Брой 07-08, 2010

Тема: *60 ГОДИНИ СПИСАНИЕ "ЗАРИ"

Добре дошла отново, Мира!


Драги читатели,

тази есен списание "Зари" отбелязва своя 60-годишен юбилей. По повод годишнината в продължение на няколко броя ние ще се постараем да обхванем в най-голяма степен дългогодишната история на нашето списание, да ви срещнем с хората, работили всеотдайно в редакционния екип през годините, да покажем каква е била и каква е и днес ролята му и неговото място в живота на слепите хора и на нашата организация.
Първата публикация, която ще поднесем на уважаемата читателска аудитория е посветена на представянето и спомените на дългогодишния редактор, уважаваната от всички Мира Попова.

Едва ли има някой, който да не е чувал името на Мира Попова – дългогодишен редактор в списание "Зари", журналист с огромен опит и подчертано позитивен подход и стил, струящ от многобройните й публикации, а сега, излъчващ се и от ефира на радио "Алма матер класик-FM", където тя от много години е автор и водещ на предаването "Тези мънички минути". С огромно удоволствие Мира откликна на поканата да бъде отново на страниците на "Зари" в качеството си на първия гост, уважил нашия юбилей.

- Още веднъж, добре дошла! Разкажи как попадна в редакцията на списание "Зари"?
- Работех в Университетската библиотека до 1968 година, когато загубих зрението си. Винаги съм имала редакторски наклонности и съм обичала да пиша. Поради невъзможност да продължа работата си в библиотеката, аз започнах да правя публикации в "Отечествен фронт", "Пламъче", а също и да сътруднича в радиото. За четенето на глас разчитах на приятелки.
След като вече имах известен брой публикации, случи се така, че ме запознаха с Константин Гайдаров, който тогава беше един от тримата зам. председатели в Съюза на слепите в България, заедно със Спас Карафезов и Тодор Шошев, а председател беше Иван Илиев.
Именно Гайдаров ми предложи да започна работа в редакцията на списанието, първоначално на половин бройка. И така постъпих на работа през пролетта на 1972 година.

- Колко човека работеха в редакцията по онова време?
- При постъпването ми бяха главният редактор Минчо Стоянов, Лиляна Елицина, която работеше като редактор и Роза Бояджиева, която беше уредник и сътрудник. Ние с Таня Йовева постъпихме като литературни сътрудници на една бройка, която малко по-късно се трансформира в две самостоятелни редакторски.
Тогава списанието все още се наричаше "Животът на слепите". Между другото, след като станах член на Съюза, аз получих един брой от списанието, отпечатано на циклостил. Дали тогава такава е била практиката - на новопостъпилите в ССБ членове да се изпраща брой от списанието - не мога да кажа, но добре си го спомням.
Редакцията се помещаваше в единия апартамент на пл. "Славейков", където сега е читалището.
Спомням си, че почти веднага след назначаването ми председателят на Съюза пожела някой от новоназначените да напише поздравление към съюзните членове по случай 8-и март. Когато го чух от Минчо Стоянов, аз реагирах, че нямам нищо против да го направя, но ще ми е трудно, тъй като все още не познавам тези хора и няма да мога да ги почувствам. Тогава той се съгласи с мен и така или иначе не го написах, но започнаха да ми се дават материали за редактиране. Правех го с два магнетофона.

- Какви материали се получаваха и публикуваха тогава?
- Най-различни, някои от тях изключително слаби, изискващи често основно преработване. Както и сега в списанието изпращаха материали различни съюзни членове. Тогава имахме много сътрудници в страната и им се изплащаха хонорари.
Искам да подчертая, че когато постъпих на работа аз заварих един много солиден главен редактор в лицето на Минчо Стоянов. Това беше човек, който много добре познаваше живота и проблемите на слепите - човек ерудиран, който получаваше списания на френски и на есперанто, и превеждаше различни публикации от тях. Той следеше живота на слепите в други страни, имаше поглед върху много проблеми и беше човек, към когото аз се отнасях с изключително голямо уважение и много съжалявам, че той си отиде твърде рано, на 60 години.

