Брой 07-08, 2010

Тема: ПЪТЕПИС

Париж - романтика и завръщане към славното минало на една империя


Пътуването ми за Париж започна от автобусната гара до Виктория стейшън в Лондон. Народ от всякакви националности и цвят на кожата чакат на огромна опашка за регистрация. Започваме да се опасяваме със съпругата ми, че ще изпуснем автобуса.
Кой да знае, че един час преди пътуването трябва да сме на гарата. Пред мен някакъв господин се обръща и ме пита: "Пил, не пил водка?".
- Каква водка бе, братко - мисля си - аз съм тръгнал за Париж!
Оказа се, че  човекът е поляк. Дошъл  на автогарата към обяд с намерение да пътува за Дортмунд, но мъртво пиян и поради тази причина не го качили на автобуса. Презаверили му билета за два дни по-късно и след това той три пъти се реди на опашка само и само да замине, за който и да е град в Европа. Три пъти го връщат с едно и също обяснение - "Вие сте бил пиян и затова билетът ви е сменен за 15 февруари." Той спори, че никъде в инструкцията за пътуването не е казано, че не може да се качи пиян на автобуса. Казано е, че не може да внася взривни вещества, да говори силно и тем подобни неща, но за пиянство и дума не е споменато. Властите са непреклонни. Не го пуснаха и за Париж.
Потегляме навреме. Сутринта в 6 часа трябва да сме в Париж. Осем часа пътуване през нощта не е най-удобният вариант, но е най-евтиният. Експрес "Евростар" взема разстоянието Лондон - Париж, което е около 450 километра, за три часа, но е много скъпо, ако не си направиш резервация поне месец преди пътуването.
Прекосяваме добре познатата ни провинция Кент и след около 2 часа сме в Дувър - мястото откъдето потеглят фериботите за Кале, Франция. Рутинни, но доста щателни проверки на паспорти, багажи и т.н. Част от мерките за сигурност са заради качването на кораба. Закъсняваме. Редим се на огромна опашка от автобуси, коли и тирове. Независимо от това, че е 12 часа през нощта, оживлението е небивало. Най-после автобусът влиза в огромния търбух на ферибота. Всички пътници са задължени да слязат и да се качат на горните палуби. Слизаме и въобще нямаме усещането, че сме на кораб. По-скоро ми се струва, че се намираме на огромен закрит паркинг. Качваме се на асансьор, някой натиска някакво копче и потегляме нагоре. Когато се отвори вратата, видяхме, че сме на палуба номер 7. Тази и по-горната палуба са огромен комплекс от магазини за парфюми и алкохол, барове и ресторанти. Жена ми се интересува от парфюмите, аз от алкохола. В крайна сметка не купуваме нито едното, нито другото, защото пазим парите си за Париж.
В говорителите звучи гласът на капитана, който обяснява, че корабът потегля с 30 минути закъснение, пътуването ще продължи около 1 час и половина в леко развълнувано море. Следват инструкциите за безопасност. При шест къси и едно дълго изсвирване на корабната сирена всички пътници трябва да се съберат на обозначените места, за да получат спасителни жилетки. Тръпки ме побиват само при мисълта, че може да се наложи да се натопя в ледените води на "Ла Манш"-а. Това е малко вероятно, но все пак съществува като възможност. Движенията на кораба са толкова плавни, че не се усеща нито когато потегля, нито когато акостира. Полюшването е съвсем леко. Бутилките в бара леко звънят от време на време от вибрациите на двигателите.
Въпреки късния час двете палуби са пълни с пътници, най-вече деца от всякакви възрасти, тръгнали на почивка през междусрочната ваканция. Капитанът предупреди, че на кораба е забранено лица под 18 години да играят на машинките за хазарт. Предупреждението имаше обратен ефект. Много бързо всички машинки бяха заети от деца.
След акостирането на кораба пътниците се връщат в превозните средства и започва да се точи огромна колона от всевъзможни возила. Ако човек я наблюдава отстрани, ще се учуди как всичко това е побрано на кораба.
