Брой 03, 2010

Тема: СПОМЕНИ

Жажда за живот

Спомените на Самуел ФАРХИ, събрани от Лальо ЦВЯТКОВ

/Продължение от брой 1/2010 г./

Купонна система и черна борса

През войната настанаха гладни години. Беше въведена купонна система. Имаше три вида купони: х - обикновен хлебен купон, фр – физически работник и тфр – тежко физически работник. Най-малко хляб се полагаше на хора с х купони, а най-много на тежко физическите работници - тфр.
Татко имаше право да взема купони тфр, понеже беше тежко физически работник. По професия беше дърводелец мебелист. Правеше сандъци за брашно в мелница "Мюлхаут" (от мюле – мелница). Мащехата ми отиде да вади купони за хляб в Русенската община. Чиновникът не рачил да й даде купони тфр, а дал фр, като казал: "Той е евреин, стига му и това."
Развихри се нечувана черна борса. Плъзнаха алчни търговци, почнаха да въртят незаконна търговия по цени много по-високи от определените. Ние като бедни хора карахме само на купони и гладувахме. Храната ни беше намалена до минимум. На черна борса не можехме да купуваме – едно, че нямахме пари и второ – баща ми беше от страхливите, страхуваше се да не го хванат и накажат.
Евреите, които правеха черна борса, бяха хора богати, хора заможни, имаха много пари. И ако заловят паралията, той с парите си спасява положението – подкупва властници, дава рушвети и така се спасява. А моят баща беден, къде ще ти купи на черна борса!
Чакай да кажа една рушветчийска случка! Евреите в България са били длъжни да депозират големите си капитали в банките, като теглят малки части от тях. Един евреин – голям богаташ, имал фабрика. Заловили го със 79 милиона български пари в чантата. Искали да го санкционират. За да спаси положението си, евреинът раздал много пари на властниците – около 9 милиона. Останали му към 70 милиона. Дето викат, бълха го ухапала. Бълха ама със слонски размери.

Ана Вентура

Дъщерята на един евреин била комунистка и минала в нелегалност – укривала се из града. Полицията я търси под дърво и камък, но не може да я намери. Арестуват бащата и го инквизират жестоко да предаде дъщеря си, но той не знаел къде е.
Стигнало се дотам, че той трябвало да повика някой еврейски адвокат да го освободи от ареста. Действително такъв адвокат се намерил и той отива при градоначалника на Русе да ходатайства за освобождаването на арестанта. То се знае, че за такова ходатайство и освобождаване трябва рушвет, сега му казват корупция. Адвокатът отива при арестанта и му казва: "Градоначалникът ще те освободи, обаче иска 50 000 лева.". Сега да видиш какво става. Арестантът упълномощава адвоката да изтегли тази сума и му я дава. След като го освобождават от ареста, той чрез Държавния вестник се отказва от дъщеря си. След 9 септември 1944 г. се оказва, че адвокатът е дал на градоначалника само 5-6 хиляди лева. Останалите си е взел за себе си. От това заключаваме, че и самите евреи са се ограбвали един друг. Стадо без мърша не може, както казва народът. Само че тази е много воняща.
Дъщерята на евреина имала фалшива лична карта. Преоблечена, ходи свободно из града. Живее нелегално. Полицията не я познава. Които са я познавали, не са я предавали. Познала и я предала една туркиня – нейната фризьорка, защото за главата й давали много пари. Полицията я хваща в хотела и я застрелват. Пада убита. И тогава разбират, че тя е Ана Вентура. Сега има улица на нейно име. Бившата улица "Давид" се казва "Ана Вентура".

Подаряване на акордеона

Евреите имаха различни обществени организации и благотворителни дружества, които през войната бяха разтурени. Разтури се между другото и еврейското русенско дружества "Давид". Дружеството имаше хор, оперета, обикновен и джазов оркестър. Изнасяше навремето оперети, а хорът освен това пееше и в синагогата.
Една вечер тайфа от българчета хулигани изпочупили прозорците на дружеството. За да не бъдат откраднати музикалните инструменти, настоятелството на дружеството се събрало на съвет и решило те да се раздадат на частни лица, на евреи, като са казали, че ако евреите имат късмет да оцелеят през войната и Законът за защита на държавата отпадне, дружеството ще се възстанови отново и инструментите ще бъдат върнати.
Този акордеон, който го имам и сега, ми е подарък от Музикалното дружество "Давид". Това е станало по внушение на някои богаташи евреи от висшето общество. Те казали: "Дайте на слепия този акордеон да си свири и да се препитава с него. Той е толкова беден и отчаян." Обаче в тази работа имаше пръст и моята наставница Регина Толедо, която живееше в София, но беше русенка и имаше много роднини в Русе. Освен това еврейското богатско аристократическо съсловие я познаваше, тъй като тя беше учителка в Русе.

