Брой 03, 2011

Тема: ОЧЕРК

Списанието беше моят буквар


Уважаеми читатели, публикуваме очерка на Данчо Данчев като изключително силен обзорен материал, който остана извън класирането в проведения конкурс за написване на есе "Списание "Зари" в моя живот".

60-годишният юбилей на списание "Зари" като важно събитие от съвременната съюзна история с приятни чувства ме накара да се върна назад през годините, да направя преоценка на неговата роля в моя живот и да преосмисля значението му за информационното ми обогатяване чрез неговите страници през десетилетията във всекидневната житейска практика.
През пролетта на 1957 година завърших средното си образование в Хисарската гимназия и в същото време зрението ми почти изчезна вследствие на късно открита глаукома. С помощта на моя преподавател по химия Константин Ласков се озовах в Пловдив. Първата ми среща там беше с Христо Белобрадов – управител на съюзното производствено предприятие "Успех" в града на тепетата. Разговаряхме с него за много неща от живота на младите хора и за възможностите на всеки човек да надвива трудностите, появили се във всекидневието. Той като дългогодишен педагог и човеколюбива натура още в първия ни разговор усети любовта ми към литературата и хубавата книга, увлечението ми към поетични занимания и желанието ми да се вглъбявам в интересните четива за човешките взаимоотношения, в които се откроява характера на отделната личност като съдба и нейните типични изяви. За да провери каква е степента на остатъчното ми зрение, непринудено ме накара да прочета няколко реда от едно томче на Елин Пелин. Аз зачетох, но това се оказа доста трудно за мен и той на практика разбра, че това ме измъчва и че е трудна задача за моите възможности. След минутка мълчание той ми каза, че аз отново ще се науча да чета и пиша самостоятелно. Това обстоятелство сериозно ме заинтригува като поднесена ми възможност. Белобрадов ми обясни, че ще мога да чета нашето списание "Животът на слепите", което се издава на брайлов шрифт. Всичко това много ме озадачи и ме постави в сериозни размисли, но разговорът от негова страна беше прекъснат дотук и продължихме на следващия ден.
Следващия ден следобед Белобрадов ме повика при себе си в канцеларията, където продължихме недовършения разговор. Аз очаквах това с нетърпение, че за мен имаше много неизяснени неща при почти загубеното ми зрение.
Разговорът продължи за съществуващите възможности за хората в моето положение да се научат самостоятелно да пишат и четат с помощта на осезанието на пръстите си. Старият учител накратко ми поясни какво представлява брайловото писмо, неговата релефно-графична структура и начините на употреба от невиждащите хора. При поясненията на тези специфични неща личеше неговият педагогически опит и тактичен подход, като внимаваше чрез поднасянето на новата информация да не предизвика в наранената ми душа психологически смут и обърканост при новата ми житейска ситуация. При този продължителен разговор Белобрадов ми даде в ръцете един брой от списание "Животът на слепите".
Томчето беше доста обемисто по своя размер. Разгънах неговите страници, които бяха двустранно обсипани с изпъкнали точки. Те за мен в първия момент бяха хаотично разпилени и аз, опипвайки ги, не разбирах как това нещо ще може да се чете чрез осезанието на пръстите. В следващите дни с поясненията на опитния педагог аз навлязох в същността на брайловата грамотност. Това се оказа не толкова трудно както изглеждаше първоначално. За съжаление по онова време нямаше брайлови плочи и шила. Петър Мишев и Георги Василев – двама невиждащи младежи, с които се запознах в самото начало, ми написаха на дебел немачкаем картон брайловата азбука, препинателните знаци и арабските цифри. За няколко нощи научих да разчитам с пръстите си дадените ми петдесетина брайлови знака. Поисках от стария учител буквар, за да се упражнявам за придобиване на четивна техника чрез осезанието на пръстите, но за съжаление по онова време такова пособие нямаше. Той ми даде един брой от списание "Животът на слепите" и с лека усмивка ми каза, че това ще бъде моят истински буквар.
Започнах да разчитам отначало заглавията на отделните публикации, тъй като над тях и под тях имаше свободен ред, което ме улесняваше. През декември вече успявах да прочитам по една цяла страница от даденото ми списание, което имаше плътна хартия и релефните точки не изчезваха под натиска на пръстите ми. През пролетта на следващата 1958 година аз вече можех да препрочитам по няколко страници от списанието, без да чувствам умора на пръстите си. Все по това време получих вече и първата си брайлова плоча, което ми даде възможност да напредна и с писането. Започнах да записвам и собствените си стихотворения. На 11 ноември 1959 година във вестник "Отечествен глас" беше публикуван моят цикъл от стихотворения "Без перо и без мастило", който по-късно се появи върху страниците на нашето брайлово списание. Оттогава досега аз постоянно публикувам мои публицистични, литературни и поетични материали, което ми доставя удовлетворение, че мога да бъда полезен в съюзната ни медия, като споделям със съсъдбениците си мои виждания и творчески хрумвания. Така се стекоха обстоятелствата, че когато това специализирано издание беше в деветата година на своя растеж - аз се свързах с него интимно и до ден днешен то е моят най-искрен другар, откровен приятел и коректен събеседник, тъй като винаги за мен е информационният източник за събитията у нас и