Понасяме се по  осветената магистрала за Париж. Във Великобритания и Франция повечето магистрали са оборудвани с осветление. Мисля си, че това е голямо разхищение на електроенергия. Съвременните автомобили имат много добри фарове и ние в България дори не си помисляме за осветление по магистралите. В 7 часа сутринта (с 45 минути закъснение) автобусът ни оставя на Шарл дьо Гол авеню. Влизаме в станцията на метрото и потегляме към сърцето на града. В парижкото метро станциите и влакчетата не са толкова нови, колкото  в софийското, но релефните линии, които разграничават перона от коловоза са много по-ясно изразени. Те всъщност представляват ленти от гума или някакъв подобен материал с много изпъкнали точки. Тези ленти просто се залепват и едва ли струват много скъпо. В Англия има плочки с такъв релеф, които се използват не само в метрото, но и за обозначаване на пресечките или местата на автоматичните светофари и пешеходните пътеки. Много е трудно да не усетиш този релеф.
Рано сутринта влакчето в метрото на линия 3 е празно. Срещу мене някакъв господин сладко похърква. Най-вероятно се прибира от купон. Преди да отидем в квартирата за освежителен душ се отбиваме в квартално парижко кафе за сутрешната доза кофеин. Аз пия чай, който ми беше сервиран в малък чайник. Когато платихме сметката, цената му се оказа зашеметяваща - 3 евро и 80 цента. За тези пари в близкия супермаркет можех да си купя две бутилки вино. Това беше първият и последният чай, изпит от мен в Париж. Кафето на съпругата ми струваше 2 евро, а 4 дни по-късно на  същото място същата освежителна напитка ни беше сервирана за 1 евро и 20 цента.
Изглежда и тук барманите не се церемонят с чужденците. Закусваме по френски с кроасани от най-близката боланжери - така се наричат тук местата, където се продават кифли, франзели и всевъзможни сладкиши. Французинът закусва с кроасан или франзела, напълнена със сладко. Това не е по моя вкус и затова добавям два сандвича с прекрасен колбас и много ароматно сирене. Френските фромажери (магазините за сирена) пръскат специфично ухание в радиус от поне 20 метра. Същото ухание леко се чувства и във всички супермаркети. За мен лично това не са неприятни миризми.
Макар и недоспали, потегляме на първата си разходка в примамващия ни град. Човек в непознат град се чувства откривател. Качваме се на едно влакче, което не може да се нарече метро, защото се движи над земята и предоставя чудесната възможност да се насладиш на пейзажа. За допълване на френската атмосфера се качва един акордеонист и засвирва прекрасни валсове. След няколко изпълнения мина през вагона, за да получи скромното си възнаграждение.
Слизаме от влакчето и потегляме по безбройните стъпала на един хълм. На върха е известната базилика "Секрекьор" (свещено сърце). Това е втората по височина точка след Айфеловата кула. През 1870 година двама католически бизнесмени дали обет, че ако Париж не бъде разрушен  през войната с прусите, ще издигнат базилика на име - Светото сърце на Христос. Градът бил под обсада 4 месеца, но не бил разрушен. През 1875 г. започнало строителството на базиликата и продължило до 1934 г. Камбанарията на тази забележителна постройка се намира на 83 метра височина и тежи 18 тона. Само езикът на камбаната е 800 килограма. Архитектурата на тази сграда много наподобява византийските базилики.
Спускаме се обратно надолу по хълма с едно вагонче, теглено нагоре с въже, чиято макара се намотава с помощта на електромотор, когато се движи нагоре, а после леко се спуска надолу по обратния курс. Не мога да си представя какво ще стане, ако въжето се скъса.
Слизаме надолу по друг маршрут през Монмартър. Тук са художниците. Предлагат се много картини, голяма част от които прекрасни, на цена от около 500 евро. Любуваме се, но не купуваме. Може би по-нататък.
Озоваваме се пред известното кабаре "Мулен руж". То не е музей, а е действащо и днес.
Малко по-нататък се намира Триумфалната арка. Тя е висока 50 метра и широка 45. Това е архитектурно чудо, което буди възхищение и днес. Тя увековечава победите на армията на Наполеон. По страничните й колони има барелефи от различни художници. Тридесет щита символизират 30 победи на славния пълководец. Арката е проектирана от Жан Шалгрен. Той започнал строителството през 1810 година. Същата година Наполеон се жени за австрийска принцеса. Той много искал да я впечатли, като на път за Лувъра, където е била сватбата, минат под арката. Понеже тя била току що започната, конструкторът бил принуден да направи фалшиво копие. Днес осем километра по-нататък от това място е построен небостъргач, който имитира арката, но с много по-големи размери. Двете  вертикални колони и хоризонталната отгоре на тази новопостроена арка всъщност са сгради, в които се помещават офиси, магазини и т.н. Небостъргачът въобще не изглежда, че е на такова разстояние.
