ПРЕДГОВОР

"Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите."
Антоан Дьо Сент-Екзюпери

Това четиво няма цялостна фабула. То представлява сбор от кратки очерци за мои съсъдбеници, страници от летописа на Съюза на слепите в България и читалището, опити за есета и спомени от моето детство. С други думи, изложението няма претенции за книга и вероятно очаква тесен кръг от свои читатели. Изкушавам се да споделя мисли на двама мои близки, с които ме свърза животът. На единия от тях съм посветил редове в изданието. Става дума за Минчо Стоянов Минчев, който беше дългогодишен главен редактор на списание "Зари". Той ми е споменал: "Ако няма нещо ново, което можеш да кажеш, то по-добре не се залавяй да пишеш." Другата личност е Йосиф Аронов - журналист в един от столичните вестници. С чувство за хумор той ми е разказвал за онзи камък, който наистина е бил открит в Картаген. На него е било изписано приблизително следното изречение: "Всички прописаха, никой никого не чете, светът пропада..." Тъй че и моя милост с настоящото ще се причисли към безкрайната редица на графоманите. За съжаление и до този момент не изложих онова, което е вътре в мен. Предполагам, че то никога няма да изскочи на бял свят... Това въжделение ми напомня за онзи художник в книгата "Омер паша" на Иво Андрич. Той вижда в себе си своята най-прекрасна бленувана картина, която обаче не може да нарисува. Ръката му не се подчинява на вътрешното усещане. И тъй като животът е кратък - което го има в него, има го. Което го няма, остава в надеждите.
Написаното за повечето личности е станало непосредствено след тяхната смърт като израз на моето уважение към паметта им. Голяма част от публикациите са отпечатани в сп. "Зари".
Бих искал да благодаря на редактора и коректорите, на всички онези, които ми помогнаха да излезе това четиво. Дължа своето признание и на ръководството на Съюза на слепите в България и брайловата печатница, благодарение на които то видя бял свят.



Когато човек остарее, неволно се връща към своето детство. Всъщност той го носи в себе си през целия живот. Най-отдалечените ми спомени за Габрово са свързани с женския манастир, Априловската гимназия, театъра, Янтра.
Дядовата ни къща беше на улица "Скобелевска." На мястото на нея и цялата махала сега е площад "Възраждане". Преди Втората световна война в този отрязък от центъра на града кипеше благодатен живот. От бозаджийницата на бай Йордан до Хаджи-Генчовата къща се редуваха фотографи, шивачи и обущари, работилници за трикотаж и радиоапарати. Пред ковачницата на дядо Петър Брусев спираха каруци, за да подковат краката на коне и волове. От източната страна на улицата беше красивата къща на индустриалеца Иван Калпазанов. Следваше агрономството, кафенето на бай Димитър Турчинката, дърводелската работилница на Петър. Спрямо другите байовци той беше доста по-млад. Срещу Априловската гимназия беше къщата на доктор Иванов. С доктор Узунов те ни бяха семейните лекари. При нужда и в нощите са викани. Пристигаха по чехли.
Чудна атмосфера обгръщаше нашата уличка. По гранитните павета гърмяха каруците. Преминаваха фабричните камиони, натоварени до върха с бали от памук и вълна. От всичките работилници прииждаха техните си звуци, кънтеше наковалнята. Между тях сновеше чирачето със затворения поднос, в който димяха горещите кафета. Трудът на хората беше от сутрин до късна вечер. През нощта и в неделя уличката затихваше. Навсякъде кепенците бяха спуснати. От тях вееше някаква самотност. Срещу нас беше къщата на Бобчев. Приличаше на малък замък. В миговете на тишина от нея прозвучаваха акордите на пиано. По стълбището имаше скулптурни фигури и многоцветни стъкла. От нея се излъчваше нещо тайнствено. В дюкяна на Хаджи-Генчовата къща се правеха ковчези. Отпред редяха капаците им за реклама. Имаше и работилница за поправка на колела и мотори. Пред известния колоездач Буката се скупчваха любопитни малчугани. Сутрин и по обед се точеха върволици от шумни ученички и ученици. Тях ги зовеше камбанчето на гимназията. Рано пък, в 4,30 часа виеха сирените на текстилните фабрики. Тогава притичваха забързаните работници.
