Хората, които го познават, се разделят на две - или го отричат тотално, или го издигат на пиедестал. За приятелите си обаче е човекът, който винаги е готов да те брани до смърт. На 44 години той е толкова емоционален, колкото беше и на 16. Около него винаги е шумно, никога не е спокойно и е доста интересно, защото все нещо се случва.
През 2002 година се метна на едно колело и извъртя 1300 км до Прага. През 1990, заедно с Тони Марков и Йордан Младенов, направи опозиционния бюлетин "Куриер". През 1985 печели първия си конкурс за превод на руска поезия. През 1992 излиза първата му стихосбирка "Цветен сън". През 1995 се снима в първия си филм "Вибрации", продуциран от Българската национална телевизия. Ще последват още два - през 1998 "Гората", пак на националната телевизия, и македонската продукция "Мимът" през 2010. През 2009  играе един сезон в театър "Окаста", Кърджали.
Години наред Владислав Кацарски е радиоводещ в радио "Практика", в радио "НЕТ" и в радио "София". Има четири издадени поетични книги за културата на България. Негови стихове са отпечатани в 25 литературни сборници в България, в Русия, Франция, Англия, Америка и Балканите. Стихотворението му "Черни биволи" се намира в 11-и том на Световната антология на поезията.
През 2009 г. излиза и в Българска антология на поезията, издание на Дамян Дяков.
Владислав Кацарски е изключен от Съюза на слепите през 2003 г. Според тогавашното ръководство е уронил престижа на Съюза, изразявайки лично мнение на страниците на списание "Зари". Отказва да стане член на Съюза на писателите през 1998, 2000, 2003 с мотива, че творците имат нужда от любов, а не от сдружение.
През 1997 г. заедно с Георги Братанов учредява конкурса "Тамирис" и е съосновател на кабинета на журналистите, пишещи по проблемите на незрящите на Балканите.
В момента Владислав Кацарски живее в София, възпитател е в училището за деца с нарушено зрение и се е отдал изцяло на литературна дейност.
Когато го попиташ "Какво става с теб?", той казва: "Аз съм същото дългокосо момче и все така мисля за всяка душа, пренощувала в моите мисли."

- Здравей! Ето че отново си на страниците на "Зари". Нека първо те попитам как оценяваш всички бурни събития около теб, свързани с твоето освобождаване, но вече от позицията на  времето?
- Не мога да не се вълнувам, та аз съм пред една аудитория, за която толкова всеотдайно работих и на която отдадох най-хубавите години от моята младост. Благодаря ти, че ми предоставяш възможност да бъда поне за мъничко сред хора, които обичам. Това не са силни думи. Всички, които ме познават знаят, че когато се захвана с нещо, се хвърлям като откривател - жаден и ентусиазиран. И тогава разбуних много духове, много спокойствия разруших. Отстраняването ми беше един невръстен реваншизъм, който не би имал успех, ако интелектът в тази организация беше на по-голяма почит. Ти задавала ли си си въпроса защо посредствеността така свободно марширува из България? Всички посредственици не търпят различния; те работят само два часа в годината, но знаят, че тези два часа ще ги хранят дълго. С енергията, изхабена за унищожаване на различния, може да се взриви цяла планета, но те я използват, за да си направят кафе с нея. По-важно е какво спечели Съюзът от моето отстраняване!? Къде са фестивалите, къде са турнирите по голбал, къде са лагер-школите, къде са дисковете с музика, къде са филмите за слепи творци, къде са антологиите? Та нали именно аз възкресих фестивалите на любителското изкуство с международния във Варна. Българската телевизия излъчи тридесет минутен филм с изпълнения на наши състави. Кога преди и след това се случи нещо подобно? Направих първия и единствен досега алманах с твърди корици с творби на слепи поети и писатели. По мое време започнаха разработките за преминаване на фонда от ленти и касети към книги в цифрови записи в MP3. Сега такава операция звучи елементарно, но преди десет години не беше така. Това студио, дето го има в сградата на Съюза, по мой замисъл далеч не изглеждаше така обикновено. През 99-а година защитихме един проект и така в сградата влезе Интернет. И това сега е елементарно, но тогава си беше революционно. С жена ми Анелия направихме първия цифров запис на книгата "Последна любов" на Уилям Уортън. Слагам тези постижения на моята сметка и няма да се учудя, ако се намери някой да ги оспорва. Причината сега да няма такива неща далеч не е финансова. И, вярваш ли ми, аз още не мога да допусна, че те тогава постъпиха така с мен!

