Брой 10, 2010

Тема: *60 ГОДИНИ СПИСАНИЕ "ЗАРИ"

Беше и си остава непримирима


С Лиляна ЕЛИЦИНА разговаря Димитрина МИХАЙЛОВА

Лиляна Елицина е родена на 8 февруари 1946 г. във Враца. През 1967 г. завършва медицинския колеж "Йорданка Филаретова" в София. Поради силно влошено зрение от ТЕЛК е насочена към Съюза на слепите в България. Същата година постъпва на работа в хора на слепите и е приета за редовна студентка в СУ "Св. Климент Охридски". През 1971 г. завършва университета, специалност българска филология и е назначена за редактор в сп. "Зари". Три години по-късно е зам. главен редактор, а от 1980 до 1988 г. е главен редактор на списанието. През 1976 г. завършва и Академията за обществени науки и социално управление – специалност управление на социално-политическите дейности. През 1988 г. напуска редакцията по собствено желание. Една година работи като монтажист на детски игри в инвалидна кооперация "Здраве". От 1989 до 2003 г. е главен редактор на в. "Тишина". От 2003 до 2007 г. работи последователно като държавен експерт и н-к отдел "Интеграция на хората с увреждания" в МТСП и е секретар и говорител на Националния съвет за интеграция на хората с увреждания към Министерски съвет.  От  2007 г. е пенсионерка.
След 1990 г. Лиляна Елицина има и обществена дейност в областта на хората с увреждания. В периода 1997-2004 г. е секретар на Фонд "Рехабилитация и социална интеграция" към МТСП. В мандат 1999-2003 г. е общински съветник в Столичен общински съвет. От 2001 до 2005 е член на Управителния съвет на Фонд "Социално подпомагане" към МТСП.

