Брой 12, 2009

Тема: СПОМЕНИ

Жажда за живот


Спомените на Самуел ФАРХИ, събрани от Лальо ЦВЯТКОВ

/Продължение от брой 11/

Постъпването ми в Музикалната академия
(1936-1937 учебна година)

Когато бях в IX курс преподавателите в Института от време на време най-приятелски запитваха всеки ученик кой какво смята да прави, след като завърши. С учителите по хармония, немски език, Стайнов и други аз споделих желанието си да следвам в чужбина, тъй като научих, че във Виена съществувал някакъв еврейски Институт за слепи. Подобен институт за слепи във Виена е завършил ослепелият през войните брат на големия поет Теодор Траянов. Казва се Траян тъмен. И той поет.
По-горе аз казах, че фондът на Саронов даваше помощи на завършилите ученици. Когато подавах заявление за фонда на Саронов, аз пожелах да ми подарят акордеон, ако не се осъществи следването ми. В края на учебната година учителите се събраха да оформят успеха и поведението на учениците. Извикаха ме в съвета и ми казаха:
- Имал си намерение да следваш във Виена.
Отговорих им така:
- Аз имам намерение да следвам тук или във Виена, обаче не зная дали еврейските благотворителни дружества ще се съгласят да ме издържат.
Тогава даваха държавни стипендии, но много трудно. Учителският съвет решава да пази парите за акордеон, та ако не следвам, да купят и ми дадат акордеон да свиря по ресторантите.
Отидох си за ваканцията вкъщи. Подадох заявление до Русенското еврейско благотворително дружество, което подпомагаше бедни студенти. В заявлението писах, че във Виена има еврейско училище за слепи. От дружеството ми отговориха, че не могат да поемат издръжката ми в чужбина. Биха могли да поемат отчасти издръжката ми в София. И сумата, с която могат да ме подпомагат е 500 лева на месец.
Написах аз едно писмо до г-н ректора на Музикалната академия в София, в което го питах какъв е материалът, с който трябва да се явя на конкурсния изпит. Оттам ми отговориха много бързо и подробно за материала на всички инструменти, с които кандидат-студентите трябва да се явят на изпит. Моята специалност, разбира се, беше пианото. Имах за цел да стана учител по музика в Института за слепи в София, където да си изкарвам прехраната. Започнах да се подготвям за изпит още в Русе. В София пристигнах на 10 септември 1936 г. Продължавах да се подготвям сам и в София. Ходех и при Петко Стайнов да му свиря изпитния материал. Не ми вземаше пари за уроците.
Преди да се явя на изпит подадох заявление до директора на Музикалната академия: "Г-н директор, моля Ви да бъда допуснат на конкурсен изпит по пиано. Завършил съм 9 курс на Държавния институт за слепи. Прилагам надлежните документи. С почит: Самуил Аврамов Фархи."
Заявлението ми го написа на машина секретарката на ректора. Заявлението трябваше да бъде обгербвано с марка от 23 лева. Аз дадох парите на секретарката и тя вече ми го обгербва там.

Изпит в Музикалната академия

Изпитът ми по пиано беше на 25 септември, петък. Помня я тази дата. Татко ме заведе в академията на улица "Будапеща" (бившата "Тетевенска" 1), сградата до стръмните стъпала. Извикваха ни по номера. Дойде ред и на моя номер. Влизам в една стая. Поогледах се (аз нали виждам по малко), видях прозорците и стаята – широка и светла. Казах: "Добър ден!" Една ме хвана под ръка и ме заведе при пианото. Не знам коя професорка беше. Аз за пръв път се явявах да свиря пред зрящи професори. Бях така на шише. Смутих се доста. За отбелязване е, че не познавах никой професор. После разбрах кои са били: Панка Пелишек, Тамара Янкова, Панчо Владигеров и Андрей Стоянов.
Застанах до стола и стоях прав. Казаха ми:
- Седнете.
И аз седнах.
- Свирете сол мажор – каза ми жената.
Започнах да свиря гамата. По едно време ме спряха:
- Достатъчно.
След като ме прекъснаха на гамата, същата жена ме запита:
- А сега, какво ще ни изсвирите?
И аз казах:
- Подготвил съм I и II етюди от Черни, опус 299.
- Дайте най-напред I етюд.
Започнах да свиря и сбърках – спънаха ми се пръстите. Свирих го донякъде и ме прекъснаха.
- А дайте сега II етюд.
Като започнах да го свиря, забелязах, че един от професорите дойде, застана зад мене и като че ли ми наблюдаваше пръстите. Ами аз изобщо така си бях смутен, повече от това не можеше да бъде. Прекъснаха ми и етюда. На изпитите се свири обикновено малко. Етюдите не се изсвирват целите, понеже комисията няма време да ти изслуша целия материал. Женицата постоянно седеше от лявата ми страна. Тя не мръдна. Изглежда е била председателка на комисията.
- Дайте сега соната.
Изсвирих я и нея горе-долу донякъде и ме спряха. След това ми зададоха няколко въпроса: при кого съм се подготвял по пиано, колко време съм учил пиано, имаме ли богата нотна библиотека. Аз отговорих:
- При Петко Стайнов 7 години учих пиано. Читалището на слепите има много ноти.
И ме освободиха. Женицата пак ме поведе. Заведе ме до вратата, отвори ми, казах "довиждане" и татко ме пое. С него ходехме навсякъде. На квартира бяхме у леля ми (сестра на баща ми). Хранехме се на ресторанти, където намерехме. Най-важното засега беше да чакаме резултата, да кажат дали съм приет.
След ден-два отидохме с баща ми да видим има ли ме в списъка на издържалите. Много народ. Аз останах настрана в дъното на коридора. Баща ми дойде при мен и рече:
- Приет си! Честито!
- Е, браво бе! – рекох аз много зарадван.

