Брой 10, 2010

Тема: *60 ГОДИНИ СПИСАНИЕ "ЗАРИ"

Човекът, който вижда със сърцето си


Със Спас КАРАФЕЗОВ разговаря Марина ПЕТКОВА

Той няма нужда от специално представяне, защото едва ли има някой от нашата система, който да не познава лично или поне да не е чувал името на Спас Карафезов – изключителна личност в много отношения, работохолик, способен ръководител както в миналото, така и днес, с педантичност довеждащ докрай всяко свое начинание.
Благодарение на своята упоритост, той завършва юридическия факултет в Софийския университет, а благодарение на способностите и всеотдайността си към делото на незрящите през 1962 г. той става член на ръководството на Софийския районен съвет на ССБ и работи като юрист-консулт в софийското ПП "Успех" до 1971 г. Тогава Спас Карафезов е избран за заместник председател по организационната и културно-масовата дейност на Съюза на слепите в България и е преизбиран на този пост за 4 поредни мандата. Като личност, имаща много сериозно и отговорно отношение към изкуството, литературата и публицистиката, за две години и половина - от 1988 до август 1990 г. той е и главен редактор на списание "Зари" в годините на демократичния преход.
От 1992 година оглавява Националното читалище на слепите "Луи Брайл" в качеството на негов председател, където се проявява като изключителен новатор в брайловото книгоиздаване. През 1994 година читалището, благодарение на спечелен проект пред фондация "Отворено Общество", се сдобива с брайлов принтер. Същата година са положени основите и на електронната книга, първоначално под операционната система DOS, благодарение на многобройните издателства, с които читалището си партнира и които предоставят безвъзмездно литература за неговия библиотечен фонд.
В резултат на неуморния труд и несекващия ентусиазъм на своя председател - днес читалището е една уникална по рода си институция – единствено издателство на художествена и справочна литература на брайлов шрифт и първосъздател на най-голямата електронна библиотека в България.
Безспорен е приносът на Спас Карафезов за създаването и усъвършенстването и на говорещата книга. Като член на читалищното настоятелство през 1962 година той е съосновател на първото звукозаписно студио, в което записите са се извършвали на магнетофонни ленти. Заедно с Черньо Стойчев – тогавашния библиотекар, през 1963 г. те съставят първото ежемесечно говорещо списание, наречено "Популярна просвета", което излиза до появата на новите "Знание" и "Съвременност".
През 1972 година, година след като поема поста на зам. председател на ССБ, Спас Карафезов успява да уреди закупуването на професионални магнетофони от Германия за направата на оригиналния запис.
През 1975 г. записаната литература започва да се размножава на касети, а през 1976 г., благодарение на усилията и упоритостта на Карафезов, е изградено модерно за тогавашните времена звукозаписно студио, което функционира чак до 2003 г.
Роден е на 6 юли 1934 г. в Габрово. През септември 1952 г., след прекарано тежко заболяване и продължително лечение в София, на 18-годишна възраст, загубва зрението си напълно.
Ето как споделя изживяванията си в своята мемоарна книга "Сърцето вижда".
"Преходът от светлината към свят без образи е невероятен скок в бездната. Трагизмът е неописуем. Слушам през прозореца моите съученици, които минават към Априловската гимназия. Техният смях кънтеше в душата ми. Искаше ми се да скоча и да тръгна както някога по улиците. В мен напираше друго чувство. Зрееше мъжът. Това още повече ме измъчваше, защото бях изолиран."
Надеждата в Спас Карафезов се пробужда отново, когато с помощта на приятели си издейства разрешение да завърши Априловската гимназия като частен ученик, тъй като дипломата от техникума в ония години не е давала правото за кандидатстване в университет.
Неоценима за него е саможертвената подкрепа на неговия баща и леля му, които през цялото време му помагат, четейки на глас учебниците, защото нито за миг не губят вяра в способностите му.