Минаваме под Триумфалната арка и тръгваме по известния булевард Шан-з-Елизе. Тротоарите и платната за движение на автомобили са много широки и пълни с пешеходци и коли. Никога на едно място не съм виждал толкова хора. Имаш чувството, че тук се е събрал целият свят. Свири шотландски духов оркестър. Тук там се виждат и шотландци в техните полички - вероятно привърженици на гостуващия отбор по ръгби. Множеството е от всякакви националности. Дори си мисля, че французите са малцинство на този булевард.
Хората са много, но кафетата още повече - има място за всички. Отбиваме се в едно от тях и си купуваме кафе и сладкиши - тарталета с малини и френски ябълков пай. Аз не съм голям ценител на сладкишите, но съпругата ми казва, че ядем нещо изключително.
Булевардът завършва с площад "Конкорд". Място забележително не само със своя простор, но и с това, че по време на Великата френска революция тук са обезглавени много забележителни и по-малко забележителни личности. Представям си неуморно работещата гилотина. Оттук не е далеч река Сена и един от най-забележителните й мостове - "Александър ІІІ". Той е подарен на Франция от Русия по случай Парижкото Експо през 1889 г.  Изискването на французите е било мостът да няма нито една колона, а да се крепи само на двата бряга, за да не пречи на корабоплаването. Руските конструктори не само са спазили това изискване, но от двете страни, по парапетите  и извън тях, са разположени изключително красиви скулптори. Мостът е достатъчно широк и здрав да понесе и сегашния парижки трафик. Отдолу реката често се вълнува от преминаващи корабчета и лодки. Движението във водата е доста интензивно.
Насочваме се към двореца Тюйлери. Неговата огромна градина е свободна за разходка на туристите и парижаните. Алеите не са асфалтирани, а са покрити с чакъл - така както е било някога. Дърветата са подрязани в квадратна форма. Цари спокойствие и зеленина в сърцето на многомилионния град. В края на градината се озоваваме пред Лувъра. Входът на тази впечатляваща сграда представлява огромна пирамида от стъкло. Лувърът е построен във формата на буквата "П". В него се съхранява най-голямата колекция от картини и други произведения на изкуството. Не зная колко дни са необходими, за да бъде разгледана, но ние сме решили да й посветим един от следващите дни.
В съседство, под земята, се намира огромен търговски комплекс. В него дневна светлина прониква през една друга пирамида от стъкло, обърната с върха надолу. Сякаш, за да я подпре от пода се издига още една малка каменна пирамида. Шегата на конструктора е, че върховете на тези две пирамиди въобще не се допират, а между тях има около 30 сантиметра разстояние.
Архитектурните чудеса в Париж са навсякъде. Както в миналото, така и сега французинът иска да изгради нещо уникално, красиво и забележително. В града се чувства простор и релаксираща атмосфера, независимо от голямото оживление навсякъде. Стремежът към красота рефлектира и в облеклото на местното население. Хората са облечени елегантно, с много изискан вкус. Да не говорим за уханието на всевъзможни фантастични парфюми. Англичаните се обличат спортно - с дънки, маратонки, тениска и някакво яке. Така сме облечени и ние със съпругата ми. Чувстваме се като хора дошли от дълбоката провинция.
Отправяме се към известната катедрала Нотър Дам дьо Пари.
Влизаме в нея 10 минути, след като е започнала вечерна служба. Под звуците на органа пееше момченце с ангелски глас. Храмът се намира на остров Ил дьо ла сите в река Сена. Преди 2000 години тук са се заселили две келтски племена под общото име Паризии. От тях идва името на града. Няма по-старо място в Париж. По-късно именно оттук римляните и франките разширяват населеното място.
През 1163 година папа Александър ІІІ поставя първия камък на катедралата. Започва усилен 170-годишен труд на армии от архитекти и занаятчии. Строежът е завършен през 1330 г. Катедралата е дълга 130 метра, а кулите й са високи 69 метра. Има три главни входа.
През 1793 г. революционерите я ограбват и сменят името й. За известно време тя се е наричала Храм на разума. През 1804 г. тук е провъзгласен Наполеон за император.