в чужбина за живота на невиждащите хора. Чрез неговите страници научавам за успехите и трудностите на Съюза на слепите, за устрема на наши и чуждестранни творци - надвили несгодите на недъга си,  научни деятели и забележителни общественици, на чието дръзновение искрено се възхищавам, за новостите в тифлотехническия напредък, за положителните тенденции в областта на специалната педагогика и за още много други неща, които не могат да се научат от друго място. Всичко това ни е поднесено през изтеклите десетилетия от неуморните редактори и активните сътрудници на нашето списание. Поклон пред техния труд, несекваща воля и упоритост да са полезни на съсъдбениците ни като уважавана читателска аудитория. Те всички до днес са ни дарявали частица от пламъка на сърцата си, от устрема на душевното им дирене и от полета на мечтите си - да ни обогатяват информационно във всекидневието ни като читатели, като консуматори на техния неуморен труд и като жадни потребители на актуално четиво.
Никой от нас, от редовните читатели на нашето списание, няма да забрави неговия пръв редактор - Минчо Стоянов, който с много воля и усет за нова интересна информация редовно следеше брайловите издания от Франция, Русия, Полша и Чехословакия, за да ни поднася актуално четиво за реалностите от света на невиждащите хора, за новаторските тенденции в тифлологическата област от специфични потребности, за първите стъпки в рехабилитацията на слепите както в чужбина, така и у нас и социалната интеграция като национално и международно обгрижване. Как бихме могли да забравим човещината на този високо ерудиран труженик на медийния подиум, който бащински подаваше ръка на всеки сътрудник от местните съюзни организации и искрено насърчаваше неговите журналистически опити. Той много често правеше преводи от есперантски издания, чрез които разширяваше нашия поглед към света на съсъдбеническата ни общност. Тук ми се иска да посоча редакторската работа на Лиляна Елицина, която съвсем дружески се отнасяше към нас като сътрудници на списанието и почти не се намесваше грубо в изпратените от нас материали за живота на слепите по места, коригираше само допуснати правописни грешки и стилистични неясноти. Тук точно е уместно да посоча името на Роза Бояджиева, която като уредник на изданието ни и негов сътрудник винаги с топлота и чистосърдечност откликваше на всеки творчески повик от кореспондентите по места. За дълго време в редакцията на нашето списание работеха Мира Попова и Таня Йовева като литературни сътрудници и редактори. Техният труд остави трайна диря през десетилетията върху съдържанието в отделните рубрики на изданието и отделните притурки към него. Дори понякога се случваше, че преработената дописка не можеше да се познае от самия неин автор. Може би това е било нужно и потребно от редакторска гледна точка, но имаше и такива парадокси в журналистическата практика. Това го посочвам като редовен сътрудник и активен читател на всички наши брайлови издания.
През 70-те и 80-те години на миналия век много добре се работеше от страна на редакцията със сътрудниците на списанието от цялата страна, редовно се провеждаха срещи и семинари с тях и се осъществяваха практически занятия с цел повишаване на журналистическия опит и творческите умения, подобряване на стила и похватите на авторския изказ, като се изслушваха специализирани лекции от изтъкнати специалисти и се осъществяваха практически занятия в тази творческа област.
Когато Спас Карафезов отговаряше за нашето списание, в него се появяваха интересни и съдържателни материали от немскоезичните издания, които разширяваха нашата информираност в различните направления на тифлологическия ареал като съвкупност от научни направления, творчески идеи и практически достижения в различните области от живота на невиждащите хора.
С всяка година нашето списание като специализирано издание израстваше в същността си на информационен източник за невиждащите граждани в нашата страна. И след неговото преименуване в "Зари" то запази своя характер - да отразява живота на невиждащите хора в организациите на Съюза, неговите поделения и отделните производствени предприятия. Освен информационния поток от страната, винаги ни поднасяше новини и от чужбина, тъй като не промени своя облик по съдържание и структурираността на поднасяните материали. Главната задача на изданието винаги си е била и до днес си остава - отразяване живота на съюзните организации, публикуване на очерци за изтъкнати съсъдбеници, поднасяне на интервюта с изтъкнати специалисти и представители на научната мисъл, изкуството и обществения живот.
Но, разбира се, всеки сериозен и активен читател от възрастното и средно поколение, който познава добре списанието ни вече три или четири десетилетия, искрено ще признае, че разцветът на това специализирано издание настъпи през 90-те години на миналия век, когато за главен редактор беше назначен Георги Братанов, който правеше впечатление на много сдържан и тактичен човек във взаимоотношенията със сътрудниците, кореспондентите и дописниците от цялата страна. За мен той беше много взискателен към авторите на материали от местните съюзни организации и винаги се стремеше да помага при постоянното повишаване на художественото равнище на изпратените материали и по този начин той внесе съществени положителни промени в цялостния облик на нашето списание, като неговото съдържание стана по-изискано в конкретен смисъл, повиши се художествената му същност и изказът в поднасяните публикации, които придобиха максимална позитивност. Той се оказа изключително талантлив като редактор и много трудолюбив като творческа индивидуалност. Неговият натурел остави трайни следи в нашия медиен ареал. Няма да бъде пресилено, ако посоча, че неговото присъствие се превърна в светла диря в съюзната ни журналистическа практика. Трябва само да съжаляваме, че рано си отиде от нас, а имаше още много време да ни бъде полезен като съсъдбеник и като подаряваше още светли мигове от полета на творческата си мисъл и чуден пламък от своята човеколюбива душа.