- Кога и при какви обстоятелства започнахте работа в редакцията на списание "Зари"?
- В сп. "Зари" постъпих през 1971 г. след дипломирането си в Софийския университет. Завърших българска филология и много исках да работя като журналистка. Тогава редакцията имаше само двама щатни служители - главния редактор Минчо Стоянов и уредничката Роза Бояджиева, която му беше и четец. Редакцията се помещаваше в канцеларията на читалището на слепите на пл. "Славейков". Започнах работа с огромно желание и ентусиазъм. Познавах добре списанието, защото изчитах всеки негов брой. Познавах лично и много от авторите му. Преди да постъпя в редакцията, четири години работих в професионалния хор на слепите. Главният редактор ми възложи да отговарям за плоско-печатния вариант на списанието. С неговата помощ сравнително бързо навлязох в журналистическата професия.
- Кога станахте главен редактор на списанието?
- През 1980 г., близо година след смъртта на Минчо Стоянов, бях назначена за главен редактор. В онези времена на такава длъжност не можеше да се назначават хора, които не са членове на БКП. Бях завършила Академията за обществени науки и социално управление и явно този факт даде основание за назначаването ми. Това обаче не промени нещата в редакцията. Може би имаше значение за мен преди всичко в морален аспект – да заема мястото на такъв блестящ и неповторим главен редактор като Минчо Стоянов беше огромна отговорност и предизвикателство.  Амбицията ми беше да следвам неговия път и давах всичко от себе си, за да става списанието по-добро, издателската дейност на редакцията да се разширява и обогатява.
- Когато бяхте главен редактор, отколко редактори се състоеше  екипът ви?
- Щатните бройки бяха 5 – главен редактор, 3-ма редактори, уредник и четец на незрящите колеги. За изготвянето на плоскопечатния вариант на "Зари" имахме постоянни нещатни сътрудници на хонорар: коректор, художник-оформител, технически редактор и фотографи.
- Списание "Зари" винаги е било орган на Съюза на слепите в България и е нормално съюзната проблематика да бъде силно застъпена, но освен на съюзните проблеми - на какво друго акцентирахте, какви други теми и проблеми третираше списанието? Ползвахте ли се от  услугите и на  нещатни сътрудници?
- В рубриките "Поглед към света", "Наука и практика" публикувахме преводни и оригинални материали за живота на слепите в другите страни, за новости в тифлотехниката, научни и проблемни статии в областта на образованието и рехабилитацията на незрящите, на офталмологията и медицината. Списанието беше чудесна възможност за изява на нашите читатели в рубриките "Литературни страници" и "Творби на слепи автори", в хумористичната рубрика "Задевки".
- Сътрудничехте ли си и с колеги от други медии?
- О, да. С колеги от БНР и БНТ, БТА и големите ежедневници поддържахме много добри контакти. Ние им предоставяхме информация за дейността на ССБ и живота на слепите хора, а повечето от тях бяха автори в рубриките ни "Разкази за родината", "Поглед към света", "Наука и практика".
- Каква беше технологията на обсъждане на всеки брой и каква беше ролята на  редакционната колегия?
- В края на всяка година изготвяхме тематичен план за следващата година и за всички броеве, като набелязвахме и авторите. Следеше се за изпълнението на този план. Изхождайки от него, за всеки брой изготвяхме примерно съдържание, възлагахме материали на авторите, организирахме командировките, определяхме жанровете по съюзната дейност – трябваше да има репортаж, информации, дописки, интервю, очерк. Всеки брой най-напред се обсъждаше от редакционния екип и след това се внасяше за обсъждане и приемане от редакционната колегия, която имаше значима роля за окончателното му съдържание. Изданието на обикновен печат претърпяваше съответното оформление, техническа редакция и три коректури. Най-късно до 25-о число на съответния месец списанието трябваше да бъде експедирано до своите читатели. Спазването на този срок налагаше стриктна дисциплина, отговорност, взискателност от всеки един от редакционния екип, за да се осъществява пълноценен творчески процес. Обикновено преди предаване на броя за печат работният ни ден приключваше вечер към 8-9 часа.
- Как се формираше редколегията и какви хора влизаха в състава й?
- Членовете на редакционната колегия се предлагаха от главния редактор и се одобряваха от съюзното ръководство. Това бяха изтъкнати съюзни дейци в дадена област на съюзния живот и личности, имащи отношение към слепите хора. Всеки един от тях следеше и коментираше конкретна рубрика, по която имаше професионални компетенции, но и вземаше отношение по всички материали в броя. За нас заседанията на редакционната колегия бяха най-важното събитие. Вълнувахме се от мнението на нейните членове, защото то определяше доколко добре сме се справили.
- Имаше ли въпроси "табу", по които не можеше да се пише?
- Разбира се, не можеше да се публикуват материали, уронващи престижа на партията или пропагандиращи успехите на Запада и капитализма и т.н. - това беше държавна политика и тези забрани се отнасяха за всички медии. Но нашето списание явно не се е следяло стриктно, защото немалка част от материалите от чужбина информираха за успехи в социалната рехабилитация и интеграция на слепите.
- Имаше ли намеса от страна на съюзното ръководство?
- Не, не си спомням материал да е падал от броя поради "табу". Публикували сме и критични, и проблемни материали, но никой не ни е отправял упреци за тях. По-скоро обратното – поздравявали са ни. Ползвах се с доверието на съюзното ръководство. Когато бях назначена за главен редактор, изложих своята концепция за развитието на издателската дейност на Съюза. Получих подкрепа и от председателя Янаки Градев, и от ресорния зам. председател Спас Карафезов. Тогава ССБ нямаше финансови проблеми. Беше увеличен бюджетът на редакцията - повишиха се заплатите, хонорарите, дадоха се средства за семинари, конкурси, задгранични командировки и мероприятия на редакцията. Подобриха се условията на работа. Промени се обликът на списанието, увеличи се обемът му, плоскопечатният вариант имаше вече цветна кола, не отстъпваше по оформление на другите списания. Съюзната печатна база беше модернизирана и имаше капацитета за изработване на хубаво издание. Всичко това даде резултат в тройно нарасналия тираж на сп. "Зари". Увеличи се броят на специализираните брайлови списания, дори седмичните програми на БНТ и БНР се отпечатваха на брайл и навреме се доставяха на читателите. Зная, че има хора, които очакват да изразявам недоволство от тогавашното съюзно ръководство поради факта, че бях принудена да напусна списанието. Но аз не мога да бъда некоректна. Чисто политически причини доведоха до този факт. ЦК на БКП тогава грубо се намеси в съюзните работи и кадруваше нелоялно.
- Какви спомени е оставила у вас дългогодишната работа в редакция "Зари"?
- Младостта ми е там! Там овладях журналистическата професия и организаторските умения. Кой не си спомня за всичко това с любов и съжаление, че тези години не могат да се върнат. Това са 17 години – най-хубавите в живота ми, точно защото бях млада, амбициозна, можеща, силна. Много ми се иска безпристрастните критици да хвърлят поглед върху теченията на списание "Зари" през периода 1980-1988 г. и да дадат своята оценка. Това беше период на разцвет на редакционната и издателската дейност на Съюза. Може би имам малък принос за него, но преди всичко той се дължеше на големите възможности на ССБ през тези години. Аз мога да кажа само, че бях непримирима и към себе си, и към екипа. Не ме удовлетворяваше постигнатото, стремях се да дам всичко, на което тогава бях способна, за да стане списанието по-добро, по-съдържателно, професионализмът в него да расте непрестанно, за да има то достойно място сред изданията в българския печат. Надявам се да съм постигнала макар и частица от това, за което съм мечтаела.

