ЗАРИ - Специализирано издание на Съюза на слепите в България

Брой 04, 2010

Тема: ИСТОРИЯ

На 2-и май се чества паметта на княз Борис І

Княз Борис І – покръстител

Според едно старо предание Пресиановият син Борис, назоваван още Богорис, приел властта над българското ханство на река Брегалница в Македония през 852 г.
Хан Борис застанал начело на държавата в момент, когато противоречията между главните християнски средища - Рим и Константинопол, навлезли в нова фаза.
Ябълката на раздора били славяните, които двете средища еднакво настойчиво се стремели да привлекат в своята орбита.
Назряващият конфликт най-напред се проявил в младата славянска държава Великоморавия. Опитите на нейния княз Ростислав да води самостоятелна външна политика срещнали съпротивата на Немското кралство, което гледало на славянската държава като на своя подопечна територия. Отчитайки опасността от разширяващото се немско влияние, България и Великоморавия сключили съюз, насочен главно срещу Людовиг Немски. Реакцията на немците била неблагоприятна за българската държава. Изворите съобщават за "облаци франки, които връхлетели българските земи". Вероятно понесените загуби накарали хан Борис да преосмисли първоначалната си ориентация, особено след като загубил и войната с хърватите. В началото на 60-те години на IX в. в Югоизточна Европа се оформят два основни военнополитически съюза. В единия били Немското кралство и България, а в другия - Византия и Великоморавия. В започналата през 863 г. война срещу Великоморавия немско-българските войски постигнали решителен успех. Зле обаче потръгнали работите в Сърбия. Там българските войски претърпели поражение, а престолонаследникът Расате попаднал в плен заедно с дванадесет велики боили. Ханът поискал лична среща със сръбския княз Мутимир, на която било постигнато разбирателство по всички спорни въпроси. Борис получил и богати дарове. През лятото на 863 г. българските земи били сполетени от тежки природни бедствия. Византия се възползвала от затрудненото положение на България и нахлула в Югоизточна Тракия "по суша и море". Единственият изход на Борис били мирните преговори, които Византия веднага приела. Очевидно предприетият поход бил по-скоро демонстрация на сила, зад която се криело настоятелното искане за покръстване на българите. Поставеното от Византия условие не изненадало Борис. В Константинопол знаели за започналите преговори с Людовиг Немски, в които България изисквала мисионери, които да покръстят народа и ханското семейство. Това означавало преминаване в лоното на Римската църква, което от своя страна Византия не могла да допусне на никаква цена.
Много преди покръстването християнството по българските земи имало стари традиции, за което свидетелстват както писмените извори, така и широкото храмово строителство в Мизия, Тракия и Македония. Хановете в езическа България се отнасяли враждебно спрямо християнството, защото виждали в него не някаква универсална религия, а византийско изповедание, което се стремяло да обсеби българите и да ги направи покорни слуги на империята. Християнизацията на българите започнала с покръстването на ханската делегация в Константинопол. През есента на 863 г. в Плиска пристигнала оглавена от епископ гръцка духовна мисия, която покръстила без особени церемонии владетелското семейство. Според византийския летописец Йосиф Генезий, освен хана, "били покръстени и много други измежду българите, които се отличавали по род, значение и богатство". През пролетта на следващата 864 г. започнало и масовото покръстване на народа. Решението на хан Борис не било нито лесно, нито еднозначно. Като езическа страна България наистина била изолирана от водещите в културно и политическо отношение държави. На нея се гледало с недоверие, което пречело страната да заеме полагащото й се място в европейската политика. Освен това изповядването на две различни по съдържание и характер религии, каквито били вярванията на славяни и прабългари, затруднявало процеса на сливане на двата етноса. В този смисъл приемането на християнството се оказало изключително полезно и навременно - един акт, който приобщавал България към семейството на културните християнски народи. Но покръстването имало и друга страна. Византийската църковна мисия притежавала един съществен недостатък - проповядвала словото Божие на недостъпен за народа език.
От твърде оскъдните и неясни сведения узнаваме, че недоволни от десетте комитата дошли въоръжени в Плиска и обвинили хана, че "дал лош закон и отстъпил от бащината си чест и слава". Казано по друг начин, това означавало знак за насилствено сваляне на хана и промяна в следваната от него политика.
Борис съумял да събере верните си боилади и с внезапен удар върху бунтовниците успял да ги подчини на волята си. По негово указание били задържани и екзекутирани 52-ма от по-личните водачи на бунта заедно със семействата им.
Реакцията на Борис била наистина сурова, но очевидно необходима, защото връщането на България в лоното на езичеството могло да се окаже фатално. Тъкмо то го провокирало да се заеме час по-скоро с решаването на българския църковен въпрос.
Изграждането на собствена държавна църква, контролирана и управлявана от владетеля, би премахнало непосредствената заплаха от засилващото се византийско влияние. Борис го осъзнал много добре, поради което се обърнал към Константинополския патриарх Фотий с молба да му разясни кога и как България би могла да се сдобие със своя църква. Фотий му отговорил с обширно послание, но не споменавал нито дума за бъдещето на Българската църква. Борис се обърнал към другия християнски център - папския Рим. През август 866 г. във вечния град пристигнали пратеници на княза със 115 въпроса. Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите били старателно подготвени от опитния канонист и историк Анастасий Библиотекар.
Отношенията с Рим постепенно се влошили. Причината била в упорството на новия папа Адриан II (от 867 г.) да ръкоположи за български архиепископ лице, посочено от княза. Както могло да се очаква, Византия приела болезнено първоначалната ориентация на българите, тъй като връзките с папския престол довели до изгонването на гръцкото духовенство и подмяната му с латинско. Видимо България се отдалечавала от Изтока, а това могло да има огромни последици за ромейската империя. Патриарх Фотий заклеймил папските свещеници като "еретици" и "антихристи". На църковен събор през 870 г. все пак било взето решение България да премине отново в лоното на Константинополската църква. С този акт съдбата на народ и държава завинаги се свързвали с източноправославната гръко-славянска общност.
През 889 г. княз Борис се оттеглил от престола и, като приел монашеско подстрижение, предал властта на първородния си син Владимир Расате (889 - 893).
Княз Борис починал в мир на 2 май 907 г. Благодарната Българска православна църква го канонизирала за светец.