В празнични дни камбанният звън на манастира привличаше всички. Облечени в новите си дрехи, те се отправяха към църквичката, построена от Кольо Фичето. В нея те бяха други. Изчезваха шегите и закачките, които редовно припламваха през улицата. Майсторите ставаха сериозни, само очите им излъчваха закачливост и доброта. Имах чувството, че в такъв миг те се почитаха и забравяха борбата си за оцеляване. Само ние, дечурлигите, продължавахме да палуваме и получавахме назидателно мъмрене.
Паметникът на Априлов с книгата в ръце винаги е предизвиквал в детската ми душа някакво страхопочитание. Около него ставаха големи тържества. Музиките на училищата свиреха така, както става и днес. Новите знаменосци поемаха училищните знамена. Просълзени родители наблюдаваха с умиление тази церемония. А над тях се носеше сладкият звън на църковните камбани. Денят на светите братя е оставил в сърцето ми най-свидна диря. В навечерието му пак по нашата улица бягаха факлоносците.
Янтра и Синкевица са дали началния живот на този град. Притокът беше винаги по-топъл. Ние се къпехме и плувахме в самия център на града. В грънчарската махала Синкевица правеше два завоя. На първия от тях имаше вир. В него се научих да плувам. Там се събираха десетки деца. Бутнаха ме от едно надвесено дърво над реката. От него наблюдавах батковците. Когато цапнах долу, краката не стигаха дъното. С ужас съм се измъкнал до брега. Такива преживявания ще има доста в моя живот. Човек винаги търси спасението си. Мисля, че и в новите времена моят роден град ще намери своите брегове. Неговите хора се славят със своята предприемчивост и работливост. Когато в зряла възраст прочетох книгата на Марк Твен "Том Сойер", имах чувството, че е писана за нас - щастливо безгрижните деца от нашата улица. Игрите ни се въртяха като вихър. Местата им се сменяха непрекъснато. Тичахме боси и ритахме парцалена топка. Изпод краката ни се вдигаха облаци бял прах. Играехме на топчета около герана на хаджи Генчо. Воювахме със "шпаги", направени от пръчки. Краят им завършваше с тенекиено кръгче от консервна кутия. Тя защитаваше държащата ръка. Битките ставаха в двора на театъра. Терасата към двора беше нещо като крепост. Стойките за саксии напомняха зъберите. Театърът имаше висока ограда от метални пръчки, заоблени към върха. Отдалече изглеждаха като кордела. Там между килиите на калугерките и дансинга правехме големите футболни мачове. Някъде по-късно се появи и истинска топка. Играта на криеница се прехвърляше от шубраците и руските гробове по плочите на покрива на манастира. Неговите череши и орехите му бяха особен прицел за най-палавите. Тук аз бях по-въздържан. Всички калугерки ме познаваха. Дядо ми, когато е дошъл от Македония, е работил в тяхната фурна. По тайни пътища, през мазите на театъра ходехме на кино. Излизахме на сцената и покрай гърмящия високоговорител от задната страна гледахме кадрите. Водеха ни по-големите. Един път на нишка влизахме в тъмния салон. При всяко отваряне на вратата той се осветляваше. Да, но пазачът, който късаше билетите, ни е видял. По време на прожекцията зад платното се забелязвали и нашите фигури. Всеки получаваше шамар и ритник. Настъпи голяма суматоха. Ние тичахме из салона и зрителите се развикаха. Филмът спря и светнаха лампите. Едни от нас избягаха през другата врата, други се снишиха. Когато израснахме, пренасяхме лимонадите от работилницата до съда. Тогава легално ни пускаха на някой филм. В онези далечни времена родителите ни не даваха пари за кино.
Там, където се влива Синкевица в Янтра, се спускаха стълби от северната градина на сградата. За нас беше изходен пункт за риболов. Бъркахме с ръце под подпорната стена на театъра. А на това място, щом се образува дебел лед през зимата, карахме кънки. Те бяха едиствени в нашето семейство - на брат ми. Понякога съм се опитвал да се плъзгам с тях през нощта. Под краката ми ледът свистеше и се пукаше. Бях осветен от големите прозорци на фабрика "Хрикон". Стената под театъра приличаше на тъмна завеса. Всичко около мен напомняше на една красива феерия. Омекне ли времето, с брадва сечахме леда. Оформените парчета превръщахме в ладии и ги движехме с пръти. Пак воювахме с шпаги. Един път нашият "кораб" се разцепи. Екипажът ни цамбурна в ледените води. Докато се прибрах, дрехите ми заприличаха на тенекии. Е, то се знае... Последва урок по възпитание и боледуване...