Напускаме храма и се отправяме към Латинския квартал. Винаги съм си мислил, че това място е образец за аристократизъм, но се оказа, че не е така. В миналото този квартал е бил средище на студентската младеж, а днес кипи от жизнерадост, поддържана от стотиците ресторантчета - пицарии, кебапи и типично френски места за ценителите на кулинарното изкуство. Тук уличките са тесни и павирани. Няма никакво движение на коли. Към 7 часа вечерта пред ресторантчетата излизат хора, които канят клиентите да влязат - "Заповядайте да опитате нашата пица!", "Влезте да похапнете истински кебап!".
Ние потъваме в едно френско ресторантче със скромното име 33. За 10 или 15 евро можеш да си избереш меню – ордьовър, основно ястие и десерт. Това мисля, че трудно ще се случи и в софийски ресторант. Поръчвам си за ордьовър охлюви, основно ястие - телешка пържола в сос от синьо сирене и десерт - изненадата на готвача. Заведението е малко, но на два етажа. По-голямо летене на келнери не съм видял никъде. Много хора, много бързо обслужване и точни сметки - това може да се каже за сервитьорския труд.
Пристига ордьовърът, разбира се с чаша червено вино. В чинията има 6 охлюва с черупките. Трябва да извадя месото със специален инструмент. Става ми ясно, че охлювите са били извадени, почистени, подправени с чесън, опържени в масло и отново набутани в черупките. Да се извадят не беше трудно. Сетих се за хилядите охлюви, които обитават градината ни в България и никога не съм си представял, че са такъв деликатес. Телешкото е алангле – сочно и крехко, а изненадата на готвача се оказа ябълков пай със сладолед.
Излизаме от ресторанта към 9 и 30 ч. и отвън още се вие опашка от чакащи да влязат. За французина не е скъпо да отиде на ресторант и той ходи. Тази възможност не пропускат и многото туристи.
На следващия ден вземаме влакче и потегляме за Версай. Оказва се, че Версайският дворец, в който са живели много крале и кралици, е доста извън града. Седемнадесети век е бил златен за Франция. Кралят-слънце Луи ХІV  е построил много бляскави сгради. Една от тях е Версайският дворец. Не можахме да го разгледаме, защото опашката отвън беше огромна. Затова пък напълно безплатно се разходихме в неговия парк. Той е огромен. От единия до другия край се обхожда за около час и половина. Като прибавим към това и час и половина връщане, можем да си представим за какво ходене става дума. Тук някога придворните и кралете са яздили коне. Разбира се в средата има огромно езеро, по което плуват патици, лебеди и диви гъски. Храстите са подрязани в причудливи форми. Например храстът може да представлява едно кълбо отгоре и куб надолу или няколко кълба едно върху друго. Не мога да си представя каква поддръжка изисква всичко това. Тревата не е като английската трева. Тя стои малко на туфи. В Англия всяка тревна площ е като килим.  Оформени са различни кътчета за отдих и всичко това е на разположение на французите и туристите напълно безплатно.
Третият ден от нашето пребиваване в този град посвещаваме на Лувъра. Входът за слепите посетители и техните придружители е напълно безплатен. Ако носех със себе си лична карта или паспорт щях да получа безплатно и аудиогид със слушалки, в които чрез радиосигнал звучи описание на всяка картина. Изобразителното изкуство е най-недостъпното за слепите хора. Не вярвам, че слепите могат да рисуват, а глухите да пеят. Стоя пред Джокондата и никак не мога да си представя усмивката на Мона Лиза. В главата ми се въртят мисли как тя е украсявала спалнята на Луи XIV, а по-късно на Наполеон. Преди Първата световна война е била открадната и за няколкото години, през които е била в неизвестност, от нея са направени 6 копия, сполучливо продадени на американски милионери като оригинали на цена от около 15 милиона сегашни долара за всяка от тях. Когато Перуджи - крадецът на картината, опитал да продаде оригинала бил арестуван, а на 4 януари 1914 година Джокондата се завръща в Лувъра и никога повече не го е напускала. Съпругата ми казва, че в това произведение на изкуството има някакъв магнетизъм. Тръгваш си, а тя те привлича отново да я видиш.
Представих си най-образно една картина на Давид за коронацията на Наполеон. Може би за това ми помогна и фактът, че бях прочел една книга за императора и първата му съпруга Жозефина.
Излизаме от Лувъра и на път за квартирата в метрото малко се забавих, за да направя път на един господин да слезе. Той на чист български език ми каза: "Айде бе, тъпак!". В главата ми моментално дойде идея за достоен отговор, но се въздържах. Очевидно този човек ме мислеше за французин и затова реши да прояви тази нашенска любезност. После си помислих - двама българи се срещнахме в многомилионния град и щяхме да се поздравим съвсем подобаващо.
