Брой 06, 2010

Тема: ОЧЕРК

Светът на тъмнината


Марийка Петрова Кирева е родена в село Ръжена. Като всяко дете тя расте здрава, жизнена и палава и естествено върши много детски лудории. Катери се по дърветата, рита топка с момчетата, прескача дуварите на къщите.
Един ден, при поредната си лудория, Марийка намира под една, вероятно, ритната от самата нея керемида вързоп омотан с канап. Любопитството надделява и тя скъсва канапа и вижда друга кутия, в която има цигарена кутия пълна с медни пръчици, които се оказват всъщност капсули детонатор. Без да уведоми родителите си за находката, тя самичка се заема с нейното изследване. От първия капсул-детонатор успява да извади съдържанието. По думите на Мария това не е било барут, защото много пъти тя била виждала барут у баща си, който бил ловджия, и е можела да го разпознае.
"Втория реших да го запаля. С поднасянето на пламъка детонаторът се взриви в ръцете ми, откъсна по една трета от трите ми пръста и загубих зрението си на 100 %" - връща се назад в спомените Марийка. Тогава тя е само на 11 години - ученичка в 5-и клас.
"Оттогава са изминали почти 40 години, но болката, която изпитах, не пожелавам да се случва никому. А като майка се обръщам към всички деца със съвет - да не играят никога със взривни материали, запалителни течности и най-вече с пиратки. Всяка грешка и невнимание се заплаща с много болка, страдание, а в много случаи даже и със смърт. Едно малко удоволствие може да ви донесе страдание за цял един живот" - съветва изстрадалата жена.
След злополучния инцидент 11-годишната тогава Марийка се лекува близо година в София, Пловдив и Одеса. Пораженията на очите й са тежки и зрението й остава невъзвратимо. Година по-късно се записва в ЕСПУ за слепи деца в София. Само за една година Мария успява да изучи до съвършенство брайловата азбука. Докато й гостувах, имах възможност да видя колко бързо, чрез сетивността на пръстите си, тя четеше новото списание на Съюза на слепите в България "Женски свят". На другия край на масата имаше цяла купчина от бели, изписани на брайл, списания. Тя сякаш прочете мислите ми и каза – "Ще задоволя любопитството ти – това също са списания на Съюза на слепите – "Зари", "Вариант" и "Спортен преглед". Очаквам с нетърпение тия списания, защото от тях научавам каква е съдбата на незрящите хора по света. Хората като мен се ползват с голямо уважение в Дания, Швеция, Холандия, където нито един незрящ човек няма безработен. Правителствата на тия държави се грижат за тяхното интегриране и реализация в обществото. А тук в България държавата с лека ръка унищожи всички производствени предприятия на слепите в София, Пловдив, Шумен, Дряново и други, които имаха филиали във всички градове на страната. По този начин всички слепи хора останаха на улицата, без работа и препитание, единствено с мизерни пенсии, с които да издържат семействата си. Ние, слепите хора, сме обречени на бавна и мъчителна смърт. Съпругът ми също е незрящ и от осем години е безработен.".
След успешното завършване на училището за слепи деца в София Марийка още същата година е приета да учи в полувисшия медицински институт в София. Тя го завършва през 1980 година с придобита специалност - лечебен масаж. От 21 януари 1981 година до днес тя работи като масажист в рехабилитационен център в Павел баня. Семейна е, има две деца - момче на 21 години и 16-годишна дъщеря.
За 50-те си години Мария е много жизнена и с лъчезарна усмивка. Макар да й липсва светлината на света, тя успява да се радва на всичко - на птиците, на цветята, на живота и хората. С всичките си сетива тя чувства живота с пълната му сила и усеща красотата му, както и красотата на света на тъмнината. Тя украсява своя свят с нюанси, които често са непознати за нас зрящите, като уравновесено примирение и голяма обич към хората.