Записване

След приемането ми в Академията, следваше да се запиша. Баща ми случайно се запозна с един зрящ студент от Музикалната академия. Той ми попълни документите, необходими за моето записване. Направи ми впечатление един от въпросите в именника – откъде ще се издържам? И понеже баща ми не можа да каже точно думата, обясни на студента описателно и той написа: "издържа се от благодетели."

При професор Панчо Владигеров

В именника имаше още един въпрос - при кой професор ще уча пиано? Понеже не знаех имената на професорите, аз казах това, което бях чувал: Тамара Янкова.
Когато започнаха занятията в академията, прегледахме програмата, и разбрах кога професорката се занимава със студентите и отидох в стаята, където тя преподава. Татко ме заведе и ме остави. Наоколо непознат свят. Никой не ми говори и аз никому не говоря.
Влезе една жена и студентката, която свиреше на пианото спря да свири. Останалите настанаха от скамейките и се умириха. Станах и аз. Разбрах, че тази жена е именно Тамара Янкова. Тя се обърна към мене и ми каза: "Господин Фархи, аз имам много ученици и няма да мога да ви занимавам. Ще идете при професор Панчо Владигеров, той ви иска."
Попитах кога приема. Тя ми каза в понеделник и четвъртък, в три часа след обяд. И аз излязох.
В коридора срещнах един сляп колега от горните класове на академията – Сашо се казваше. Аз му казах какво ми е казала Тамара Янкова и той влезе в канцеларията. След малко излезе и каза: "Сами, въпросът е уреден, ще бъдеш при Панчо Владигеров."
Тогава музикалното училище и консерваторията бяха в една сграда и се казваха Държавна музикална академия, среден и висш отдел, с един общ директор. Аз кандидатствах за средния отдел и го завърших. Имам средно музикално образование, а не висше. Днес двата отдела (средният и висшият) са разделени на Средно музикално училище "Любомир Пипков" и Държавна консерватория. След промяната на 10 ноември 1989 г. консерваторията пак се казва академия.
Обръщението към студентите в Музикалната академия е господа и госпожици, а не деца, момчета и момичета като в Института за слепи. Мен ми беше много чудно и смешно да ми казват господине.
Отидох в уречения ден в стаята, където Панчо занимаваше студентите. Нямаше никой и аз седнах да свиря на пианото. По едно време влезе човек непознат и аз спрях да свиря. (Аз никого не познавах тогава).
- На кого сте ученик?  - запита ме непознатият с малко тъничък, между тенор и баритон, глас, с нежно, западноезично, френско "р". И аз му отговорих пълно:
- Ученик съм на г-н професор Панчо Владигеров.
Бях се досетил, че е той. А той ме потупа по рамото и ми каза:
- Добре, ти си мой ученик. Как се казваш?
- Самуил Аврамов Фархи.
А той:
- Добре, Фархи.
И започнахме да си приказваме за учебния материал по пиано - Какво съм свирил и какво ми предстои да уча. Уговорката ни беше следната - аз да си уча по брайловите ноти, а за него да нося същите ноти, печатани за зрящи хора или както се казва плоскопечатани на черно, за разлика от брайловия изпъкнал точков релефен шрифт.
Започнахме с етюдите от Черни, опус 299 и сонатите от Клементи. Тези ноти ги имаше и на Брайл.

Снабдяване с ноти

В Дружеството на слепите в София имаше цял шкаф брайлови ноти за пиано, подарени от директора на Института за слепи в Югославия. Името на директора беше Велко Рамаданович (с меко "л"). От тези ноти се ползваха ученици и студенти от Музикалната академия. Брайловите ноти в института бяха френско издание. Институтът ги купуваше от Франция, напечатани на Брайлова печатница. Нотите от Югославия също така бяха печатани на Брайлова печатница. В нашето училище за слепи имаше една старомодна Брайлова печатна машина, която едвам смогваше да напечата читанки за учениците. Зрящи ноти за Панчо Владигеров купувах от прислужника на академията бай Христо. Той имаше много ноти и ги продаваше на старо на половин цена. Взимаше ги от един стар руснак, вероятно белогвардеец.

(Следва)


Назад

Всички статии на Брой 12, 2009

ВЕСЕЛА КОЛЕДА И ЩАСТЛИВА НОВА ГОДИНА
Рецепти за празничната трапеза
Сурвакането
Коледна приказка
ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
В управителния съвет на ССБ
ЕВРОПЕЙСКИ ФОРУМ НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ
Европейски пакт за хората с увреждания - бъдещето не може да чака!
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Тополовград
Дупница
Кюстендил
Русе
Пловдив
Добрич
Габрово
София
ЛИТЕРАТУРНИ СТРАНИЦИ
100 години от рождението на Никола Вапцаров
Поетът символист Христо Ясенов
СПОМЕНИ
Жажда за живот
ТВОРЧЕСКА ДЕЙНОСТ
Хор "Академик Петко Стайнов" продължава активната си творческа дейност
ЮБИЛЕЙ
Иван Крумов на 75 години




Архив на изданието
1