По такъв начин през 1954 г. Карафезов полага над 32 изпита в две сесии, за да премине от 8-и до 10-и гимназиален клас.
В 11-и клас той е приет за редовен ученик и благодарение на търпението и човечността на съученици и преподаватели, пред които и днес се прекланя, завършва Априловската гимназия с отличен успех и златен медал.
"Твърдя, че най-добрата терапия на тоя свят е общуването с хората. Атмосферата в класа и училището присадиха нови криле на моята амбиция. Вече се чувствах по-уверен и подготвен за едно кандидатстване в университета."
Спас Карафезов постъпва в Софийския университет без приемен изпит като медалист на Априловската гимназия през 1955 г. и така започват годините на неговото следване в юридическия факултет.
След като се дипломира с отличие, животът му е неразривно свързан и преминава в системата на Съюза на слепите, който се превръща в негова съдба.
Първоначално известно време работи в производството, въпреки дипломата си за висше образование, но и сега споделя, че винаги си е обичал работата, независимо каква е била тя.

- Кога за пръв път се срещнахте с брайловите книги и списания?

- След като загубих зрението си, аз помолих баща ми да ми намери книги за слепи, за да си запълвам времето, докато чакам то уж да се възстанови. Той отишъл при тогавашния председател на Съюза на слепите Стефан Ненков, който го отпратил с думите: "Когато изпита потребност, момчето само ще ни потърси."
В интерес на истината, тогава аз не исках да имам контакт със слепите. Когато стана ясно, че зрението ми няма да се възстанови - бях изпаднал в отчаяние. Светът за мен беше свършил. Баща ми обаче ме заведе при чичо Коста Йотевски, който ми показа брайловата азбука. Запомних я бързо с помощта на съпругата на брат ми. Преди това, през лятото на 1953 г., председателят на местната организация на слепите Иванчо Стефанов дойде да ме покани да членувам в организацията и ми беше оставил едно брайлово списание "Животът на слепите". Спомням си, че взех списанието и върху шевната машина на майка ми отворих една страница, която започнах да опипвам буква по буква. Така, в продължение на 4 часа, аз съм прочел първата брайлова страница в моя живот.
Това ме окуражи да продължавам да чета на брайл и след като ме приеха в гимназията аз вече пишех с шило и плоча.
По-късно, по време на следването си, си закупих от Павлос Налбантис пихтова машина – първата пихтова машина в България, и започнах да пиша много по-бързо.

- Кога за пръв път публикувахте свой материал в списанието?

- За пръв път се ентусиазирах и публикувах материал за учебната година в "Животът на слепите" през 1956 г. Това беше материал за марксистко-ленинската учебна година, една "светла" глупост, която никога не искам да видя. /смее се/
Тогава за публикацията получих 8 лева за 8 брайлови страници и ходихме да се почерпим.

- Откога станахте редовен читател на списанието?

- Започнах да преглеждам списанието, когато станах юрист-консулт през 1962 г. Тогава предпочитах да ми го четат, отколкото сам да чета на брайл.

От 1963 г., Спас Карафезов е вече член на редколегията на сп. "Животът на слепите".
Тогава той започва редовни публикации, като по молба на главния редактор Минчо Стоянов води рубриката "Правна консултация". По същото време Спас Карафезов става и съставител на отпечатан на брайл сборник с различни нормативни документи, наречен "Правни привилегии на слепите хора". Отделно той превежда научнопопулярни и интересни материали за слепите от немски списания, като научава немския брайлов краткопис.
Като последователен и непреклонен радетел за издигането на културното ниво на невиждащите хора Спас Карафезов е най-дългогодишният член на редколегията на списанието – първоначално "Животът на слепите" от 1963 г., а по-късно – "Зари" до своето напускане на редакцията през 1990 г.
През 1988 г. той е назначен за главен редактор на списанието и го ръководи в продължение на 2 години и половина.

- Какви са спомените ви от времето, когато бяхте главен редактор?

- Преди всичко искам да кажа, че още преди това аз съм бил в "кухнята" на всеки брой, рядко съм пропускал участие в заседание на редколегията. В началото участието в редколегия не се заплащаше, освен на външните нейни членове. По-късно, вече по времето на г-жа Елицина, беше въведено заплащане.
Започнах като главен редактор на 1 януари 1988 г. Тогава бях преизбран като зам. председател на Съюза за 4-и път, но председателят Янаки Градев реши да съкрати длъжността ми и ми беше предложено да поема длъжността на главен редактор на списание "Зари" и на международния бюлетин на Европейския регионален комитет към Световния съвет за благополучие на слепите. Това ми дойде като гръм от ясно небе. Бях много огорчен, но нямах избор, тъй като трябваше да се грижа за трите си деца. И сега съм убеден, че трябваше да бъда предупреден отрано, за да бъда подготвен.
Тогава беше създадена нова длъжност на първи зам. главен редактор, която предложиха на г-жа Елицина. Като дотогавашен главен редактор категоричният й отказ беше напълно естествена реакция. Тогава напусна и художникът Петър Тончев, и се наложи да намеря друг художник.
И така, аз поех отговорната задача да оглавя списанието. По това време в редколегията участваха такива личности като проф. Никола Константинов, Иван Ганев, Владимир Радулов, Ангел Сотиров...
Броят на редакционния екип тогава се увеличи с новата длъжност на първия зам. главен редактор, която дълго време остана незаета, и на фотографа. По този начин, заедно с мен, в редакцията работеха 10 души.