Описание на акордеона

- Ти виждал ли си акордеона, чувал ли си му гласа?
- Не съм.
- Сега ще го видиш и чуеш.
Вади инструмента от очукана кутия и разтяга червения мях. Той въздиша тежко, като стар човек. Сами подхваща ръченица. Пръстите му чевръсто подскачат по белите и черни клавиши и изтръгват весели скокливи звуци.
След последния акорд Сами ме поглежда усмихнат и ме пита:
- Хареса ли ти?
- Разбира се. Насмалко щях да рипна.
- И да не ти е харесало, приятелството те задължава да кажеш, че ти е харесало – смее се Сами.
- Чудя се как този стар ветеран е съхранил в себе си такива свежи и звънливи тонове.
- То не зависи само от инструмента. Тук има думата и музикантът. Важното е душа да му вдъхнеш. Влагаш ли душа в изпълнението, музиката става хубава. Инструментът е като жена, зависи как ще го погалиш.


Вглеждам се в музиканта. Лицето му е съсредоточено, кръгло, чипоносо, с две пъпчици на двете страни – едната по-близо до носа. Косата му е буйна, ситно накъдрена като на негър. Когато свири или разказва, ведра шеговита усмивка одухотворява симпатичното му лице. Зевзек. Смее се на тъжните неща – жизнерадостен дух, помогнал му да оцелее през тежките години. Дясното му рамо е наведено, сякаш му тежи някакво невидимо бреме – вероятно бремето на преживяното тегло.
Изсвири един вихрен тиролски валс и каза:
- Сега да продължим писането, а после, ако искаш, пак ще посвиря.
Без да сваля акордеона, той го потупа по меха и каза:
- Марка "Хонер", концертен. Внесен в България от Германия през 1924 година. Има 120 баса! – и, опипвайки ги с пръстите на лявата си ръка, продължи: - 20 реда по 6 черни клавиша. Редовете вървят диагонално. Тук има много гами: до, сол, ре, ла, ми, си и т.н. Най-важният акорд е мажорният.
- Тук виждаш ли тези железца на меха? Тези! – опипва ги.
- Виждам ги.
- А така! На всеки ъгъл на ръба на гънката си има железце. Четири ъгъла – четири железца.
- Акордеонът е с окъсан брезентов каиш. Оня кожен каиш се скъса. Най-различни хора са го опъвали. Кутия от пресован импрегниран картон. Инструментът се поставя в кутията. Бравите са се  малко повредили, а от носене, погледни тук, как се е опънала дръжката. Аз съм го поправял, но понеже не съм го употребявал много, е запазен.

Фаталната рисунка

Един ден татко получава известие да се яви незабавно в областното управление на Обществената безопасност. И той отива. След няколко дена си дойде с подуто посиняло лице и разказа:
- Като отидох в Областното управление, началникът ми показа една дъсчица и ми рече:
- Тази дъсчица е намерена на работната ти маса във фабриката. На нея е нарисуван сърп и чук – символът на комунизма. Ти ли си го рисувал?
- Не съм г-н началник! Имам жена и две малки слепи деца. Страх ме е да се занимавам с партизанлък.
- Водете го в ареста!
Претърсиха ме, взеха ми еврейската значка и ме бутнаха в една тясна килия, пълна с мишки и мокрици.
На другия ден ме изведоха от ареста, вкараха ме в една стая и ме питат:
- Защо си нарисувал сърпа и чука на дъсчицата?
- Някой доброжелател ги е нарисувал и ги е оставил на масата ми да ме вкара в беля.
- Кажи кой те зарази с комунизма?
- Нямам работа с комунисти.
- Лъжеш, чифутино! – изкрещя един от разпитвачите и започна да ме бие с юмруци по лицето. Хваща ме за врата и казва: - Слаб е, няма да издържи на боя.
Един тантурест шкембелия полицай ме заведе в дълбоко мазе, опря револвер в гърдите ми и рече:
- Ако са ти мили жената и децата, казвай кои са ти другарите комунисти?
- Не познавам комунисти, а жената и децата са ми мили.
Той ме изведе от мазето и ме върна отново в стаята. Дадоха ми един лист и ме накараха да напиша под тяхна диктовка: "Аз нарисувах сърпа и чука. В полицията не са ме били.". Началникът ми каза друг път да не рисувам сърп и чук и ме освободиха.
Когато татко беше в ареста, мащехата ми ходеше от време на време да му носи хляб и да се мъчи да го освободи, защото никой в къщи не работеше.
Една вечер татко си идва опечален и казва: "Сърпът и чукът ми изядоха хляба. От фабриката ме уволниха като комунист.".

Напускане на Музикалната академия

Желанието ми беше да завърша висшия отдел на Музикалната академия и да стана учител по музика в Института за слепи деца в София. Това обаче не се случи.
По това време започна гонението на евреите. Еврейските благотворителни дружества бяха разтурени и дейността им спряна. Прекратиха помощите, които ми даваха и аз увиснах безпочвен във въздуха. Освен това се разболях от туберкулоза. Следването ми по-нататък стана невъзможно. Аз напуснах академията и се върнах в Русе. Беше ми много мъчно.