- Когато пое зам. председателския пост в Съюза на слепите, липсваше ли ти предишната работа като редактор и журналист?
- Бивш журналист няма. Някой ден ще издам репортажите от журналиста Кацарски към заместник председателя Кацарски. Двамата се бяха хванали гуша за гуша.
Аз все още изпитвам носталгия по онези великолепни години в редакцията на "Зари". След това работих в няколко други редакции, но вече като радио журналист. Това е различно. Пишещата гилдия си има свои закони, свое очарование.

- Завършил си българска филология в Софийския университет. Как се случи така, че веднага започна работа в редакцията на "Зари"?
- А, това не беше първата стъпка в моята кариера. Първо започнах като временно изпълняващ длъжността председател на читалище "Луи Брайл". Мнозина не знаят, други пък не помнят, а на трети е много изгодно да не се знае, че аз съм онзи, който издейства на читалището държавен бюджет. Дотогава то беше на субсидия.

- Как стана това?
- С разформироването на Комитета за култура през 90-а година всички читалища преминаха на общинска субсидия. Беше много трудно, мътно време настана. И тогава пътека направих, за да ни оставят в номенклатурата и да ни дадат бюджет. Имаше една госпожа Ситарска, тя много помогна. После чак отидох на работа в "Зари". Съюзът още се управляваше от Янаки Градев, той ме изпрати в редакцията. Карафезов ми е казвал, че той ме е изискал. Щом казва, нека е така - от друг не съм го чувал.

- Какви бяха първите ти впечатления от работата? Познаваше ли донякъде Съюза на слепите, за да се чувстваш уверен на това работно място в началото?
- Аз започнах работа в много бурно време. Нямах нито миг за адаптация. Веднага основахме с Тони Марков и с Данчо Младенов опозиционния бюлетин "Куриер". Запознавах се с проблемите в крачка. Толкова много работа имаше, работехме по петнадесет часа, не знаех къде е небето, къде е земята.

- Какви са спомените ти от двамата главни редактори, с които си работил?
- Ами аз с Карафезов не съм работил. Той тогава се преживяваше като... Знам ли като какво? Ту беше заместник председател, ту беше печалният образ на неразбрания обиден номенклатурчик. Виж с Георги Братанов работих дълго и ползотворно. Той ми даде всичко, което може да се даде на един млад журналист и поет. Денонощно е стоял с мен да ме учи. Казваше ми: "Аз съм видял много добро от стари поети и ще ти дам всичко, което имам". Такъв беше шефът и това, дето ми го даде ми помага много в работата ми. Защото за ужас на онези, които ме уволниха посред зима в онази година, аз не останах нито миг без работа. А колко можеше да се раздава Братанов - виж и по сина му Ники, той сега е в "Дарик", бяхме колеги с него в радио "НЕТ".

- Вярно ли е, че като заместник председател си искал да отстраниш Братанов от поста главен редактор?
- Така зададен този въпрос звучи отвратително компрометиращо. Неблагодарният ученик смазва учителя си. Когато станах заместник председател, предоставих служебния си автомобил на Братанов. Той е единственият главен редактор на "Зари", който се е радвал на такава почит. Но е вярно, че исках да не е вече главен редактор на "Зари". Исках да направя една информационна дирекция и той да я оглави. Там щеше да бъде издателската дейност на Съюза, звукозаписната и всичко свързано с културата в организацията. Шефът разбираше от тези неща и можехме да направим чудеса! Пети май унищожи всичко.

