Брой 09, 2010

Тема: *60 ГОДИНИ СПИСАНИЕ "ЗАРИ"

С Йордан МЛАДЕНОВ, дългогодишен редактор в списание "Зари", разговаря Димитрина МИХАЙЛОВА


- В продължение на много години ти беше наш колега, всъщност откога работиш в редакцията на "Зари"?
- Започнах от 1981 година и напуснах през 1999 година - това са точно осемнадесет години. По онова време бяхме трима редактори - Мира Попова, Таня Йовева и аз.  Главен редактор беше г-жа Елицина. Разбира се имаше и други редактори, които бяха изпращани при нас за по-кратко или по-продължително време, но  за всички не мога да си спомня. Един от тях беше Ганчо Ангелов.
Малко след мен в редакцията като заместник главен редактор постъпи Слава Ганева, а след това като редактор и Тони Марков. За извършване на огромната техническа работа ни помагаха две сътруднички. Освен това на хонорар или както сега е прието да се казва по граждански договор към редакцията на списанието работеха един художник, един фотограф и много сътрудници. Сътрудниците водеха различни рубрики - например хумористичната страница се водеше от Тодор Климентов. Имаше коректор и чистачка. Това беше екипът на редакцията, когато аз постъпих на работа.
Печатните издания в България по онова време имаха свой методически, ръководен или консултативен, орган, който се наричаше "Редакционна колегия". Своята редакционна колегия имаше и нашето списание. По-късно тя беше разпусната. Всеки месец на свое заседание редколегията разглеждаше материалите за предстоящия брой. Нейните членове изразяваха своето мнение за всеки материал, даже можеха да спрат някой от тях.
- Това цензура ли означаваше?
- Не може да се твърди, че е имало някаква сериозна цензура. Аз си спомням, например, че веднъж възникна голям спор. Професорът по офталмология Константинов беше член на редколегията и не някой друг, а именно той спря един материал.
Един от новодошлите редактори, които минаха и заминаха през редакцията - Боян Петков беше написал материал за някакви екстрасенси, които едва ли не с магьоснически средства лекували катаракта, хората ей така проглеждали и т.н. Тогава професорът каза, че това са глупости и че ако този материал се пусне, то той незабавно ще напусне редакционната колегия. Това беше единственият случай, когато е спиран материал. Отделен въпрос е, че преди 89-а година ние, като всички български журналисти, много добре знаехме какво можеше и какво не можеше да се пише. По-скоро можем да говорим, че тогава имаше не толкова цензура, а автоцензура.
С приближаването на  89-а година започнаха да възникват и някой спорове с ръководството на Съюза на слепите по повод на някои наши публикации, имаше и  сериозни дискусии, но и те не са си позволявали да спират материали.
Случвало ми се е по повод на моя публикация да имам среща с председателя на Съюза. Тогава председател беше г-н Янаки Градев. По повод на нещо написано от мен, той ми казваше, че това е мое мнение, на което аз имам право. Той може и да не е бил съгласен с мен, но  никога не ми е спиран материал.
Нещо повече. Страниците на списанието бяха винаги отворени за всеки, който се е почувствал по някакъв начин засегнат от публикуван в списанието материал. За отговор ние  му предоставяхме толкова страници, колкото са написани по засегналия го проблем.
- Освен редакторите кой друг пишеше в списанието, имаше ли някакви ограничения?
- Имаше доста съюзни членове, които редовно ни изпращаха материали. За "Зари" пишеха и  доста външни автори.
Спомням си, че по веднъж в годината събирахме нашите дописници, така ги наричахме тогава. На тези срещи ние им давахме инструкции към какви проблеми да се насочват, кои проблеми са интересни за нашите читатели. Техните дописки бяха  сравнително кратички - информации за живота на организациите, някакви новини и т.н. На тези годишни срещи се събираха около 20-30 дописници. Въпреки че те не бяха професионални журналисти, техните дописки ни даваха по-пълна и по-автентична картина за живота в съюзните организации.
- А какви рубрики имахте тогава?
Имахме  рубрика, която отразяваше живота на местните и районните организации на ССБ. Проблемите на стопанската дейност се отразяваха в рубриката, която през годините се оформи като "Икономика, бизнес, пазар".
Имахме и рубрика "Разкази за родината". В нея се разказваше за някоя красива местност в България или за някой завод. После я махнахме, защото по никакъв начин не беше свързана с живота на слепите. В тази връзка си спомням, че ние правехме публично обсъждане на списанието в рамките на цялата журналистическа гилдия, като организирахме открити срещи в Съюза на българските журналисти. Лично аз съм ходил поне на три такива обсъждания. На тези срещи се обсъждаха материалите на списанието с външни журналисти. Колегите от другите медии ни даваха своите препоръки за това какво можем да променим. При едно от тези обсъждания един от тях каза: "Бе, каква е тая рубрика "Разкази за родината", вие все едно, че адресирате списанието към читатели, живеещи в чужбина?".
