Брой 05, 2010

Тема: ЛИТЕРАТУРНИ СТРАНИЦИ

Пропаст между блян и действителност


След Освобождението България тръгва с бързи крачки към стопански и културен възход. Литературата ни също е в подем. Делото на възрожденските писатели и поети успешно е продължено. Явяват се нови следосвобожденски литературни творци като Цанко Церковски, Пенчо Славейков, Мара Белчева, Пейо Яворов, Кирил Христов, Теодор Траянов – все имена на големи български поети. Отпечатват се нови стихосбирки, създават се нови списания.
В този откъс от време изниква името на Димитър Бояджиев - добър поет, но остава малко известен на поклонниците на тогавашния читателски свят. А големите авторитетни поети като П.П. Славейков, П.К. Яворов и К. Христов хвърлят мощната си сянка върху тихия, скромен и боязлив Димитър Бояджиев, техен съвременник.
Димитър Бояджиев е роден на 18 май 1880 г. в Пазарджик, голям занаятчийски производителен център по това време. Обособява се като второ културно средище след Пловдив в Южна България. Тук са родени поетите Константин Величков и Теодор Траянов.
Бащата на Д. Бояджиев е роден в Момина клисура. На младини е овчар, неграмотен е. Пасе овцете си към Сестримо, Семчиново – села в района на Пазарджик. Сам се научава да чете и пише. Желае духовно да прогледне, затова захвърля овчарската гега и отваря бояджийска работилница в Пазарджик. Семейството му е многочислено и трудно се изхранва. Скоро нещастието потропва на вратата им. Умира бащата Иван Димитров, главата на семейството, и оставя невръстни деца – сирачета с майка – вдовица. Тогава Димитър е на 13 години, най-голям от четиримата си братя и двете си сестри. На него се пада честта да продължи занаята на баща си и да изхранва семейството. Този тежък живот навява мрачни чувства в душата на юношата. Бояджийската работа е непосилна за Димитър и той я изоставя... Завършил второкласно образование, общината го назначава писар, с чиято скромна заплата той се мъчи да задоволи насъщните нужди на семейството. Той вижда, че образованието му е недостатъчно и упорито се самообразова. Овладява френски и руски език. Съгражданинът му - поетът Константин Величков го повиква в София, открива литературната му дарба и го назначава за уредник на "Летописи" – списание, издавано от Величков. Бояджиев превежда от руски на български предимно стихове от Лермонтов, Надсон и Бунин. Увлича го Лермонтов, чете поезията на поетите от свободна България. Неговият литературен обзор бързо се обогатява. Той не само чете поезия, но и сам я създава. Увлечен по социалистическите идеи, Георги Стефанов, приятел на баща му и един от видните дейци-социалисти, представя Бояджиев на редакторите на сп. "Ново време", където отпечатват някои негови стихотворения. Прохождащият поет е приет и от в. "Българан".
Семейството на поета се преселва в София, разчитайки на неговата финансова помощ. Френският език е овладян перфектно от Бояджиев и той е назначен за секретар в българското консулство в Марсилия – Франция. Той пише стихотворения. Чете френска поезия, главно от поетите символисти Пол Верлен, Маларме и др. Може би е прочел и книгата на Верлен "Прокълнати поети" и сам четецът да се е причислил към "прокълнатите".
Поетът е мълчалив, затворен в себе си, има приятели, но не споделя нищо с тях. Най-първи приятел му е Елин Пелин, но и с него не споделя какво го тревожи, какви важни житейски въпроси не може да разреши. А мъката, страданието и скръбта са основните чувства в стихотворенията му. Дори и външният му портрет излъчва печал, една тиха тъга. И когато Д. Бояджиев се прострелва смъртоносно, Елин Пелин и Петър Нейков, също приятел, остават съвсем изненадани, но в същото време се чувстват някак виновни защо не са опитали да надникнат в душата му и да го отклонят от страшното му намерение. Та той е можел да израсне като голям поет. Какво да се прави. Една интимна приятелка на Шопен казва: "Трябва с микроскоп да надникнеш в душата му, за да разбереш какво се крие в нея.". Това може да се каже и за Д. Бояджиев.
Известността на Д. Бояджиев все повече се разширява. Литературните му съвременници дават висока оценка на творчеството му. Поетите го имат като свой колега, брат по муза.
Поетът води живот като на отшелник. Не търси съвет, не търси помощ от ближния си. Всички го знаят – пословично скромен, изключително добър. А и от самото му лице струи кротост като на мъдрец, а образът му е като образ на светец, слязъл от иконата на някой храм. Стиховете му се четат с наслада.
Особено възхитителни са стихотворенията му, където размахва криле огънят на любовта.
Бояджиев е писал и сонети (осем на брой). Това са лирически творения от 4 строфи. Сонетите му са заразителни с вълнуващите ни чувства и дълбокомислие. Сонети са писали много поети. Писал е Данте, Петрарка, Шекспир. Тези лирически стихотворения са посветени предимно на любимите им жени – Данте на Беатриче, Петрарка на Лаура.
В "Нощен блян" поетът изобразява очарованието на любимата си жена. И в съня си тя е неповторимо, прелестно създание:

Ти спиш сега разнежена и мила
в постелята – съблазнителна и властна.
Нервозните ти устни е разкрила
една усмивка лека и прекрасна –
и твойто сладко мургаво тело
в съня си никому не мисли зло...

