съм ти, когато седнем на чашка и пием." Никога не даваше да го назоват другар. Марин Матев от с. Дамяново, Севлиевско, постоянно го дразнеше, като му викаше другарю Загоров. А той не му се обаждаше, защото знаеше, че той нарочно му викаше така, за да го дразни.

Смъртта на майка ми

Понеже нямаше други специални стаи за пианата, те бяха в спалнята. При Стайнов бяхме около двайсетина ученика. Той ни разпредели кой къде да свири.
Един ден свирех в стаята на една болна ученичка. Това беше хубаво пиано и на него нямаше право всеки да свири. Свирех аз и още 2-3 ученика – най-силните, най-напредналите.
Както свирех, при болната ученичка дойде една наша съкласничка и нещо й пошепна. Онази въздъхна и нищо не каза. Аз не им обърнах внимание. Момичешки работи – си помислих. Те си ги знаят.
По онова време учениците от Института пътуваха по железниците без пари, с безплатни билети с придружители от института.
Наближаваше Коледа. Заприготвях се за път. Окъпах се в банята, стегнах си куфарчето. Същия ден едни от прислужниците - Мордохай (бай Мордо), зрящ евреин, ми каза: "Самуиле, вий с Елка май няма да си ходите за Коледа." Попитах го защо, но той не ми отговори.
Имах една леля, която живееше в София. Дойде да ни посети в училището. Забелязах по говора, че тя беше малко натъжена, но нали бях малък, не обърнах внимание. Елка тогава беше в четвърти курс, аз в осми.
Елка пита класната си учителка Шекерджиева защо другите ученици ще си отидат за Коледа, а ние с бате Сами няма да си ходим. Тя й отговорила: "Майка ви е зле болна и лежи в болницата, а баща ви е заангажиран, постоянно ходи при нея. Та затова може и да не си ходите, но не се знае, може и да си отидете."
Останалите по-големи ученици са знаели самата истина. Това го разбрах по сдържаните им отговори. Аз ги питам:
- Не сте ли чули вие, защо се говори специално за нас с Елка, че няма да си отидем?
Те ми отговориха уклончиво и неохотно с едно "не знаем!". А някои даже ме запитаха дали не съм питал учителите да ми кажат точно. А пък аз им казах това, което Шекерджиева е казала на Елка. И те рекоха: "Щом Шекерджиева е казала така на Елка, изглежда това ще да е истината." И пак сдържани. А един се изхитри и ми каза следното: "Ако има нещо лошо, то ще ти се яви насън."
Съмненията ми растяха. Споделих тревогата си с Тодор Йовков Шошев:
- Майка ми е в болницата. Страхувам се, не дай Боже, да не би да се е случило по-лошо, нещо по-страшно.
А той ми отговори:
- То едва ли ще се случи такова нещо. Ако пък се е случило, те трябва да ти кажат, защото в противен случай е грехота.
Тези думи не ме успокоиха, но ми навяха още по-голямо съмнение. Аз станах апатичен, всичко ми стана безразлично.
Един ученик от по-долните класове се издаде, но и това мина. Пита ме:
- Абе, Самуиле, вярно ли, че майка ти умряла бе?
Добре ама по-големите ученици го награкаха:
- Що го питаш такива работи! То ако имаше нещо подобно, те трябваше да му кажат. Щом не са му казали, значи няма нищо вярно в това.
В компанията на Елка обаче положението било по-другояче. Тя видяла, че някои момичета плачели и ги е питала защо плачат. А те й отговорили, че нещо им било мъчно за някаква тяхна приятелка и други работи, не помня какво са я лъгали.

Пътуване

В неделя на обед в трапезарията дойде директорът г-н Пърличев и каза тихо: "Деца, ще пътувате!"
Всички се зарадвахме и изръкопляскахме. Другите работи ги преживявах безразлично като насън, но съобщението за пътуването не ми беше безразлично, още повече  разбрах окончателно, не помня от кого, че и ние с Елка ще си ходим за ваканцията.
Вечерта, когато се сбогувахме, моята съкласничка, която беше пошъпнала нещо на болната другарка, ми стисна ръката и каза: "Сами, добър път! Пожелавам ти да намериш майка си здрава!" Това нещо ме пожегна, но мина. Нали бях малък, пусто да остане, неприятностите бързо отзвучаваха. Все пак бях на 15 години. Не обръщах чак такова внимание на околния свят, не знаех какво да мисля, какво да си представям - не ми работеше акълът.
В понеделник сутринта тръгнахме на път - аз, Елка и още няколко ученици от Северна България. Придружаваше ни училищният прислужник Мордохай. Тогава пътувахме безплатно. Министерството на железниците ни даваше безплатни билети. Имахме зрящи придружители, които да свалят учениците по гарите. Един слезе на Две могили, друг на Пиргос.
Бай Мордо ни придружаваше до Русе. По едно време той ни вика:
- Самуиле, какво ли те чака вкъщи. Да не дава Господ да се случи нещо с майка ти!
Рекох му:
- Знам!
И той разбра, че аз зная за смъртта на мама.
А в туй време Елка си пееше с другарката детски песни. Мордохай я извика, каза й да не пее, че мама е починала. Каза й простичко, както може да каже един обикновен човек:
- Елке, спри песента. Ела да ти кажа нещо... тъжно.. ама да не заплачеш...
- За мама ли?
- За нея... – отговори той и гласът му потрепера.
Познах, че вместо Елка той заплака. Сетне почна да я утешава, колкото може един възрастен човек да утеши едно дете:
- Момиченце, ти сега недей тъгува за майка си. Тя беше много болна и за да не се мъчи, Господ се смили над нея и я взе в Царството небесно. Той няма да забрави тебе и батко ти и ще бди над вас като грижовен баща.
Елка изглежда не повярва, но престана да пее.