- Имахте ли идеи за някакви промени и кои от тях успяхте да реализирате?

- Аз винаги съм имал много идеи. Канех големи външни автори като например Йордан Радичков, който направи първа публикация в нашето списание на един от своите разкази заедно със свои авторски илюстрации.
По принцип, идеите ми бяха, ако ще се публикува, то публикациите да бъдат оригинални авторски материали. Винаги съм бил привърженик списание "Зари" да бъде орган на Съюза на слепите в България, като публикува предимно материали, свързани с живота на слепите хора и тяхната организация.
По мое време и по моя идея сп. "Кръгозор" започна да излиза ежеседмично и в него се публикуваше седмичната телевизионна програма, а ако проверите, то ще видите, че точно по мое време се появиха всички притурки към брайловите списания, имам предвид от времето, когато бях избран за зам. председател на ССБ през 1971 г.
Понеже, като главен редактор, аз подбирах материалите за сп. "Кръгозор" и бях сторонник на перестройката, а и времената бяха силно политически наситени, аз публикувах в него материали от Жельо Желев и Николай Генчев. По този повод сме имали доста спорове в редколегията. Такъв спорен момент беше една моя публикация в сп. "Зари" от 1989 г. след мое посещение в Шумен. Тогава аз написах материал за трагизма на българските турци, които са принудени да напуснат България.
Сега ще споделя и за моето напускане, когато колегите ми гласуваха вот на недоверие. Това беше предшествано от някои събития. През декември 1989 г. бях възстановен на длъжността зам.-председател на ССБ, като държа да подчертая, че за това аз не получавах заплата, а си останах със заплатата на главен редактор и за известно време изпълнявах двете длъжности. Това стана повод, през януари 1990 г., колегите от редакцията да поискат моята оставка. Освен това в този период на всички главни редактори на медии беше модерно да се гласува вот на недоверие. Огорчи ме фактът, че това беше направено в мое отсъствие. Тъй като главният редактор се назначаваше и гласуваше от Централния съвет на ССБ, председателят Янаки Градев не можеше да ме освободи от тази длъжност еднолично и аз продължих да работя. Тогава предстоеше конгрес, който се проведе през май. На него, аз вече не се кандидатирах за зам. председател.
В края на юли след едномесечен отпуск събрах всички колеги от редакцията и ги попитах още ли са на мнение, че не могат да работят с мен. Няколко от тях се обадиха, че няма да могат и тогава аз им обявих, че напускам.
Години след това зам. главният редактор Слава Ганева ми се извини за направения вот на недоверие и за реакцията по повод статията по турския въпрос.

- Като главен редактор прилагахте ли някаква цензура?

- Трябва да ви кажа, че винаги в живота си съм си прилагал вътрешна автоцензура. Това съм правил и в материалите си, и съм допуснал едно единствено вмешателство в материал на колега, където една фраза беше излишно натежала, което беше по-скоро стилистична поправка, а иначе всички си имахме автоцензура.
В списанието имаше и критични материали и аз никога не съм ги спирал, а напротив, даже съм ги насърчавал. Винаги съм копнеел в него да присъства интелигентна критика.

- Каква е оценката ви за списанието, откакто го познавате през всичките години и днес?