Мария е твърда и непримирима към всичко, което разделя и отчуждава хората. "Осъзнаваме ли, че сме преходни на тоя свят? Поне аз не съм чула някой да е надминал орлите по дълголетие! За нас коренът на дълголетието трябва да започва от спокойствието. Спокойният човек е уравновесен, обмислящ всяка своя стъпка. Такива хора често сочим за пример за уважение. Много са малко хората обаче, които са се запитвали какво печелят, разбивайки здравето и живота си с никому ненужни сплетни, омраза, завист..." – разсъждава на глас Мария.
Мария не се отказва в мисията си да свързва зрящите и незрящите, да се опитва да ги накара да проумеят света на другия, да го опознаят и приемат. "Зрящите, които виждате света в светлина, и ние, незрящите, трябва да се обединим върху най-съществения факт в живота - да разбираме хората около нас. Всеки от нас е различен, но не бива само да съдим хората за грешките им. Трябва да им помагаме да преодоляват негативните черти от характера си, трябва заедно с него да търсим пътя за отстраняване на негативната енергия натрупана в него. И ако го направим бързо ще се уверим, че този човек ще се преобрази. И обезателно ще ни благодари, че сме го извадили от летаргията на отчуждението към света и хората. Такъв трябва да бъде животът около нас - на слепия подай ръка, на гладния дай къшей хляб, на удавника подаденият пръст е достатъчен, за да излезе от ямата на безизходицата. Навсякъде, всеки от нас трябва да бъде човек, за да търси отплатата. Човещината не се купува с пари" – оптимистично реди съветите си Мария.
Отново, като че прочела мислите ми, тя ме сепва с въпроса – "Разбирам, че искате да ме попитате как се справям със света на тъмнината, в който живея почти 40 години?" И ми отговаря, все така просто и мъдро – "За мен животът е ежедневна борба, в която трябва да побеждавам първо себе си, а после живота. Но колкото и неравна да е тази борба, аз на всяка цена трябва винаги да съм победител в нея и никога да не отстъпвам макар и крачка само назад от извървения път. Никога не трябва да унивам, да се огъвам пред трудностите, които ежедневно мачкат психиката и мислите ми, натрапчиво ми внушават чувството за малоценност, стремят се да изпият последната капка от самочувствието ми на човек."
"Светът на незрящите е много подреден, в него всяка вещ си знае мястото. За нас този ред е жизнено важен, защото е част от нашата ориентация. А вие, зрящите, често го губите. Стремя се да науча на този ред и децата си, но те живеят в друг свят, различен от моя." - разсъждава още Мария, правейки паралели между себе си и нас, зрящите. Разказът си тя продължава с още паралели.
"30 години изминавам с придружител двукилометровия път от вкъщи до работното ми място. Този път за мен е станал съдба. Движа се по него спокойно, защото зная че пред мен, край мен, зад мен се движат хора, които обичам и ме обичат. Ако ме спрат приятели, отговарям им на име, защото познавам гласовете им."
Способностите, които Мария е развила в годините на живота си в мрака, тя прилага успешно и в работата си с пациентите - "Ето, аз сега не виждам пациента пред мен, а усещам само, че лежи на медицинската кушетка, но по тона на изречените думи, по учестеното му дишане, по нервните му движения, разбирам моментното му  състояние. Затова го изчаквам няколко минути да релаксира и чак тогава започвам лечебния масаж. Няколко процедури с пациентите и ставаме приятели! А моите пациенти и приятели са много. Налага се понякога в рамките на работния ден да обслужвам дори по 15 пациента."
"За 11-и път съм тук на лечение" - споделя Мария Лазарова от град Златица, една от пациентките на Марийка. "Много съм доволна от масажите на моята адашка. Благодарение на нейните златни ръце имам голямо подобрение. Затова винаги идвам при нея. Тя е добър специалист и прекрасен човек. Лекува пациентите си с усмивка. Природата й е взела зрението, но й е дала в замяна човечност, която лекува по-добре от най-добрите лекарства." - Разказва с благодарност жената.
Вече бях прибрал записките си в чантата и се готвех да се сбогувам с любезната си домакиня, когато я видях, че в минутката си за отдих тя бе застанала до прозореца и милваше едното листо на трилистника. С изумление видях, че докато правеше това по лицето й се стичаха сълзи. Смутих се и смятах да не питам за причината за сълзите й, но тя отново като че ли чу въпроса, който напираше в главата ми и каза -"Колко живот има около нас. Но ние нито го виждаме, нито го чувстваме. Ето, този трилистник плаче, защото съм го затворила в този кабинет. А той иска да живее под слънцето, да се радва на звездите, иска да го милва вятър, да прави сутрешните си бани в росата. Имам чувството, че някой ден ще скочи от прозореца и никога, никога няма да се върне в този затвор. Такива сме хората, всеки от нас е в плен на своята суета и затворник на примирението си. Това ни прави слаби и невзрачни пред природата, която ежедневно се бори за живот и оцеляване след безбройните рани, които сме и нанесли и продължаваме да й нанасяме."
Думите й просълзиха и мен. Стиснах ръката й за сбогом, а тя промълви -"Колко сме нищожни пред величието на природата!". Навън, в света на светлината, думите й продължиха дълго да отекват в мен, зрящия, а красотата и светлината, сякаш станаха по-силни.

Кольо НИКОЛОВ
Използван източник: в-к "Долина"


Назад

Всички статии на Брой 06, 2010

ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
15-то Общо събрание на пълномощниците на ССБ
Програма за дейността на ССБ през периода м. VI.2010 - м. VI.2011 г.
Отворено писмо на министъра на труда и социалната политика до НПО на хората в неравностойно положение
Протестно писмо от членове на ТСО Шумен
Протестно писмо от членове на ТСО Омуртаг
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Добрич
София
ЛИТЕРАТУРА
Десет години литературна награда "Георги Братанов"
Представяме поета Владимир Стоянов – носител на наградата "Георги Братанов" в раздел "Поезия" за 2010 г.
ОБЯВА
60 години списание "Зари"
ОЧЕРК
Светът на тъмнината
СПОРТ
Една добра и вече утвърдена традиция
ТЕХНИЧЕСКИ СРЕДСТВА ЗА ПОДПОМАГАНЕ НА ЗРИТЕЛНИЯ КОМФОРТ
Специални средства за зрително увеличение




Архив на изданието
1 2 3