Имайки предвид днешните икономическо-социални затруднения на Съюза на слепите в нашата страна и всеобщата стагнация в обществения живот, двете редакторки - Дида и Марина, полагат много усилия и правят всичко възможно списанието да бъде интересно, актуално и предизвикателно като четиво по съдържание и атрактивност на поднасяните материали в отделните негови броеве. Познавайки спецификата на нашето списание през годините на пет десетилетия, ми прави впечатление, че редовните му сътрудници от страна на местните съюзни организации са много по-малко отпреди. Дописническата активност да се повиши при днешните условия на незаинтересованост от съюзната ни членска маса е много трудно реализуема цел. Струва ми се, че преди списанието беше по-богато по съдържание, в него имаше повече разнообразие, докато сега се публикуват материали от двамата редактори и няколкото постоянни дописници от местните организации на съюза, които пишат на доброволни начала и разбира се често материалите им са върху незначително дребнотемие. Това, което днес се извършва от двете редакторки като обем на журналистически труд, обработка и творческо хрумване се равнява на героичен подвиг, тъй като се справят достойно с трудната задача безупречно и полаганият от тях труд предизвиква възхищение, защото при настоящите условия  свършеното наистина е много като интелектуална продукция и извънредно полезно за читателската ни аудитория.
Ние, читателите на списание "Зари" и тематично специализираните издания към него, винаги сме повече взискателни и често недоволстваме от едно или друго обстоятелство в медийния обхват на поднасяното съдържание, но в същото време знаем, че вкусовете и предпочитанията ни са различни. Би било добре да се посочат повече проблеми от всекидневния живот на местните съюзни организации и нашите регионални структури, да се публикуват повече анализи на трудните ситуации и критични материали за негативните страни в цялостния ни организационен живот. Политиката на съюза като обстоятелства във време на криза и реалните факти, грижите към слепите и социалната подкрепа винаги трябва да са актуално четиво върху страниците на нашето списание.
Полезно и сполучливо да се лансират компетентни препоръки, по-често да се прави интелигентна преоценка на аварийните ситуации и да се поднася на читателите градивна критика, без извисяване на оскърбителния тон в заядлива форма и грубости при изясняването на съответната проблемна ситуация.
Независимо от множеството затруднения в Съюза, ширещата се криза, всеобщата стагнация и финансовия недоимък, нашето списание редовно излиза в трите си версии - брайлова, плоскопечатна и mр3-формат. Това става чрез цялостната подкрепа на съюзното ръководство. По този начин то стига до всеки читател, който проява интерес към него като медиен продукт.
Освен че в далечното минало списанието беше моят "Буквар", то до днес ми е най-искреният и истински приятел, съсъдбеник и другар в мигове на усамотена вглъбеност. Аз съм извънредно доволен, защото чрез неговите страници се запознах през десетилетията с много интелигентни и талантливи съсъдбеници. То ми предоставя прекрасните възможности да се срещам със съдбите на невиждащи хора, които въпреки затрудненията си живеят нормално и пълноценно, надвивайки несгодите с волята и упоритостта си.
Много се радвам и съм удовлетворен, че списание "Зари" ми помага да бъда в обятията на актуалността и самото съвремие. Изобщо днес ситуацията е променена в сравнение с предишните десетилетия и обстановката е всецяло променена в негативно направление, което се отразява и на облика на нашето всекидневие, което се отразява върху страниците на нашето списание. Всичките тези негативни обстоятелства ни амбицират да бъдем по-борбени и по-активни в местните организации на Съюза, неговите мероприятия и самите му инициативи.
На редакционния екип на нашето списание аз лично пожелавам да работят с удвоено дръзновение, да правят изданието още по-полезно за невиждащите читатели, да привличат повече доброволни сътрудници, а също така съюзното ръководство да обръща по-голямо внимание на техния интелектуален труд и да им осигурява по-приятен комфорт за творческите им стремления.

Данчо ДАНЧЕВ


Назад

Всички статии на Брой 03, 2011

**СЪОБЩЕНИЕ
XVI-то общо събрание на пълномощниците на ССБ
*90 ГОДИНИ СЪЮЗ НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ
Спортно-туристическа дейност
ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
В управителния съвет на ССБ
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Добрич
Стара Загора
Велики Преслав
Варна
Силистра
Асеновград
КОНКУРС
90 години ССБ
МЕЖДУНАРОДНА ДЕЙНОСТ
Емоции, гостоприемство и ползотворни срещи в сърцето на Европа
ОЧЕРК
Списанието беше моят буквар
СТРАТЕГИИ
Дългосрочна стратегия за заетост на хората с увреждания 2011-2020 г.




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017