- Колко време продължи работата ти в редакцията и как премина за тебе това време?
- Работих в списанието 20 години – едни от най-хубавите години в живота ми. С течение на времето, след моето назначаване, постепенно списанието започна да набира скорост. Бяха назначени повече зрящи сътрудници, имахме непрекъснато дописници от страната. И след като списанието започна да се нарича "Зари", то запази своя облик. Продължавахме да отразяваме живота на съюзните организации, пишеха се очерци, публикуваха се интервюта, но според мен разцветът на списанието настъпи по-късно - вече през 80-те години. Тогава беше назначен един изключително талантлив човек, художник, Петър Тончев, който правеше художествения макет на изданието.
Тъй като бях работила в университетската библиотека, аз познавах много хора. Една от първите ми задачи, след като постъпих на работа в списанието, беше да се опитам да привлека талантливи и интересни хора за сътрудници. Спомням си, че един от първите материали, който поръчах на един колега историк от библиотеката, беше за рубриката "Разкази за родината", която поддържахме доста години.
За известно време съществуваше литературен клуб на всички сътрудници на "Зари", който обединяваше пишещите хора от цялата страна. Организираха се и срещи с читатели.

- До колко души е достигал броят на редакционния екип?
- Както казах, в началото бяхме петима, заедно със зрящия сътрудник. Постепенно през годините бяха назначавани нови хора и така в средата на 80-те години в редакцията работеха не по-малко от 10 души – редактори, сътрудници, художник, фотограф и коректор на хонорар.
Тогава вече се работеше много задълбочено, имахме свои ресори, в които всеки от редакторите се беше специализирал да пише.

- Имаше ли в списанието критични материали и как се приемаха те?
- Разбира се, че имаше и не ми е известно някой да е имал неприятности заради критичен материал. Не може да се каже, че е имало цензура, имаше свобода в публикациите. Никога не съм чула някой материал да е бил спиран или някой да е имал проблеми.

- Имаше ли практика да се отговаря на критични материали?
- Да, имаше такава практика. Често на критичните материали се отговаряше от страна на ръководството или на засегнатите в тях. Изобщо през 80-те години се работеше изключително добре, дори самият външен вид на списанието беше на много високо ниво. Беше назначен фотограф, сътрудниците станаха няколко, между другото специална благодарност на Искра Николова, която от длъжността на сътрудника направи истинска професия, толкова съвестно и отговорно се отнасяше към задълженията си.

- Често ли пътувахте из страната?
- Тогава нямаше никакъв проблем да отидеш в командировка. Лично аз си бях поставила задачата да ходя из селата, където рядко някой отиваше.

- Кажи, според тебе в онези хубавите си години списание "Зари" обичано и търсено ли беше?
- Обичано беше и имаше голям тираж. Не зная колко хиляди беше той, но беше много голям. Имаше дори известен период, когато се разпространяваше свободно в мрежите на РЕП.

- Работата ти е продължила от 1972 г. до октомври 1992 година. По какъв начин се отразиха демократичните промени на списанието след 10 ноември 1989 година?
- Лично моят стил и тематика не се промениха, но колегите започнаха да правят ново говорещо списание. Всъщност за новите неща аз нямам кой знае какъв поглед, въпреки че си спомням как спадна активността на живота в организацията, имаше малко стагнация.

- Какви са спомените ти за Георги Братанов?
- Аз имах възможност да работя с него твърде кратко. Георги Братанов правеше впечатление на много сдържан човек. Беше много взискателен и се стремеше да повишава художественото равнище на списанието. Спомням си го като изключително талантлив и трудолюбив творец.