Ето друго подобно преживяване, показано в сонета "Самотност":

Аз мисля, че русалка някаква почива
в коприната на твоя розов пенюар.
Приведен слушам те – и като нежен чар,
дъхът на твойто сладко тяло ме опива.

И още:

Предано скрий ме във прегръдките си топли,
о, моя скръбна възхитителна жена...

Пак същата основна мисъл, пак същите основни чувства.
В по-горе цитираните стихове се долавят известни еротични нотки, но не в такава степен, както е при К. Христов. Тук присъствието на Ерос само е загатнато. Духовната чистота в любовта на поета остава непокътната.
Не само с външното си лъчеструене е очарователна любимата жена, но тя е душевно възвисена, едно невинно създание, тя не може да мрази: "...  в съня си никому не мисли зло...".
Любимата е жизнерадостна, открита, върху нея никога не пада сянката на греха, падение тя не познава. Нея не я обсебва никаква човешка злоба.

"Ти си така безгрижна и безгрешна"
                                                 "Боязън"

И той, безутешният, безнадеждният, търси нейните ласки, очаква да чуе ободрителните й думи.
Нека тя влее в него моралната сила, когато мрачни мисли терзаят съзнанието му.  Той изрича в стихотворенията си думите: "Клони към залез моя ден безкраен". Над поета са надвиснали тъмни облаци. Горчиви чувства стискат сърцето му. И той търси подкрепа от жената-приятелка. Самият сонет е озаглавен "Утеха". Това лирическо излияние също започва с външната красота на лирическия герой. Ала външната и вътрешната красота са дълбоко свързани:

"Смарагди се топят във твоите очи!".

Така са говорели много поети, омагьосани от неизразимата красота на своята вдъхновителка. В едно по-късно време Христо Фотев ще каже на жената, която обича:

"Господи, колко си хубава, Господи!".

Само с любимата си поетът Бояджиев споделя тайните си, а те са мъчителни, в тях са заключени кошмарите, които не може да избегне:

Вечер сред тревожна тъмнина
иде някой страшен и огромен,
с дрезгав глас вещай злочестина.
Ужасен го слушам, Люсиен!

Единствено в този сонет - "Писмо", поетът назовава любимата си по име. От Люсиен дири утеха, на нея разкрива страданието си, на което е разпната душата му.

Колко те обичам, Люсиен,
колко съм злочест, другарко скъпа!

Не можем да подминем стихотворението "С дълбока нежност", което стои вън далече от една пустинна нощ, от която поетът не излиза.

"С дълбока нежност стискам ти ръцете,
целувам пръстите ти и не знам
дали е диган на земята храм,
където тъй да любят боговете –
тъй както аз те любя, о жена,
сияние във мойта тъмнина."

Каква нежност, каква чистота е показана в цитираните стихове! Думите му са искрени и верни. Той е като "дете безгрешен".
В заключение ще кажа, че в огромна част стихотворенията на Бояджиев излъчват трагизъм, крилото на безверието и на безнадеждността, предизвикано от рухнали блянове и мечти се разбива в стената на действителността - сива, студена, противоречива, егоистична. А той не можеше да я приеме такава...

Тежат ми на душата вкаменени
миражите на блян осуетен.
                                        ("Нощем")

И по-нататък:

...И милите надежди отмилени
ще шъпнат на душата ми ранени.
Напразно горд! Напразно окрилен!

Димитър Бояджиев живя малко, млад си отиде от тоя свят, творчеството му по количество е малко, но той остави светла диря в българската поезия. Поезията му минава в класиката на българската поезия. Изучаван е в средните училища. Поетът е познат на широки среди от нашия интелектуален свят. Още Гео Милев го включва в една своя антология на българската поезия.
През 1976 г. излиза "Антология на българската любовна лирика". В тази антология са поместени 8 стихотворения на Димитър Бояджиев.
Съвременниците на Д. Дебелянов, казват, че когато са го питали: "Как си?", той отговарял: "Напразно горд! Напразно окрилен!" – заключителния стих на сонета "Нощем" – от Д. Бояджиев. Това показва, че поезията на този рано напуснал света поет е равнопоставена с поезията на големите наши поети.

Костадин ПАПАЗОВ


Назад

Всички статии на Брой 05, 2010

2-и ЮНИ
Ден на Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България
IN MEMORIAM
10 години без Георги БРАТАНОВ
Стихове от Георги БРАТАНОВ
ДЕТСКА СТРАНИЧКА
Стихове за деца
ЗАПОЗНАНСТВА
Казвам се Георг Ранчев
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Добрич
Пловдив
Русе
София
Долни Дъбник
ЛИТЕРАТУРНИ СТРАНИЦИ
Пропаст между блян и действителност
ЛЮБОПИТНО
Социална мрежа за хора с увредено зрение
Надежда за слепите
СПОМЕНИ
Жажда за живот
СРЕЩИ
Добре дошъл на Мартин
Силното желание винаги вещае успех
СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
Сборен годишен отчет на ССБ за 2009 г.
За правата на жените с увредено зрение
Гражданска инициатива : Европейският парламент призовава Комисията да отговори на 1 364 984 подписа за правата на хората с увреждания
Протестна нота
Лице в лице с г-н Ван Ромпой: Пактът на хората с увреждания на вниманието на президента на ЕС




Архив на изданието
1