Румяна КАМЕНСКА-ДОНКОВА

Досега не съм се замисляла какво означава за мен списание "Зари". Приемам го като нещо, което съществува вечно, каквото и да се случи, то си е там, родно и уютно. Всъщност отношението ми към него е нееднозначно и противоречиво. Пък и как другояче може да бъде, щом с него е преминал почти целият ми досегашен живот.
За пръв път го взех в ръце през лятната ваканция след първи клас. Беше ми много скучно и все карах майка си да отиде в библиотеката да ми донесе книги. Вместо тях тя ми намери два броя от "Зари". В Банкя имало някакъв сляп човек, който го получавал. Грабнах развълнувана дебелите книги и започнах да чета каквото ми попадне. Естествено, разбирах много малко, но радостта, че имам нещо, написано на брайл, беше голяма. В четвърти клас се абонирах за списанието и оттогава почти непрекъснато го чета. През ученическите си години го четях цялото, въпреки че програмите и докладите за съюзната дейност често ми бяха скучни. От всичко прочетено за светлото бъдеще, преизпълнени планове и петилетки, нови производства и трудови победи по всички фронтове, си създадох общото впечатление, че само трябва да порасна, да завърша гимназия, а после и висше образование, и това светло бъдеще незабавно ще ме грабне в обятията си, за да не ме пусне до края на живота ми. В седми клас преживях нещо особено вълнуващо – мое стихотворение бе публикувано в "Зари". Не мога да опиша усещането, когато прочетох собственото си творение, написано в истинско списание и то за възрастни. По-късно често публикуваха мои стихове и други статии, но, разбира се, това усещане не се повтори – първото е най-силно. Тъй като по време на социализма беше трудно човек да издаде книга, "Зари" беше почти единствена трибуна за изява на слепите автори. Искрено се радвах, когато на страниците му попаднеше истинско литературно произведение. Всъщност моята голяма любов е литературата, а не публицистиката.
По-късно започнах работа в печатницата. В началото понякога набирах "Зари", а после го коригирах. Така четенето на списанието стана мое професионално задължение. Следях появата и развитието на всичките му редактори, радвах се на възходите и тъжах, когато имаше спад в качеството на произведенията. Стараех се, доколкото зависеше от мен, да отстраня всички грешки, за да стигне до читателите в най-добър вид.
Сега, като малка частица от армията на безработните, също обичам да чета сп. "Зари". Обичам да галя брайловите му страници, да заровя лице в тях, за да вдъхна аромата на младостта, на несбъднатите си мечти, да си спомня времето, когато издаването му беше донякъде и моя грижа. За съжаление Съюзът на слепите, а заедно с него и "Зари", чийто официален орган е то, заема все по-малко място в живота ми на безработна. Съюзните проблеми и затруднения ми изглеждат все по-абстрактни. Интересувам се от тях само заради спомена за времето, когато ССБ играеше най-важната роля в моя живот и в живота на всички слепи.
Чувствам списанието като стар приятел, познат до болка, когото дълго време съм насърчавала и критикувала, защото го обичам и искам да бъде колкото може по-съвършен. Стар приятел, за когото се оглеждам дали ме следва по стръмното на живота и като разбера, че крачи до рамото ми, въздъхвам с облекчение. Но носталгията и спомените, колкото и голямо да е тяхното въздействие, в никакъв случай не могат да задържат дълго вниманието на читателя, дори той да е толкова емоционално свързан с него като мен.
С годините старите моряци, прекарали голяма част от дните си на кораба на ССБ, стават все по-малко. Идва ново поколение, което учи интегрирано, търси начини да се спасява поединично в джунглата на безработицата и отхвърлянето на слепите. За него Съюзът на слепите, а оттук и "Зари" е понятие съвсем далечно, по никакъв начин несвързано с неговите проблеми. Затова пред ССБ и екипа на "Зари" стои трудноизпълнимата задача – да привлече тази млада аудитория. Обстоятелството, че непрекъснато сме заливани с всякаква информация, Интернет винаги е на една клавиатура разстояние и сп. "Зари" вече съвсем не е единственото нещо, написано на брайл, което можем да прочетем, прави задачата още по-трудна. За да бъде четено и желано, то трябва да преодолее всички тези бариери и да остане интересно и търсено кътче в безбрежното информационно пространство. Както сега е модерно да се казва, това е сериозно предизвикателство. Искам "Зари" да заеме скромно, но достойно място в морето от медии и аудиторията му да бъдат не само хората със зрителни затруднения, но и много други хора да станат негови почитатели.