- Задоволително ли беше тогава заплащането на редакторите?
- Бих казала съвсем прилично, не много високо, но напълно задоволително. Спомням си, че когато се пенсионирах заплатата ми беше около 360 лв., около три пъти по-голяма от пенсията, а и се изплащаше редовно.

- Изплащаха ли се хонорари за авторски материали в списанието?
- Да, хонорари също получавахме. Обикновено хонорарите, поне по мое време, бяха в размер на някаква твърда сума, а не за написани страници. Първоначално взимахме по 25 лв., после станаха по 30, 40, а към края се получаваха и по 50 лв. за материал. Но на авторите задължително се изплащаха хонорари и при повече от една публикация те представляваха една твърде прилична сума за ония години.
Тук искам да кажа нещо любопитно. Понеже често се случваше в един брой да имаме повече от една публикация, не зная защо беше решено да се подписваме с други имена. И така аз съм публикувала материали като Ирина Стефанова, Христина Петрова и един единствен материал е излязъл подписан от Петър Христов, тъй като в броя вече присъстваха и Мира Попова, и Христина Петрова.

- Стараехте ли се да поддържате редовни рубрики?
- Разбира се, редовно се пишеше за живота в организациите, новости в тифлосредствата, но постепенно с годините се появяваха все повече проблемни материали, за разлика от началото, когато преобладаваха информационните материали и очерците. Обикновено за очерците отговарях аз и това ми беше много приятно. Разбира се не всичко пишех аз, много от тях поръчвах на различни автори, но публикуването на очерк във всеки брой беше почти задължително. Имаше рубрика "Разкази за родината", поддържана от външни автори. Имаше за новости в офталмологията, хумористична страничка, за събитията по света, творби от слепи автори. Спомням си, че, когато след демократичните промени организационният живот стана по-слабо наситен откъм събития, предложих на Георги Братанов да открием рубрика "Без помощта на очите", която той одобри и където публикувахме материали с практическо приложение за невиждащите хора и техните близки.

- Спомняш ли си първия си по-значителен материал?
- Имам много материали, но първият по-значителен беше за един фестивал във Варна, мисля, че беше през 1974 година. Тогава много се вълнувах, но тогава се запознах и с много хора. Спомням си и заглавието, което и досега ми харесва: "Ще процъфтява, защото е искрено". Писала съм и няколко есета, едното от които се наричаше "Малко е да се прекланяме", посветено на майките и съпругите на слепи хора. Като цяло аз не пишех много критични материали, поставях проблеми в статиите си, но го правех деликатно. Стараех се да показвам хубавото, да стимулирам хората към доброто, показвайки постижения, доброта и човещина. Наблягах на положителното.

- Ще кажеш ли нещо и за дайджестните издания – брайловите и говорещи списания?
- Когато постъпихме, още в началото на Таня Йовева беше възложено да прави говорещите "Знание" и "Съвременност", докато аз дълго време нямах такъв ангажимент. Чак по-късно ми възложиха да правя брайловите списания "Другарче" и "Съвременна литература". "Другарче" е предшественикът на днешното списание за деца "Светулка". То започваше винаги с някое стихотворение, в първата част имаше литературни материали, задължително приказка, след това гатанки и смешки, а във втората половина – научно-популярни материали за деца. Подготовката на това списание беше изключително приятна за мен. На брайл излизаха също "Спортен преглед", "Кръгозор", "Женски свят", "Съвременна литература" и списание "Лира", което се правеше от Кирил Костов и беше посветено на музиката.

- Колко души е нормално да работят според тебе в такава редакция за специализирани издания, каквато е редакцията на "Зари"?
- Във всеки случай не двама, както сте сега. Може да са 5 или 6 души, заедно със сътрудниците, имайки предвид стагнацията, но поне два сътрудника на щат и четири редактора трябва да има.