По-късно и ние се убедихме в безсмислеността на тази рубрика и я свалихме. Имаше хумористична страница, където публикувахме фейлетони, които вече бяха излезли някъде или бяха излъчени по радиото. Тя също не беше от най-добрите ни постижения.
В началото, много отдавна, имаше рубрика за децата, която ние спряхме и после Георги Братанов я възстанови. Естествено имаше и рубрика "Поглед към света" за живота на слепите в чужбина. Това бяха основните рубрики. Известно време се опитвахме да поддържаме и рубрика от рода на запознанствата, но тя, някак от само себе си, изчезна.
- Ти си работил при трима главни редактори, при кого от тях списанието най-много ти харесваше?
- Това е вярно, аз започнах при Лиляна Елицина, после дойде Спас Карафезов, а след това и Гошо Братанов. При Елицина списанието беше интересно, защото имахме много сътрудници. От друга страна обаче, като интересни материали за четене, времето след 89-а година предлагаше много повече. Самото време вече беше много интересно, което съответно се отрази и върху качествата на материалите. Мисля, че в началото на 90-а година главен редактор вече беше Спас Карафезов.
По времето на прехода започнаха интересни движения в държавата, а и в самия съюз. Тогава материалите ни не бяха посветени само на съюзна тематика. Мисля даже, че, увлечени от самото време, ние малко попрекалихме и бяхме го ударили повечко на политика, например списание "Кръгозор", което тогава беше с научнопопулярни материали излизаше изключително с политически статии. После, понеже аз го правех, се убедих, че не всичко е политика и върнахме предишната тематика.
Моето лично мнение е, че при Гошо Братанов малко се затворихме. Струва ми се, че дори започнахме да бягаме от големите проблеми на слепите. 90-те години  бяха преломно време, именно тогава се решаваше по какъв път ще тръгне Съюзът на слепите в България, а ние малко си пишехме за рутинни неща и бягахме от сериозните проблеми в нашата организация.
- Освен списание "Зари" какви други списания издавахте?
- Излизаха специализирани издания за жените, литературно издание, списание за децата "Другарче". По-късно започнахме да издаваме и списание за тийнейджърите, а списание "Кръгозор" е излизало винаги. Говорещите списания "Знание" и "Съвременност" излизаха отначало на ленти, а по-късно на касети.Покрай демократичния процес в страната ние с Тони Марков и Владислав Кацарски издавахме известно време списание "Куриер". Неговото издаване започна покрай подготовката за извънредния конгрес на Съюза. То излизаше и на брайл, и на плоскопечатен шрифт. Имахме идеята да го издаваме паралелно със "Зари". Издадохме няколко броя, после продължихме само в говорещ вариант, но събитията отминаха и ние престанахме да го издаваме. Сега от позицията на изминалото време можем да си дадем по-точна сметка кое е било добре и кое не. Аз лично продължавам да мисля, че това почти мимолетно наше начинание имаше своята положителна роля в започващата демократизация на нашия съюз.
- Сигурно можеш да разкажеш някоя интересна случка от живота на колегите в редакцията?
- Като два апогея, ако може така да се изразя, лично аз смятам две неща.
Едното беше през 89-а година. След като у нас вече бяха започнали промените, започнаха и събитията в Румъния. Беше през декември, ние от редакцията събрахме пари и направихме колет, въпреки че и в България нямаше много какво да се купи по онова време като храна. Но ние изпратихме помощ на румънските ни колеги, защото по радиото съобщаваха, че там е много тежко положението. После получихме съобщение, че колетът с хранителни продукти така и не е стигнал, защото пощите са го държали някъде си и впоследствие е бил унищожен.
Второто нещо, което си спомням с много голямо задоволство, е как за една Коледа събрахме пари помежду си и подарихме на едни дечица без родители чисто ново колело.
- В кой момент от работата си  в редакцията си се чувствал най-неудовлетворен, имало ли е неудобни моменти?