За десерт на нашето посещение оставихме Айфеловата кула. Построяването й е било възложено на Аугъст Айфел по случай Парижкото Експо през 1889 г. - сто години след революцията. Първоначално е било предвидено тя да просъществува около 20 години, но благодарение на един глас повече "за" в Парижкия общински съвет за нейното оставане, тя съществува и днес. По-голяма конструкция само от желязо едва ли съществува на друго място в света. От началото на миналия век и досега тя има и чисто практичното предназначение да бъде важен комуникационен възел. Оттук е излъчен първият радио сигнал, а през 1935 година и първият телевизионен сигнал. Поддръжката й изисква средства, но и приходите от желаещите да се качат на върха туристи не са никак малко. В пространството под нея се вие огромна опашка и всеки плаща по 14 евро. За мен и съпругата ми намалението беше 50%. Понеже се виеха две опашки, ние се наредихме на по-късата. Оказа се, че тя е за пешеходци хора, които желаят да катерят безбройните стъпала. Попитахме дали по-нагоре има асансьори и ни отговориха, че има от втория етаж. Викам си един етаж - колко му е. Кой да знае, че този етаж е висок 100 метра – колкото 33-етажна сграда! Добре, че сме добри катерачи - взехме тази височина само с една почивка.  После нова опашка - още по-голяма, защото нагоре има още 183 метра, но няма стъпала. За асансьора се плаща допълнително. Търпението ни беше възнаградено. Ние се изкачихме на 283 метра височина. Гледката към всички посоки на града е незабравима.
Какво има на върха на Айфеловата кула? За мое учудване офис на Аугъст Айфел, в който, разбира се, направен от восък, седи самият той и неговата секретарка. В съседство има и тоалетна, която за съжаление не работеше, но по принцип е действаща. Помислих си щом там има офис, трябва да има и тоалетна. Иначе в случай на нужда колко време ще бъде необходимо на служителя да слезе до долу и какво ще се случи, ако нуждата е особено належаща. Същото се отнася и за туристите.
Айфеловата кула е обкичена със светлини, което през нощта я прави особено бляскава. На всеки кръгъл час лампите започват да мигат и се получава изключително светлинно шоу, забележимо от почти всяка точка на града.
Довиждане, Париж! Вече сме на път в метрото за автогарата. Една доста мургава жена, навярно португалка, влиза във влакчето с нещо като количка, на която има тонколони и малък усилвател. С плейбек тя запява популярни мелодии на Сезария Евора. Удоволствие беше да я чуем точно преди да напуснем града. Вече сме в автобуса и препускаме по магистралата за Кале. Шофьорът натиска клаксона, защото на пътя е кацнал фазан. Това е често явление тук. В далечината се виждат спретнати къщи, пред някои от които има струпани дърва за огрев. Пейзажът  е най-вече безкрайно поле. Без нито един квадратен метър необработена земя! Оттук идват сирената в супермаркетите, месото и прекрасното вино.

Йордан МЛАДЕНОВ
Виж снимки:









Назад

Всички статии на Брой 07-08, 2010

*60 ГОДИНИ СПИСАНИЕ "ЗАРИ"
Добре дошла отново, Мира!
160 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ИВАН ВАЗОВ
Автобиография
Дядо Йоцо гледа
АВТОРСКИ КОНЦЕРТИ НА ПЕТКО СТАЙНОВ В СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ
Първите авторски концерти на български композитор на художествена музика в САЩ
ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
В управителния съвет на Съюза на слепите в България
Четвърти Национален фестивал на хора с увреждания - Перник 2010
На събор край Асеновград
ДИСКРИМИНАЦИЯ
Изхвърлиха слепец с куче-водач от тролея
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
София
Плевен
Добрич
Пловдив
Кюстендил
ОБЯВИ
Покана
Запознанства
60 години списание "Зари"
ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДРУГИТЕ МЕДИИ
Невидимото за очите
Фаворитката на "България търси талант" изпя пред пловдивчани бъдещият химн на града
ПЪТЕПИС
Париж - романтика и завръщане към славното минало на една империя
РАЗКАЗ
Тайният език на слепите музиканти
ЮРИДИЧЕСКА КОНСУЛТАЦИЯ
Писмо от АСП към МТСП до директорите на регионални дирекции за социално подпомагане
Изменения в Правилника за прилагане на ЗИХУ




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017