Брой 07-08, 2011

Тема: КОНКУРС

Зрящи сърца


Димитрина МИХАЙЛОВА

Под това название се проведе конкурсът за написване на стихотворение, обявен от Българското национално радио, програма "Христо Ботев", в предаването "Познати и непознати" с редактор Цвета Николова. Той се провежда за втора година, като няма ограничение нито в избора на теми, нито в обема на произведението, стига то да е написано от човек с нарушено зрение. За това, че конкурсът става все по-популярен и че все повече хора се престрашават да изпратят свои стихотворения говори увеличаването на броя на участниците. Миналата година състезаващите се творци са били само 30, а тази са вече 140. Председател на журито е Надя Попова, завеждащ отдел "Култура" в програма "Христо Ботев", а от страна на ССБ в оценяването на творбите взе участие познатият на всички от нашето списание поет Георги Чернев. Читалище "Луи Брайл" допринесе за мероприятието с написването на грамотите на участниците на брайлов шрифт.
По думите на Георги Чернев:
"По голямата част от авторите не са професионалисти и някъде стихът бе доста тромав, но всички творби се отличаваха със своята искреност. Темите бяха много различни. Имаше стихотворения, посветени на любовта, на обичта към родината и такива, посветени на важни за самите автори събития и преживявания."
Трето място спечели Лушка Маджарова от Лъки, на второ място бе класиран Румен Петров от София, първо място зае стихотворението на поета Здравко Лекишев от Пловдив.

Между журналистиката и театъра

Румен Петров за пръв път се среща на живо и контактува с незрящи хора в радиото при връчването на наградите на спечелилите конкурса.
Роден е в Разград през 1934 година, но много малко си спомня от своя роден град, тъй като родителите му са живели в него само 6 години, а след това са се преместили в София. Неговият баща Петър Иванов е бил най-високо издигнатият в интелектуално отношение между своите братя и сестри. Работел е в местната библиотека, а останалите били хора занаятчии - шивачи, обущари и т.н. След преместването в София баща му постъпва на работа в Столична библиотека. Има литературни амбиции, които за съжаление не успява да осъществи. Прави един от първите преводи на "Евгений Онегин" и създава ръководство за поддържане и ползване на каталога на библиотеката. Румен казва, че вероятно от него е наследил увлечението към писането.


Самият той започва да пише сравнително късно като курсант в Строителни войски. Там той прекарва известно време в ареста, "защото не бях много от послушните". Оставайки сам със себе си и нямайки никаква работа, той написва своето първо стихотворение. Изпраща го във вестник "Трудово дело" и неочаквано за него там го оценяват и отпечатват. Преценява се като немного плодовит писател. Има отпечатана една стихосбирка в памет на неговата съпруга, която си отива от този свят много рано, две книжки с разкази, издадени от военното издателство, с които Румен Петров казва, че не се гордее, тъй като "онова време беше друго". Написал е и една книжка с приказки, "в която, струва ми се, има някои сполучливи работи". Автор е и на една пиеса.
Няколко години работи в "Трудово дело" - по онова време вестник на Строителни войски, където стига до чин майор.
- Защо се разделихте с журналистиката?
- Напуснах вестника, защото не понасях това, че всичко се правеше по поръчка. Например поръчват ти да направиш критичен материал, без изобщо да ти кажат по какъв проблем да пишеш. Искат само материалът да е критичен. Не можех да понасям това смучене от пръстите си, просто ме отвращаваше. Затова и напуснах.
Това разбира се беше само едната от причините да напусна журналистиката и да отида в театъра.
- А коя беше другата?
- