Брой 04, 2007

Тема: ПЪТЕШЕСТВИЯ

Пътешествие из Острова

- Господинът сам ли ще пътува? – пита служителка за регистрация на билети и багажи на аерогара София.
- Да! – отговарям аз и очаквам да видя как ще бъда придружен до самолета.
Поредното ми пътуване за Великобритания. Този път сам. Бях чел на теория как е организирано придружаването на инвалиди по европейските аерогари, а сега ми предстоеше за пръв път да изпитам на гърба си приложението на разпоредбите на практика. Казаха ми да изчакам да се освободи количка, но аз ги информирах, че мога да ходя и е необходимо само някой да ме води. Това значително улесни нещата. Веднага пристигна един младеж, който много бързо ме преведе през паспортния и митническия контрол, а после заедно с една възрастна жена бяхме качени на специално превозно средство за отвеждане до самолета. За мое учудване кабината на това возило се издигна на определена височина и без изкачване на каквито и да е стъпала ние се озовахме на борда. След това лично бях инструктиран за мерките за безопасност, като ми беше дадено да пипна кислородната маска, която ще се спусне над главата ми в случай, че се разхерметизира самолета. Облякох и спасителната жилетка, необходима при падане на самолета във вода. Пожелах си да не ми се наложи да използвам нито едното, нито другото, завързах колана и се подготвих за излитане.
Обзе ме вълнение, когато стюардесата съобщи, че след 10 минути кацаме на летището в Лондон. Изчаках слизането на всички пътници и след това бях предаден на служителка от летището. Отново много бързо и без каквито и да е проблеми бях преведен през съответните гишета, но за разлика от друг път без интервю с емиграционен офицер. Това интервю може да завърши с връщане на пътника в родната му страна, ако възникнат някакви съмнения около целта на пътуването и продължителността на престоя във Великобритания. Като страна член на Европейския съюз ние вече нямаме нужда от визи. За не повече от двадесет минути вече съм получил и багажа си и съм свободен да пътешествам в Обединеното кралство.
Съпругата ми ме чака в залата за посрещачи и заминаваме за Рочестър, където тя е на работа. Рочестър е неголямо градче на около 70 километра от Лондон. Най-забележителното в него е всичко свързано с Чарлс Дикенс. Там той е живял и писал голяма част от произведенията си. От паметниците в гробището, намиращо се близо до катедралата, са взети голяма част от имената на неговите герои. Тук е мистър Джингъл, Юрая Хийп, Дейвид Копърфилд, мистър Микобър и много други. Запазено е и бунгалото, в което той е писал. Все още работи и помпата, с която е теглил вода от един кладенец.
Недалеч от това бунгало е и някогашната страноприемница за пътуващи граждани. Особеното за нея е, че е могло странникът да отседне безплатно за една нощ, да получи храна и шест шилинга на сутринта преди да отпътува. Изискването е посетителят да не е просяк. Тази страноприемница има дълга история. В нея се пази писмо от Дикенс, в което той разказва как на Коледа е дарил пуйка и вино на гостуващите.
За мен представляваше особен интерес един музей на морското дело. За пръв път през живота си се качих на истинска подводница. Тя е била на служба до 1990 г. И последната й бойна задача е била да шпионира бреговете на Съветския съюз. Разходката на сляп човек в подводница е истинско изпитание – стълбите са отвесни, а от помещение в помещение се влиза през малък отвор, след като повдигнеш тялото си във въздуха и провреш през отвора най-напред краката си. Целта е при евентуално наводнение бързо да се изолират отделните помещения. Опипах истинско торпедо с дължина около 4 метра. То се изхвърля във водата със сгъстен въздух, а после се придвижва със скорост от около 80 километра в час, посредством дизелов двигател. Бойната му глава има такъв заряд, че и най-здравото дъно на кораб не може да му устои. За най-голям подвиг на подводницата се считаше проникването й без никой да я усети в центъра на американска морска база. Много гордо капитанът попитал, след като изплували на повърхността: „Приемате ли гости?”
На борда на подводницата дизелов двигател зарежда акумулатори, които подават ток на електромотори. По време на нейна тайна мисия дизеловият двигател се изключва и тя става изключително безшумна. Осветлението в четирите помещения е с червена светлина, защото тя не прониква през перископа. Седнах на капитанското място, хванах кормилото, което ми се стори много малко и представляваше полукръг. Завъртях го наляво, надясно, надолу и нагоре – стори ми се доста елементарно, но не е така. За 64 членния екипаж имаше само две тоалетни – една за капитана и една за всички останали. Баня се полага един път в седмицата. Ето защо моряците се шегуват, че през втората половина на седмицата обръщат долното бельо на другата страна. Койките за спане са тесни и доста неудобни. Изобщо пътешествието на тази подводница не е от най-луксозните.
Преди да се кача на борда на един платноход от 1885 г. ми беше дадено дигитално устройство във формата на слушалка. На него имаше 9 бутона. Обясниха, че корабът е разделен на 9 секции. Ако се намирам в секция едно, трябва да натисна първия бутон. Същите устройства бяха раздадени на всички останали посетители. Когато натиснах бутон 1 чух обяснение, че се намирам в машинното отделение. Платноходът имаше и парен двигател. Един много артистичен глас доста задъхано обясняваше, че тук кипи ужасен труд. По цял ден се хвърлят въглища и е ужасно горещо. Накрая обяснението завършваше с думите – идете на горната палуба там е по-чисто. По този начин и пак така артистично се разказваше за всички други секции. В помещението за офицерите чух в слушалката гласове на много мъже, но един от тях призова за тишина и произнесе кратко слово за добре свършената работа през деня. „Прогонихме два кораба на ловци на роби и сега с чиста съвест можем да пийнем. За нейно величество! – извика мъжът. – „За нейно величество!” отговориха другите офицери и се чу звън на чаши. Всичко звучеше така действително, че и на мен ми се поиска да пийна чаша ром с тях.
Корабът е охранявал колониите на Великобритания по бреговете на Червено море. Целта му е била да не допусне залавянето на роби от този район, защото от 1807 Англия е отхвърлила със закон търговията с роби. Успях да се снимам и с моряшка униформа от онова време. Макар че ми беше доста малка, изпитах за кратко удоволствието да бъда моряк на кралица Виктория.
Другият кораб беше разрушител от 1944 г. Беше участвал във Втората световна война. Отново получих същата слушалка, но този път обясненията бяха направени от стари моряци, служили на кораба. Беше студено, духаше ужасен вятър. Усещането беше като при плаване в тихи води на океана. Всичко беше много истинско, включително и студа, на който не издържаше съпругата ми.
Напуснах музея с твърдото убеждение, че англичаните умеят да правят музеи достъпни и за слепи хора.
- Уважаеми пътници – чувам командира на самолета - летим над Залцбург на 11 300 метра височина със скорост 800 километра в час. Температурата навън е минус 50 градуса. Има умерен попътен вятър.
Връщам се в България. На летище София отново ме поема наземна стюардеса. Качвам се при шофьора на автобуса, който взема пътниците от самолета. В кабината звучи класическа музика и е топло. Освен многото багаж в съзнанието си нося незабравими спомени от поредното пътуване. Те са нещо, което няма да се износи като стара дреха, а ще остане завинаги.