Борис І налага азбуката

Борис І се среща тайно с учениците на Кирил и Методий много преди 886 година. Буквите на траките и готите не се утвърждават, защото зад тях не застава държава.
В деня на свети Кирил и Методий се пише, разбира се, за тяхното велико дело. То наистина е велико и тогава, в IХ век, и днес. Създаването на азбука на говоримия език на славяните, заемащи както тогава, така и днес половината от територията и населението на Европа, вкарва въпросните славянски народи и територии в най-висшето звено на спиралата на цивилизациите. Но прославата на двамата братя от Солун по наш стар, български обичай води до пълно затъмнение на други личности, благодарение на чиито усилия азбуката е успяла да се наложи - отначало в България, после в цяла Източна Европа (Сърбия, Румъния, Украйна, Русия, Молдова, Беларус, Черна гора, Македония).
Кои са тези личности, благодарение на които азбуката ни се утвърждава?

На първо място българският държавник цар Борис I (852-889 г.). Публична тайна е, че една писменост може да се утвърди само ако зад нея застане с цялата си политическа воля и финансова мощ една държава. Кой знае, че още две писмености са създадени в българските земи (на траките от Св. Никита Ремесиански и на готите от Вулфила), но не са се утвърдили поради това, че зад тях не застава държава.
Писмеността в тази епоха е свързана главно с църквата. А за да заработят църквите в средновековна България на роден език, са необходими около 200 000 богослужебни книги. Книгите в тази епоха се правят от пергамент (специално обработени агнешки кожи). За 200 000 книги са необходими 20 000 000 агнешки кожи. Освен това за 10 000 църкви (най-вероятно са повече) са необходими 10 000 обучени на новата писменост свещеници. Могат ли Кирил и Методий или учениците им Климент и Наум да платят 20 милиона агнешки кожи и да обучат 10 000 свещеници? Естествено, че не - разходи и организационни усилия в такива мащаби може да предприеме само държава, ръководена от държавник със съответната политическа воля. Цар Борис I е застанал зад това дело с цялата мощ на Българската държава. И, изглежда, много по-рано от 886 г., когато приема и дава на Климент и Наум съответните правомощия, пари и хора, за да извършат великото дело на разпространението на писмеността по цялата българска земя. Контактът най-вероятно е станал при мисията на двамата братя в днешните македонски земи и е бил личен.
Брегалнишката легенда дори твърди, че това е станало в град Равен (днес развалини край Щип) и там е договорено създаването на старобългарската азбука.
А на въпроса защо Кирил и Методий не са продължили мисията си в България, отговорът е прост. Азбуката не е имала канонично признание от тогавашните авторитети по въпроса - Константинополската патриаршия и Папството. Да не забравяме, че тогава в сила е триезичната догма. Задача на Кирил и Методий е била да постигнат каноничното й признание, но това е могло да стане само ако останат византийски държавни и църковни служители. Ако останеха в България, и те, и Борис I, и азбуката несъмнено щяха да бъдат обявени за еретически.