Грънчарската махала беше особен обект на игрите ни. На полянката край вира правехме дупки. Замазвахме ги с глина и пълнехме с вода. Разтваряхме карбид и го покривахме с празна консервна кутия с пробита в нея дупчица. Това беше изключително рисковано. Някой от нас, легнал, натискаше с пръст дупчицата, докато почувства голямо налягане от образувания ацетилен. После се отдръпваше назад, а друг поднасяше към дупката горяща хартия на пръчка. Сгъстеният газ свистеше през освободената вече дупка и със страшен гръм творението ни политваше към небето. Състезавахме се на кого кутията ще полети най-високо. При един случай се отървахме само с оплесканите в кал и глина дрехи. Консервата ни прелетя странично, сантиметри над главите ни. Дори бе изобретен черешов топ. От него пострада едно ято патки...
Баждар беше благодатен терен за нашите игри. Гонехме се между боровете. Ритахме топки по алеите. Катерехме се по камъните на най-високата му точка. А в подножието й беряхме синчец. Обсебена с тайнственост беше пещерата му. Ние обичахме да влизаме в нея. Викахме в голямата й зала и лежешком пълзяхме в страничните й коридори. Осветяхвахме се със запалени сухи стръкове цветя. Въображението ни пренасяше при някакви пирати, тайни надписи и търсене на съкровища. Никой от нас нямаше фенер и батерии за него. Такива луксове бяха непознати. Може би най-голямата ни наслада беше пурпурният залез на слънцето. То преваляше хълма и в далечината се потапяше в предпланините на Балкана, прилични на морски вълни.


Най-интересните дни от моето детство са свързани с леля и свако. Свако ми още преди войната беше директор на една фабрика, собственост на Христо Метев. Тя се намираше в село Хаджицонев мост, сега квартал на Габрово. Фабриката се гушеше между хълмове. През нея минаваше малка река, чиито извори бяха в Балкана. Насреща беше пътят за Узана. Леля ми живееше в старата къща на фабрикантите. Там имаше голяма кухня, в която можеше да се настани почти цял клас. Щастливите ми мигове са били в игрите от сутрин до вечер с децата на работниците и служителите. Копнял съм още от първия ден на лятната ваканция да ме заведат там. Веднага след закуската тичах да се срещна с момчетата. Между тях имаше много будни деца. Четяха книги за индианци, пирати. Разговорите ни бяха свързани с героите от прочетеното. В групата беше и синът на собственика. Той беше по-голям от нас, добродушен като баща си. Винаги е имало някаква дистанция към него. Баща му не приличаше на днешните милионери. Запомнил съм го с работното облекло, изцапано от машинно масло. Постоянно носеше в джобовете си гаечни ключове. Оттам се подаваха и възможно най-евтините цигари. Те бяха вечно в устата му. Фабрикантите живееха скромно и тихо в нова къща. В двора имаше градина и малко басейнче с лилии. Собствениците само един път в годината ходеха на бани. За бай Христо нямаше събота и неделя, нямаше отпуска. Той се завираше под машините заедно с майстора и ги поправяше. Синовете му бяха инсталирали на един стълб високоговорител. Под него се скупчваха хората да слушат новините. Никой не е имал радио в дома си. Когато някой от неговите синове търсеше станция и пускаше музика, хората тичаха да помолят да се върне излъчването на радио София. Бащата на Тошко - едно от момчетата, казваше: "Ето - Томата сега се разхожда по света".
Аз в просъница слушах свирката да призовава хората сутрин рано на работа. Работничките тропаха с налъмите си и се качваха към халето със становете. Те зашумяваха със своите метални гласове. Ударите на совалките звучаха оглушително. Вечерите всичко затихваше. Откъслечно прелиташе песен на младите момичета от общежитието.
Малко дървено мостче ни отвеждаше отвъд реката. Имаше и по-голям мост в долната част на фабриката. Там беше построена нова малка фабрика, собственост на сина на фабриканта - Томата. Тя беше обзаведена с по-модерни машини. Вероятно за това е допринесъл другият му син Лальо, който учеше за текстилен инженер във Франция. Случвало ми се е на няколко пъти да ме водят от Габрово с малката кола "ДКВ" на фабриката. И сега си спомням как за шеметно време сме идвали от града до фабриката. Зад нас се издигаха облаци бял прах. Пътят и къщите покрай него се изнизваха като на филмова лента. Младият Метев правеше рязък ляв завой пред големия дървен мост на Паничарка. Малката кола се спускаше стремително към него. Изпитвах страх, че ще паднем в реката. В следващия миг сякаш политахме към небето, защото изведнъж се изпречваше кратко изкачване. После колата се спускаше надолу и се спираше пред къщата на родителите му. Ще спомена и за другия брат - Метьо, който беше шампион на България. Караше голямо "БМВ" и се състезаваше на шосе с него. За нас, децата, беше събитие да ни повози отзад.