- Най-напред искам да ви благодаря за това, че продължавате традициите и списвате списанията, като продължавате да спазвате тенденциите. Благодаря на вас и на вашите сътрудници, които продължават да изпращат своите материали. Искам да ви пожелая да сте ми живи и здрави и ръководството на ССБ да ви отпусне поне още една бройка за сътрудник. Това е задължително, казвам го с цялата сериозност на бивш главен редактор. В миналото щатът беше раздут и колегите пишеха по един материал за цял месец. Предполагам, че поради това, че се преустанови заплащането на хонорари вие имате отлив на авторски материали, но пък за сметка на това имате попълнения. Искам да ви поздравя с публикуването на спомените на Лальо Цвятков за Самуел Фархи – разкошно нещо, хубав оригинален материал, което вече само по себе си говори за качество на списанието.
Разбира се качеството се движи по синусоида – има много силни броеве, ще има и по-слаби, и при мен е било така. Важна обаче е тенденцията и линията, към която се придържа списанието, защото светът не започва нито от Минчо Стоянов, нито от Лили Елицина, нито от Карафезов, нито пък от вас. Ще дойдат и други хора, които, дай Боже, още повече да подобряват качеството му.

- Бихте ли отправили някакви препоръки към списанието сега?

- Лично аз смятам, че сега в списанието се публикува твърде малко критика, бих казал даже, че тя липсва. Освен това смятам, че в него трябва да има дискусии, трябва да се спори по някои проблеми. Жадувал съм точно за такова време, в което да бъдем искрени и открито да изразяваме позициите си, тъй като аз съм правил много компромиси в живота си и не съм смеел да си кажа открито това, което мисля. Съобразявал съм се, за да оцелея. Това може би не е морално, но това е човешко, правили са го милиони хора и аз не съм бил изключение. Е, тези компромиси със себе си са били предимно по отношение на партийната политика.
В Съюза на слепите обаче винаги съм бил новатор, винаги съм се стремял да вкарвам нови идеи и да ги реализирам. Имах големи мечти, но за съжаление съм претворил в реалност малка част от тях.

От висотата на своите години, опит и натрупана житейска мъдрост г-н Карафезов в заключение ми каза:
"Целият живот е политика. Всичко е политика, няма нещо, което да не е политика – и твоето идване тук, и моят разказ, и моето вълнение дори. В основата на човешкия живот стоят интересите и те не са само материални. Има хора, които вярват искрено в Бог, има сексуални интереси, които впрочем са доминиращи, интересите на духа и на материята, и между тези два полюса са нюансите. Животът е едно огромно многообразие от интереси, запомнете го!".
Ако трябва да продължа мисълта на Спас Карафезов, животът наистина е политика и многообразна палитра от интереси. Хубаво и полезно е, когато интересите на голяма група хора съвпадат, когато тези интереси са ръководени от благородство и когато те се проявяват и реализират в позитивни явления и се претворяват в добри дела.
Не мога да устоя на изкушението да цитирам два мънички фрагмента от книгата на Спас Карафезов, които много точно характеризират неговата житейска философия.
"Истинската интеграция на човека, който е здравословно ощетен, започва от самия него - от порива му за живот, от жаждата му за догонване на другите."
"Едно е сигурно - успоредно със забързаното движение напред все така неизменна ще остане жаждата за повече знания, за правото да подбереш любимото четиво. Защото ако очите ни не виждат, то умът и душата ни никога не трябва да остават слепи. Нека се преклоним пред това неугасимо стремление към светлината, пред онова вътрешно духовно зрение, което подхранва нашата сила и борба за утвърждаване!"
Ето такъв е той, Спас Карафезов, устременият новатор, неуморимият боец на културния фронт, съумял да реализира своя интелект в името на едно бъдеще на информирани и можещи хора, човекът, който милее за всяко нещо, изградено и постигнато благодарение на силата на човешкия дух, човек изключително фин и деликатен, човек, който вижда със сърцето си.


Назад

Всички статии на Брой 10, 2010

*60 ГОДИНИ СПИСАНИЕ "ЗАРИ"
Следваме традицията с обич
С трайна следа в развитието на списанието
Беше и си остава непримирима
Човекът, който вижда със сърцето си
Недовършена история
Проглеждахме с поезията му
"Разговор с вас"
Винаги ще работим с любов за Вас, приятели!
КОНКУРС ЗА ЕСЕ "СПИСАНИЕ "ЗАРИ" В МОЯ ЖИВОТ"
Публикуваме есето, спечелило първото място в конкурса по случай нашия юбилей
СПОРТ
Сълзи от радост - сълзи на равносметка
Расим Низам зае десето място на световното по шахмат
ФРАГМЕНТИ ОТ НАШИЯ АРХИВ
15 октомври - Международен ден на белия бастун




Архив на изданието
1 2 3 4