- Според тебе много ли е променено списанието от времето, когато е било в най-голям разцвет и подем и ако се е променило, то в каква посока?
- Сигурна съм, че вие полагате много усилия и правите всичко възможно списанието да бъде такова, каквото бихте искали. При положение, обаче, че не се изплащат хонорари, при положение, че сътрудниците са много малко, това може да се постигне много трудно. Може би преди списанието беше по-богато по съдържание, в него имаше повече разнообразие, докато сега се публикуват материали от двама редактори и добре, че имате няколко постоянни дописници от организациите, които да пишат на доброволни начала.
Въпреки това, смятам, че вие се справяте достойно и ви се възхищавам, защото при тези условия това е много, наистина.

- Какво липсва освен разнообразието? Имаш ли някакви препоръки?
- Трудно ми е да кажа, но, може би, би могло да се посочват повече проблеми, да се публикуват повече проблемни и критични материали. Хубаво е да има препоръки, повече интелигентна и градивна критика, без оскърбления и грубост. Но пак казвам, вие правите много и сега, имайки предвид условията, при които работите.

И днес Мира Попова продължава да практикува професията журналист. Нейното предаване се излъчва всеки четвъртък от 17 до 18 часа по радио "Алма матер класик-FM" и е посветено на проблемите и живота на хората с увреждания.
За работата си в "Зари" тя сподели:
"Освен че ми беше приятно да работя с думите, да пиша, да редактирам, да насърчавам младите, аз съм много доволна, защото се запознах с десетки умни, талантливи незрящи хора. Имах възможността да видя и науча, че, въпреки че са незрящи, хората живеят нормално и пълноценно, а това е много важно, защото виждащите хора нямат представа за това."
"Много се радвам, че работата ми в "Зари", беше по времето, когато Съюзът беше във възход, когато всички имаха работа – нямаше човек, който да иска да работи и да няма работа за него, когато навсякъде кипеше живот и художествената самодейност процъфтяваше, в студиото се записваха много книги, имаше възможност за предоставяне на повече тифлотехнически пособия. Изобщо, хората живееха достойно, имаха пенсии, имаха заплати и като цяло обстановката беше много ведра, което се отразяваше и на облика на списанието. Всичките тези положителни неща ни стимулираха и нас да пишем материали, в които да разкриваме и отразяваме, да представяме живота на слепите хора, който ставаше все по-пълноценен и достоен."
А ето какво каза Мира за финал на нашия разговор:
"На колегите от списание "Зари" пожелавам да работят със същото дръзновение и да направят списанието още по-полезно, да привличат много сътрудници, като се надявам и съюзното ръководство да обръща по-голямо внимание и да им осигурява по-добри условия за работа."

Разговора води
Марина ПЕТКОВА


Назад

Всички статии на Брой 07-08, 2010

*60 ГОДИНИ СПИСАНИЕ "ЗАРИ"
Добре дошла отново, Мира!
160 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ИВАН ВАЗОВ
Автобиография
Дядо Йоцо гледа
АВТОРСКИ КОНЦЕРТИ НА ПЕТКО СТАЙНОВ В СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ
Първите авторски концерти на български композитор на художествена музика в САЩ
ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
В управителния съвет на Съюза на слепите в България
Четвърти Национален фестивал на хора с увреждания - Перник 2010
На събор край Асеновград
ДИСКРИМИНАЦИЯ
Изхвърлиха слепец с куче-водач от тролея
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
София
Плевен
Добрич
Пловдив
Кюстендил
ОБЯВИ
Покана
Запознанства
60 години списание "Зари"
ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДРУГИТЕ МЕДИИ
Невидимото за очите
Фаворитката на "България търси талант" изпя пред пловдивчани бъдещият химн на града
ПЪТЕПИС
Париж - романтика и завръщане към славното минало на една империя
РАЗКАЗ
Тайният език на слепите музиканти
ЮРИДИЧЕСКА КОНСУЛТАЦИЯ
Писмо от АСП към МТСП до директорите на регионални дирекции за социално подпомагане
Изменения в Правилника за прилагане на ЗИХУ




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017