Брой 10, 2010

Тема: *60 ГОДИНИ СПИСАНИЕ "ЗАРИ"

С трайна следа в развитието на списанието


Юбилеите са най-подходящият повод да преосмислим извървян път и да отдадем заслуженото признание на тези, които са оставили дълбоките следи в него и са определили посоката му към добро и дълго развитие. Списание "Зари" навърши 60 години. Много и при това добри издания от периодичния печат вече не съществуват, но то се съхрани, въпреки превратностите на времето през тези десетилетия.
Неговата история незаличимо е свързана с името на Минчо Стоянов – първия главен редактор, който му даде истински живот и му служи 27 години до последния си час. Това е първата половина от извървения път на списание "Зари". И бих казала – решаващата, за да бъде то и днес желано и очаквано от хората с увредено зрение. Неповторима е личността на Минчо Стоянов и може би затова той остави толкова дълбока следа в развитието не само на сп. "Зари", но и на брайловия печат у нас. Без брайловото писмо слепият човек сякаш остава неграмотен. Докосването до релефните букви му дава усещането за равнопоставеност и пълноценност.
Още с постъпването ми в редакцията Минчо Стоянов стана мой учител, мой духовен баща. Отделяше ми много внимание, водехме дълги разговори, разказваше ми различни епизоди от живота на слепи хора, от събития, свързани с тях, от историята на Съюза. Възлагаше ми да редактирам материали, макар да знаеше, че съм неопитна и няма да се справя добре.  Когато му занесох първите обработени материали, застанах пред него със свито  сърце – дали съм се справила, много ли ще се изложа? За моя потресаваща изненада той ме помоли да му чета текстове дума по дума – ту приемаше, ту отхвърляше написаното от мен и непрекъснато ми обясняваше защо го прави. Няколко пъти ми повтори, че не е лошо това, което съм редактирала, но променям стила - изречението става мое, а не на автора. Помни, ми казваше, че отдолу под материала ще стои неговото име! Така Минчо Стоянов започна да ме учи на професията журналист. Запомних от него много ценни неща, които бяха златните правила във всяка моя работа. Над всичко трябва да се пази и съхранява българският език, неговото богатство, чистотата му. Днес той би се гневил най-много на липсата на езикова култура и занемаряването на българския език в сегашния печат, би се гневил и на безогледното и недомислено нахлуване и настаняване на хилядите чуждици в нашия език. У този човек всичко беше разумно и добронамерено, с отворено сърце към хората. Правеше и даваше много от себе си, а беше пословично скромен и безкористен. Затова имаше авторитет сред нас, респектираше ни не само като невероятен редактор, но и като учител и човек.
Беше изключително взискателен към себе си. Трудно пишеше – обмисляше всяка своя дума, търсеше мнението ни, искаше да бъдем обективни и да му кажем какво не ни харесва, не позволяваше да го хвалим, не приемаше, че е прекалено голям пред нас, за да го оценяваме, за да ни слага до себе си.
Според Минчо Стоянов списанието трябваше да дава максимално количество информация на читателите не само за съюзната дейност, но и за живота на слепите по света, за всяка новост в областта на образованието, техническите помощни средства и съоръжения, за интересни практики в рехабилитацията, спорта, творчески изяви – за всичко, което може да бъде важно и полезно на слепите хора в България. Беше дълбоко убеден, че колкото по-информирани са читателите ни, толкова по-устойчиви стават в стремежа си да преодоляват социалните и психологическите последици от слепотата. В редакцията пристигаха много издания за слепи от цял свят. Минчо Стоянов беше прекрасен преводач от няколко езика и не само превеждаше, а и немалка част от преводите си използваше за източници на новини. Съкращаваше и обработваше, като оставяше само най-ценното, най-важното от материала. Целта му беше колкото е възможно повече информация да се побере на страниците на "Зари" – спомням си, че дори от Китай бяхме получили два свитъка и когато казах на главния редактор, че са на китайски и нищо не може да се разбере от тях, той ми се усмихна предизвикателно – "Още ли не си намерила преводач?". За него нямаше невъзможни неща, стига човек да желае да търси новина и информация.
Изключително честен и прям, не понасяше лъжата и интригантството. Възмущаваше се от непрестанните заяждания на тема слепи – зрящи. Според него зрящите трябва да уважават слепите, а слепите да разбират, че имат нужда от зрящите и че противопоставянето е пагубно за тези взаимоотношения. Опитваше се списанието да помага за намирането на решения по всякакви проблеми в живота на невиждащите хора.
Главният редактор остави дълбока следа и в моя живот. Научи ме да бъда отговорна и дисциплинирана в работата си, да бъда взискателна и към себе си, и към екипа, с който работя. Като зам. главен редактор отговарях за плоскопечатния вариант на списанието и работех с хора, които бяха на хонорар при нас. Това обаче не им позволяваше да нарушават сроковете и изискванията за качеството на списанието.
За нас двамата имаше дни, в които се чувствахме много значими – това бяха посещенията ни при академик Петко Стайнов. С него при всяка среща имахме дълги и много ползотворни разговори. Минчо Стоянов искаше съветите и мнението му за нови рубрики, за важни актуални теми или събития, които да имат място на страниците на списанието. Дълбоко ценеше мъдростта, таланта и добродетелите на този изключителен българин.
Умението да се вслушва в чуждото мнение, да го уважава, дори то да е различно от неговото, беше характерна черта на Минчо Стоянов. Връзката с дописниците и авторите според него беше решаваща за успеха на всеки брой от списанието. Затова много държеше на срещите и семинарите с тях, отделяше им време и внимание, когато идваха в редакцията. С членовете на редколегията почти ежедневно разговаряше, споделяше идеите си, консултираше се. А това правеше списанието по-добро и полезно.
До последния си час, въпреки жестоките физически болки, които понасяше от коварната болест, Минчо Стоянов не напускаше редакцията и работеше неуморно. Знаеше, че скоро ще напусне този свят и се стараеше колкото е възможно повече материали и преводи да ни остави. Най-ценното обаче, което ни остави, е блестящият му пример на голям професионалист и високоблагороден човек, живял достойно и оставил след себе си едно списание, съхранило се 30 години след неговата кончина – списание "Зари".

Лиляна ЕЛИЦИНА


Назад

Всички статии на Брой 10, 2010

*60 ГОДИНИ СПИСАНИЕ "ЗАРИ"
Следваме традицията с обич
С трайна следа в развитието на списанието
Беше и си остава непримирима
Човекът, който вижда със сърцето си
Недовършена история
Проглеждахме с поезията му
"Разговор с вас"
Винаги ще работим с любов за Вас, приятели!
КОНКУРС ЗА ЕСЕ "СПИСАНИЕ "ЗАРИ" В МОЯ ЖИВОТ"
Публикуваме есето, спечелило първото място в конкурса по случай нашия юбилей
СПОРТ
Сълзи от радост - сълзи на равносметка
Расим Низам зае десето място на световното по шахмат
ФРАГМЕНТИ ОТ НАШИЯ АРХИВ
15 октомври - Международен ден на белия бастун




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017