Ходене по мъките

След всеки изминат ден обръчът на мизерията все повече ни стягаше. Уволнен от гвоздейната фабрика „Жити", татко намираше по малко работа, но тя беше нерентабилна. Я стол ще направи на някого, я маса, или ще измие пода и прозорците в някоя къща.
С какво настроение аз трябваше да свиря по еврейските сватби и забави, за да изкарвам по някой лев за препитание! Затова ли учих 5 години? Затова ли хората пропиляха толкова пари за мен, за да стигна едва ли не до просяшка тояга? Този материален и морален тормоз ме съсипваше. Постепенно почнах да отслабвам и силно да кашлям.
Една вечер се бяхме събрали приятели и познати и си приказвахме. Аз се закашлях и усетих, че от устата ми излиза кръв, без да зная обаче на какво се дължи. На другия ден татко ме заведе в болницата да ме прегледат. Пратиха ме на рентген, а оттам с рентгенова снимка – в отделението за гръдоболни. Лекарят не ми обясни каква ми е болестта, даде ми прахчета против кашлица и ми каза да се храня по-добре.
За няколко дни кашлицата ми като че ли попремина и кръвохраченето ми спря. Починах си малко и продължих да свиря. Освен това преподавах и уроци по акордеон срещу неопределено възнаграждение – дават ми кой каквото обича. Някои богати евреи ни снабдяваха с по-силна храна, но болестта не се задоволяваше с това. Ето защо аз продължавах да свиря. Трудът ми беше непосилен. Акордеонът тежък, разнасям го насам-натам по улиците в студ и пек, обикалям еврейските къщи и свиря до премала, ръцете и раменете ми се откъсват.
За да мога да свиря повече, научиха ме да отида при областния управител да ми разреши вечер да се прибирам по-късно от 9 часа. Той обаче не ми даде такова разрешително.

Постъпване в болница

Един ден аз се почувствах много зле. Закашлях се и като рукна оная ми ти кръв. Кашлям, храча и плюя кръв, та се пушек дига. Нашите ме гледат уплашено, без да могат нещо да ми помогнат. По едно време кашлицата и кръвта спряха, но аз заеквам, не мога да говоря. На другия ден отидох с татко в болницата, лекарят ме прегледа на рентген и ме прие в гръдоболното отделение.
Оттук нататък започна животът ми в болницата, но тя е дълга и неприятна история и аз предлагам да не я разнищваме. В заключение ще кажа само това, че в края на краищата победих жълтата гостенка. Победих я със силен несъкрушим дух и страстна жажда за живот.

Женитба

Макар и сляп аз бях весел, жизнерадостен човек. Понякога се отчайвах от трудностите в живота, но за кратко. Обичах да слушам песента на птиците в гората. Представях си как те си вият гнезда, снасят яйца и отглеждат рожбите си. Постепенно в мен се засили желанието ми да се оженя и да си създам семейство. Харесах си една мома – незряща като мене, работничка в предприятието на слепите, българка, православна християнка на име Ганка. Хареса ме и тя. Оказахме се сродни души и си дадохме дума да се съберем и да си свием семейно гнездо

.
През 1948 г. се създаде новата еврейска държава Израел. Много от евреите в България и по всички краища на света започнаха да се преселват в Израел. Брат ми и моите родители също така се преселиха там. Преди да заминат в Израел те дойдоха в София, в общежитието за слепи. Тук заговорихме за моята женитба. Баща ми и мащехата казаха: "Ти се ожени. Ние не туряме крак на женитбата ти."
Отворихме дума и за сестра ми Елка. Те искаха да я вземат със себе си.
- Вие ще се ожените – казаха те, - но ако, не дай Боже, стане война или друго нещо, тя какво ще прави сама тук? Не е ли по-добре да дойде с нас в Израел?
А ние с Ганка рекохме:
- Няма защо да идва с вас. Сега се открива Хорът на слепите. Тя ще постъпи на работа в него и по-нататък в живота - каквото с нас, такова и с нея.
- На другия ден сключихме граждански брак. Заваля дъжд. Една жена каза: "На сватбата дъжд – това е на хубаво!"

/следва/

Назад

Всички статии на Брой 03, 2010

ГЛАСОВЕТЕ НА НАШИТЕ КНИГИ
Звезделин Минков – човекът С МНОГОТО ГЛАСОВЕ
ЕСЕ
Де е българското?
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Асеновград
Добрич
Пловдив
ЛИТЕРАТУРНИ СТРАНИЦИ
Писател и хуморист от класа
Не съм от тях
ЛЮБОПИТНО
Египетски музей обучава слепи хора за гидове
ОФТАЛМОЛОГИЯ
Италиански хирурзи идват в клиника "Вижън" през май
ПРАЗНИЧНО
Лазаровден и Цветница
СПОМЕНИ
Жажда за живот
ТЕХНИЧЕСКИ СРЕДСТВА ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ЗРИТЕЛНИЯ КОМФОРТ
Специални средства за зрително увеличение




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017