Следващите позабравени са Климент и Наум. Да не се заблуждаваме. Делото на Кирил и Методий във Великоморавия рухва окончателно и без остатък през 886 г. То никога нямаше да се възроди и щеше да остане един екзотичен исторически щрих като делото на Никита Ремесиански и Вулфила, ако Климент и Наум не бяха се добрали до България. И ако, освен талантливи духовници, не бяха и супермениджъри. За да подготвиш десетина хиляди свещеници и да препишеш 200 000 книги, наистина се изисква огромен организационен талант. Иначе волята, парите и усилията на Българската държава щяха да отидат нахалост. Нима и днес, поради липсата на организаторски способности, не се прахосват без видим резултат милиони левове от държавни, а и от частни мениджъри. Знаехме как го е направил Климент в Охридския книжовен център. Дейността на Наум между 886-893 г. в Плиска оставаше в сянка. Днес, благодарение на българските археолози, открили книжовните средища в Голямата базилика в Плиска, Черноглавци, Равна, Варна и Мурфатлар, знаем, че мащабите на дейността му са същите като на Климент. В тези средища се правят книги, подготвят се свещеници, като завършилите курса веднага сядат да преписват нови книги. А технитари (занаятчии - б. а.) под ръководството на областния управител (в Охрид той се казва Домета, а в Плиска вероятно под прекия контрол на цар Борис I) обработват милиони агнешки кожи, за да има листи за книгите.

Е, не бива да забравяме и цар Симеон Велики, който продължава в тази област делото на баща си. Можеше и да откаже, като новия великоморавски княз, и да върне гръцкия език - и без това претендира за трона на византийския василевс. И не на последно място на цар Петър (927-969), осигурил 42 мирни години, за да се затвърди докрай делото.
На всички тях вечна им памет и вечна признателност.

Климент и Наум са синове на наши боили

Появата на Климент и Наум в България обикновено се представя като щастлива случайност. Според житието им, след арестуването на близо двестате Кирило-Методиеви ученици (те са продадени в робство) във Великоморавия от немците, само те и Ангеларий били извадени от затвора, доведени до Дунав (тогава граница с България) срещу Белград (тогава български областен град) и изоставени. Те се прехвърлили в България със сал, а областният управител ги изпратил в Плиска при Борис I. Той се зарадвал (оставя се впечатлението, че за първи път ги вижда) и след няколко месеца почивка изпраща двамата с парични суми (равняващи се днес на десетки милиони левове) и подчинени на тях (обикновените монаси) областни управители да строят манастири, школи и скриптории (места за писане на книги).
Това не е нормално дори за средните векове. Такова доверие не се оказва на довчера непознати хора. Но въпреки това, в науката преобладаващото мнение за народността на Климент и Наум е, че са славяни от Византия, гърци, добре научили славянски език, или великоморавци. За т. нар. македонци Климент и Наум, разбира се, са македонци.

Всъщност спорът е излишен. В житието на Климент и Наум се казва, че те са от Мизия и са синове на благородни родители. Иначе казано те са от български аристократичен произход, т. е. синове на боили. От определена възраст те са част от гвардията на кана и от този корпус млади благородници (наричани "хранени хора") са хората, изпълняващи важни държавни мисии. В този смисъл появата на Климент, Наум и Ангеларий в кръга на учениците във Великоморавия едва ли е случайно. Те са били изпратени там от Борис I, за да изучат добре новата азбука - българският княз добре е разбирал, че Кирил и Методий могат и да бъдат елиминирани от враговете си, както и става. Странното освобождаване от затвора, довеждането им до българската граница (когато другите 200 ученици са продадени в робство) също намира своето логично обяснение - те са освободени като поданици на българската държава навярно по лично искане на цар Борис I пред немския крал - негов съюзник по това време.

Огромното доверие, нелогично за доскоро непознати хора, също отива на мястото си, ако Климент и Наум са хора на Борис I и членове на управляващата страната аристократична класа.
Че Климент и Наум наистина са български благородници, си личи от факта, че през 916 г. вече болният и изнемощял епископ Климент подава оставката си не на прекия си началник (архиепископа на България), а на цар Симеон Велики. Това е в съгласие не с църковния закон (архиепископството е до смърт на титуляра), а съгласно кодекса на честта на българската служебна аристокрация, подчинена само и единствено на царя.

Проф. д-р Божидар ДИМИТРОВ
Използван източник: macedoniainfo.com