През лунните нощи градината с малкото езерце, постройките на фабриката, рекичката, гората заедно с надвисналите скали придаваха някаква тайнственост и оприличаваха мястото на голям манастир. Тъкмо в тази планинска пазва са протичали едни от най-незабравимите ми детски дни. Сутрин нахлузвах късите си панталонки, грабвах филията и хуквах навън. Там вече чакат момчетата. Тръгваме по рекичката. Лятното слънце е затоплило бистрите й води. Между камъните щъкат рибки. Ние ги ловим и пълним джобовете си. После хвърляме дрехите и се къпем голи. В дълбоките вирове ловим водни змии. Разбира се, че ги пускахме, защото не бяха опасни, но това правеха най-смелите от нас и беше повод за гордост. Имало е случаи и да бягаме от тях.
На шосето по пътя за Узана имаше високи диви череши. Те късно зрееха. Плодовете им бяха мънички и черни. Когато се прибирах, милата ми леля с усмихнати очи се правеше на строга и показваше боядисаните ми дрехи. Те със свако ми Пантелей бяха най-големите благодетели на моите безгрижни детски дни. Пиша и си спомням за едно преживяване, което е все още живо в съзнанието ми. Близо до споменатия дървен мост върху Паничарка има един вир. Предполагам, че все още го има. На това място реката прорязва скали, и между тях се спуска като малък водопад. Над този вир се е сгушила фабриката на Гатев.
На тези скали един ден се бяхме събрали с момчетата. Отгоре гледахме как водите скачат и се пенят във вира. Стояхме на 7-8 метра над това място. Преди това се бяхме къпали долу. По-големите започнаха да ме убеждават, че от това място са скачали долу. Караха ме и аз да скоча. "Покажете, и аз ще опитам." "Ами нали ти си храбър, нека да те видим... След тебе и ние ще скочим." Подлагаха на изпитание градското момче. Господи, винаги съм бил амбициозен и съм искал да се докажа! Толкова ли съм бил наивен и каква е била тази лудост, която е закипяла в мен, че реших да се изфукам. Прорезът между скалите над водопада не беше широк повече от 2 метра. От него като гвоздеи изпъкваха остри ръбове над скалите. Мерих и се прицелвах. Изчислявах как трябва да скоча на около метър и нещо от падащите снопове вода. Всички ме подканваха отново и очакваха да видят какво ще направя. И аз го направих. Леко отскочих, за да бъда точно в средата между скалите. Летях надолу с краката. На педя от мен се зъбеха острите ръбове на камъните. Можех да си ударя главата в тях. Изпитвах ужас. Затворих очите си. Вероятно в този миг съм съжалявал за глупостта си. Това е краят... Усещах хладната прегръдка на влажните стени и сигурно съм се прощавал с живота си. По-късно в живота си съм имал подобни мигове на безразсъден риск. Това обаче беше неповторимо. Опомних се, когато се забих в прохладните води. Отворих очите си. Пред мен беше най-красивата картина на света. Сребърни потоци се въртяха на фона на синьо-зелени вълни. Заливаха ме с балончета, които се пукаха и приличаха на снежинки в дълбоките води. Те се просветляваха над мен. Все още потъвах, но дъното го нямаше. Боже, бях жив... Сърцето ми заби от радост. Силните потоци ме избутваха напред и нагоре. В гърдите си имах въздух и се изтласквах с дланите към повърхността. Около мен водата ставаше ярко златиста. Показах се. Блестящото слънце ме ослепи, златните му лъчи огряха душата ми. Тази светлина остана в мен за цял живот... Няма нищо по-сладко от това да се измъкваш спасен и невредим от бездната, в която си паднал, да се отървеш от собствените си неблагоразумия. Когато съм изпадал в подобно положение винаги съм се връщал към чувството, което изпитах след оживяването ми в най-прекрасните, топли, кристални води на планинския вир. То се знае, след мен никой не скочи. Аз изпитвах вътрешна гордост, но сякаш всички взаимно бяхме смутени. Отделих се от тях и сам се запътих към фабриката. Бях гладен, адски гладен. Бил съм на 11 години. Тази случка не съм споделил с моята леля и свако. Страхувах се да не ме изпратят веднага в Габрово при родителите ми. Това беше моето последно красиво лято при леля ми.