- Провеждаха ли се срещи на редакционния екип с читатели на изданията на редакция "Зари"?
- Обсъждания, срещи, семинари, провеждане на конкурси – най-разнообразни бяха организираните мероприятия, които поддържаха живата ни връзка с читателите и дописниците.
- От позицията на човек с опит в тази област какво бихте ни препоръчали? Пропускаме ли нещо съществено?
- Редакцията е с нисък капацитет – не може две редакторки да правят чудеса. Трябва да се борите, да убедите ръководството на ССБ, че списанието ще стане по-добро, само ако се променят условията на работа. Нужен е щатен зрящ сътрудник на редакцията, който да ви помага, а и да извършва организационната работа – връзка със сътрудници, с читатели, да следи събитията, националния календар, да бъде с вас в командировките и навсякъде да е вашите очи. Време е да се проведе конкурс за главен редактор – сега се питам кой носи отговорност за липсата на обективни коментари при възникнали противоречия във взаимоотношенията сред ръководните органи на ССБ. Къде е безпристрастността, къде е позицията – няма ги, има едната и другата гледна точка, но истините пак са две, а истината за ползата и бъдещето на Съюза липсва. Липсва и собственото журналистическо разследване, а то може да бъде най-полезно на съюзните членове. Но всичко това не може да се случи и направи от двама души, които трябва да вършат основната редакторска работа и да организират отпечатването на "Зари", да подготвят и съставят компилативни списания на брайл. Не се примирявайте да работите при такива условия, защото, колкото и да е самоотвержен, трудът ви няма да даде очакваните от читателите резултати. Дълбоко съм убедена, че съюзното ръководство ще направи необходимото да осигури средства и да създаде оптималните условия, които са ви необходими, за да продължи да се развива списанието и да заема все по-значимо място в живота на съюзните членове.


Назад

Всички статии на Брой 10, 2010

*60 ГОДИНИ СПИСАНИЕ "ЗАРИ"
Следваме традицията с обич
С трайна следа в развитието на списанието
Беше и си остава непримирима
Човекът, който вижда със сърцето си
Недовършена история
Проглеждахме с поезията му
"Разговор с вас"
Винаги ще работим с любов за Вас, приятели!
КОНКУРС ЗА ЕСЕ "СПИСАНИЕ "ЗАРИ" В МОЯ ЖИВОТ"
Публикуваме есето, спечелило първото място в конкурса по случай нашия юбилей
СПОРТ
Сълзи от радост - сълзи на равносметка
Расим Низам зае десето място на световното по шахмат
ФРАГМЕНТИ ОТ НАШИЯ АРХИВ
15 октомври - Международен ден на белия бастун




Архив на изданието
1 2 3 4