- Кои са най-приятните ти спомени от работата в редакцията?
- Всичко беше хубаво и нищо не причиняваше болка. Но най-приятно беше, когато захапех някой от лъвовете по върха и като се разтресеше редакцията. Голям кеф, а след това дружно се събирахме всички колеги и поливахме гнева на оня, дето го бях насолил. Бяхме много задружни и тук пак искам да кажа за Братанов. Като баща ме е бранил от онези отмъстителни шефчета, дето заекваха и си пишеха името с по няколко правописни грешки - тези, които можеха да пишат, де.

- Кои са били най-големите ти притеснения и страхове, свързани с работата ти като редактор?
- Бях много млад, аз сега не познавам страха, та тогава ли? Но имаше една заплаха, че ще спрат списанието. Е, тогава малко се постреснах. Не за друго, слепите хора заслужават да имат добра своя медия и това в онези времена щеше да е голям удар за тях. Знаеш, че при нас унищожи ли се нещо - връщане няма.

- Тук не мога да не те попитам за хор "Петко Стайнов". Най-разпространено е мнението, че ти си го унищожил.
- В мемоарите си ще разкажа как съдбата на хора беше решена една нощ в два и половина на две ракии. Но тези, които бяха там мълчат. Защо ли?! Такава голяма група Съюзът тогава не можеше да си позволи да издържа. Истината е, че аз бях най-ревностният защитник този хор да продължи да съществува. С ръководството имахме един принцип - може да не си съгласен с другите, но тези несъгласия се обсъждат на заседание между нас четиримата, тогава управляващи Съюза. Пред хората трябваше да излезем с единно становище. И така на вътрешно гласуване аз бях малцинство. А в политиката е така. По-важно е после, когато намерих начин да възстановя хора, защо никой не откликна?

- На какво те научи работата в "Зари" в професионален и в житейски план?
- Така се случи, че като журналист в "Зари" трябваше да се изправя пред мъчителния избор да пиша ли за маймунджилъците на мои приятели или да се скрия като мижитурка. И тогава разбрах, че хора, които съм имал за приятели, са си били едни най-елементарни търгаши. Но ако искаш да работиш в "Зари", не можеш да имаш сърце на кукумявка!

- От кого си се учил на журналистика?
- От Тони Марков, от Данчо Младенов и от Георги Братанов. Те ми дадоха онова, което ме направи професионалист със самочувствие. А иначе аз съм дете на полиграфисти. Като нямаше кой да ме гледа като малък, нашите ме водеха с тях по редакциите, дето работеха. И веднъж влезе ли ти мастилото в кръвта - иди ставай друг! После като студент Лиляна Елицина ме викаше в "Зари", слагаше ме до нейното бюро на едно малко столче. Седях си там, пушех си кротко и попивах занаят.

- Какво е мнението ти за списанието през времето, когато ти беше част от неговия екип?
- Аз съм човек, дето непрекъснато иска още и още. И тогава си бях такъв. Все търсехме, все искахме нещо да променим, да разширим мащабите. И може би щяхме да успеем, но така и не можахме да убедим тогавашното ръководство, че списанието има още накъде да се развива. И все пак то беше едно добро списание. Та виж кои пишеха в него - едни от водещите пера тогава! После, като станах заместник председател, се сблъсках с мнението, че и брайлови задници да сложим на кориците на списанието, то пак няма да стане печелившо. Пълна глупост, разбира се, но най-мъчно е с глупаците.

- И за финал, моля те, няколко думи от теб към редакцията днес.
- Толкова много неща искам да ви кажа, че ще ги събера в едно изречение. Гледайте пак да си станете списание! "Зари" е орган на Съюза на слепите, а не на неговото ръководство.

Разговора води
Марина ПЕТКОВА