В бащината къща

Слязохме в Русе към 17,30 – 18 часа. Един евреин хамалин (преносвач) ни заведе вкъщи, но там нямаше никой. Тогава той ни заведе у комшиите, които бяха лех евреи, но знаеха и испански, идиш и румънски, защото бяха дошли от Румъния, а дъщеря им (госпожица) знаеше и български, но по акцента си личеше, че има нещо румънско.
Съседите казаха на преносвача, че татко е у Белина, да иде да го извика. Той ни остави у съседите и отиде. Провинциалните евреи се познавахме, докато софийските евреи не се познаваха.
Съседката каза:
- Абе миналата вечер всички дойдоха на гарата да ви посрещнат - и татко ви, и братчето ви Манол.
А Елка рече:
- А мама?
По това заключавам, че Елка във влака не е повярвала на думите на бай Мордо. Съседката излезе, без да каже нещо. След малко влезе, но вече не отвори дума за посрещачите. Аз казах на Елка: "Нали знаеш, че мама е в болницата - как ще дойде да ни посреща."
Ето, че в туй време идват татко и Манол. Татко ни прегърна и целуна. След като се поздравихме с добре дошли и добре заварили, Елка запита:
- Татко бе, къде е мама?
И той каза:
- Тя е в болницата.
Аз стиснах здраво ръката на Манол и той ми пошъпна: "мълчи!". И така се разбрахме.
Татко ни заведе при прословутата Белина. Запознахме се с нея. Недоумявах отде накъде имаме роднинство с тази непозната досега за мен жена. Даже позапитах татко, а той каза: "Тя е нещо повече от роднина!" А тя нищо не каза.
На вечерята се изтървахме да споменем нещо за синагогата (еврейската черква). И Елка веднага запита:
- Ами защо ще ходите в синагогата?
Баща ми трябваше да обясни, че ще ходят в синагогата във връзка с погребението на мама, а той смотолеви:
- Нали знаеш, че майка ти е в болницата, та...
Но Белина излезе по-съобразителна и каза:
- В синагогата свещеникът чете специални молитви за по-скорошно оздравяване на болните.
Аз се поусмихнах. Навечеряхме се и се реши Елка да спи при Белина, а татко, аз и Манол си отидохме вкъщи. Тук вече татко ми разказа подробно за смъртта на майка ми. През нощта Елка попитала Белина: "Къде е мама?" А тя й отговорила: "На небето. Отсега нататък аз ще ти бъда майка!".

Заветът на майка ми

До последния си дъх тя милеела за нас, децата. Не можела да си прости грешката, че се омъжила за близък роднина – първи братовчед. На баща ми казвала:
- Грешен беше нашият брак, Авраме. Извършихме кръвосмешение и създадохме нещастни слепи деца. Манол вижда, по-лесно ще се оправя в живота, но Самуил и Елка какво ще правят горките без очи!? Докато си жив, ти ще се грижиш за тях, а после?!
Затреперела от мъка и заплакала. А той й рекъл:
- Не тъгувай за тях. С Божията помощ те ще се изучат, ще станат музиканти, ще свирят и пеят, гладни няма да умрат!
Последните й думи били: "Предай им завет от мене – да не се женят по близко родство, да живеят честно и почтено, да се обичат и помагат като брат и сестра!" 
Пошепнала с последна сила и след малко издъхнала. Отишла си с мъка от този свят. Изстрадала своята и нашата съдба. Борила се с мизерията, победила туберкулозата, но не намерила сили да се пребори с мъката си по нас, разболяла се от рак и починала. Вечна й памет!