Йордан МЛАДЕНОВ



Назад

Всички статии на Брой 04, 2007

ГЕРГЬОВДЕН
Гергьовден - цветен и радостен
ГЛАСОВЕТЕ НА НАШИТЕ КНИГИ
Кой е Здравко Димитров?
ДАРЕНИЯ
София
Червен бряг
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Вести от Добрич
На гости в Петрич
Нашето топло огнище
ОБЩЕСТВО
Слепите имат право да знаят правата си
ОФТАЛМОЛОГИЯ
Пазете децата - те са бъдещето ни
ПИСМА НА ЧИТАТЕЛИ
Писмо от Русе
ПРАЗНИЧНО
24 Май, ден на славянската писменост и култура
Химн на Кирил и Методий
Св. Св. Кирил и Методий
Азбучна молитва
За буквите
ПРЕМИЕРА
Представяме Ви "Сърцето вижда" на Спас КАРАФЕЗОВ
ПЪТЕШЕСТВИЯ
Пътешествие из Острова
РАЗКАЗ НА БРОЯ
Чудотвореца
РЕДАКЦИОННИ
Честитка
Бележка на редакцията
ЧЕТИВО С ПРОДЪЛЖЕНИЕ
Проблемите в РСО София
ЮБИЛЕЙ
Не искам да живея глупаво




Архив на изданието
1 2 3 4