- За мен най-големият резил от цялото съществуване на редакцията бяха трите години, в които не излизаха брайловите списания. Дори и сега никой не може да ме убеди, че не е имало начин да се намерят пари, за да се купи хартия. Още по-интересното е, че през тези три години хората продължаваха да се абонират за списанията. Това всъщност още веднъж показа колко нашите издания са нужни за хората. В този период съм се чувствал най-ужасно, защото ние в редакцията подготвяхме съответните броеве, трупахме ги на камара, а после, доколкото си спомням, ги издадохме накуп. Съюзът на слепите вероятно е изпадал и в по-тежки финансови кризи, но мисля, че редакцията никога не е изпадала в по-лошо положение.
- А сега за разнообразие и малко за да избягаме от прекалено сериозния тон на разговора, ще те помоля да разкажеш и нещо весело и забавно от живота на редакцията, такова каквото ти си го запомнил.
- Не мога да се оплача от живота и работата с колегите в редакцията. Естествено е, че от време на време на всички е необходимо да общуват помежду си и в по-свободна обстановка. Не мога да не ти разкажа как веднъж решихме скромно да отпразнуваме осми март. Много скромно го отпочнахме. Купихме си 6 килограма фино свинско месце и други вкусотии и разбира се прилично количество добро вино. На два грила, които бяхме си донесли от вкъщи, се въртеше месото. Бяхме заедно с момичетата от фонотеката и изкарахме много приятно. Аз бях обещал да заведа жена си на ресторант за празника, но познай от три пъти дали това се случи. Много хубави и весели моменти мога да разкажа, но този купон е оставил у мен изключително приятен спомен. И в тази връзка искам да ти припомня с какво най-вече съм известен на колегите си и на хората, които често са идвали в редакцията. Имахме традиция да празнуваме всички наши рождени дни и други празници. Аз винаги имах отговорното и много приятно за мен задължение да ходя да купувам виното от емблематичния за всички ценители магазин "Бай Генчо". Дори и сега, след двадесет години, когато ме срещат колеги и приятели  всичките си спомнят и казват - "ти все ходеше и носеше виното от бай Генчо". Ето с това съм известен и си го спомням като изключително приятно задължение.
- Независимо от това, че през доста голяма част от времето си живееш в Англия, ти все пак продължаваш да ни изпращаш материали и вероятно продължаваш да следиш изданията на редакцията. Като човек с богат опит какви препоръки би дал?
- Разбира се, че следя, разбира се, че чета всеки брой на списанието. Вярно е, че това е орган на Съюза на слепите, а който дава парите, той поръчва музиката, но кардиналните проблеми на слепите невинаги са свързани с организационния живот на Съюза. Разбира се заседанията на управителния съвет и други проблеми трябва да се отразяват на страниците на списанието, защото те вълнуват много съюзни членове, но повече внимание трябва да се отделя и на проблеми като интеграцията на слепите ученици, на проблемите на трудоустрояването на незрящите, което вече не е само работа на Съюза. Мисля, че трябва да се пише повече за нещата, които се породиха от новото време. Да се публикува повече информация за чуждестранния опит в тези сфери.
Спокойно мога да кажа, че без изплащането на хонорари на сътрудниците и с толкова малък екип, и с ангажиментите за издаването на толкова много говорещи и брайлови списания, работата на редакцията е наистина добра. Навремето за нищо и никакъв материал на дописниците се плащаха между 10 и 15 лв., а това тогава не бяха съвсем малко пари. За превод също се плащаше. А така без пари - трябва много да го е напънало човека, та да даде материал за публикация при вас.
Тази година се навършват 60 години от съществуването на списанието, а това е една почетна възраст за много малко списания в България - те се появяват и изчезват, а ето това списание е просъществувало и дай Боже да просъществува, защото, както ти казах, хората имат нужда от него във всичките му форми на разпространение.


Назад

Всички статии на Брой 09, 2010

*60 ГОДИНИ СПИСАНИЕ "ЗАРИ"
С Йордан МЛАДЕНОВ, дългогодишен редактор в списание "Зари", разговаря Димитрина МИХАЙЛОВА
25 напрегнати и ползотворни години
АБОНИРАЙТЕ СЕ
Абонаментна кампания 2011
ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
Обръщение на председателя на ССБ до председателите на РСО
Становище
Открито писмо
Становище
ЕСПЕРАНТО
Активна дейност на българските слепи есперантисти
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Горна Оряховица
Плевен
Средец
Бургас, 19 август
Добрич
ИНФОРМАЦИОННА БАНКА "ЗАРИ"
Не доказаха връзка между рака и употребата на мобилен телефон
ООН: Озоновият слой бавно се възстановява
НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК
125 години от Съединението
ПРОЕКТИ
Работен семинар на специалистите от "Бюро по труда за лица със зрителни увреждания"
СПОРТ
Страсти край големия язовир




Архив на изданието
1 2 3 4 5 6
8 9 10 11 12