Последният ден в Института

Напътствия на директора към учениците зрелостници. Прощаване с учителите.
Отношенията ни с учителите в Института бяха приятелски. Дружахме и разговаряхме с тях като приятели.
В края на следването учителите ни събраха в една от класните стаи. Прочетоха дипломата на най-добрия ученик отличник, раздадоха дипломите ни и ни подариха по една брайлова плоча за писане – българска. Директорът на Института г-н Иван Йотов – зрящ, каза:
- Драги деца! Вие завършихте девети курс. Сега ще напуснете класните стаи и ще навлезете в живота. Животът е бурно море. Всеки трябва да умее добре да плува. Който не умее, ще се удави. Ще ви кажа няколко ръководни правила, които трябва да спазвате. Първото от тях е да сте навсякъде учтиви. Обществото не търпи неучтивост. Ние можем да ви съветваме, да прощаваме грешките ви. Обществото може да ви съжали или порицае, но никога няма да търпи вашите лоши навици и порядки. 
Например високото говорене на публично място. Вие трябва да се държите навсякъде коректно и възпитано. Влизаш някъде – отваряй и затваряй тихо вратите след себе си. Преди да влезеш в канцелария, свали си шапката, почукай леко и тогава влез. Като влезеш, поздрави чиновника, усмихни се приветливо и след това кажи кратко и ясно за какво си отишъл. Ако блъснеш, без да искаш, някого, извини му се. Застанеш на пресечката, движение голямо, рисковано е да преминеш сам. Помоли минувача да те преведе. "Извинявам се – кажи – ако обичате бихте ли ме превели". Дрехите ви да са винаги изрядно чисти. Слепият привлича вниманието на зрящите. Зрящият няма да забележи петната по дрехите на зрящите, но петната по дрехите на слепия ще забележи. Като влезе в къщата на сляпа жена, зрящият внимателно се озърта – аджеба, тя като е сляпа как е подредила своя дом. В къщата на зряща няма да забележи петното на прозореца или паяжината в ъгъла, но тук ще ги забележи. Зрящите хора могат да се карат и псуват на висок глас, но никой не им обръща внимание, докато един сляп ако изпусне една неприлична дума или малко повиши тон, окатите веднага ще го забележат и ще му се присмеят. Помнете, че слепият винаги е пред очите на зрящите. Уважавайте хората, за да уважават и вас. С измама и лъжа не си служете. На лъжата краката са къси. Никого не обиждайте и не нагрубявайте. Не забравяйте, че блага дума железни врата отваря. Дръжте на думата си. Всичко това по-кратко може да се изрази с мисълта на Исус Христос: "Правете на другите това, което искате и те да правят на вас!"
Драги абитуриенти! Под тихата училищна стряха преминаха най-хубавите години на вашия живот – детско-юношеските ученически години. Неповторимото златно детство! Изпъстрено със скъпи неувяхващи спомени.
Несъмнено през тези дълги години ние, вашите учители и възпитатели, неволно сме грешили и може би незаслужено сме обидили и наказали някои от вас. Молим ви, простете ни. Човешко е да се греши, още по-човешко е да се прощава. Забравете лошите мигове, скътайте в сърцата си хубавите спомени от детските години. Те ще ви сгряват и крепят през целия живот.
Драги зрелостници! Днес ние се разделяме с вас, но не завинаги. При нужда търсете нашата помощ и съвети, обръщайте се за всичко към нас. С каквото можем на драго сърце ще ви помагаме.
Скъпи деца! Днес вие излитате от Института като птичета от майчиното гнездо и поемате по вашия самостоятелен път в живота. Живейте пълноценно и плодотворно. Стремете се с всички сили да оставите светла диря след себе си. Животът се дава веднъж на човека и той е длъжен да го изживее достойно и творчески, а не да го пропилява напразно по вятъра.
В житейския си път вие ще срещате трудности и нещастия, но не се отчайвайте, не падайте духом. Борете се юнашки! Преодолявайте трудностите с твърда воля и вяра в доброто.
Пожелавам ви здраве, дълголетие, успех и щастие в живота. На добър час! Бог да ви закриля и помага!
Изръкопляскахме и започнахме да се сбогуваме с учителите поотделно. Приближих се към Загоров някак неохотно, страхувайки се да не ме изругае. Подадох му ръката си и казах:
- Сбогом, г-н Загоров!
За моя голяма изненада той ме прегърна и рече:
- Не сбогом, а довиждане. Сами, ние пак ще се срещаме. Прощавай, малко грубичко се отнасях към тебе. Де заслужено, де незаслужено честичко те наскърбявах, ама ти не ми връзвай кусур. И аз като всеки човек имам трески за дялане. Понякога съм те обиждал, не от зла воля, а ей тъй за шенлик (веселост).
Помислих си: "Виж го ти шейтана (дявола) недни! Да не повярваш, че и в него имало човещинка!"
Напуснахме Института и поехме по трънливия път към неизвестното бъдеще. Които имаха пари, продължиха образованието си във висшите учебни заведения. Някои се заловиха с кошничарство, а най-бедните – с парсаджилък по кръчмите. Въпреки че нямах пари, аз реших да продължа в Музикалната академия.

 

Назад

Всички статии на Брой 11, 2009

АБОНИРАЙТЕ СЕ

Абонаментна кампания за изданията на ССБ

ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ

В управителния съвет на ССБ
Меморандум

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Бургас
Шумен
Добрич
Асеновград
София
Силистра
Русе
Плевен
Долни Дъбник
Търговище
Тополовград

ПОЕЗИЯ

Наградени автори

ПРЕМИЕРА

Закъсняла пролет

СПОМЕНИ

Жажда за живот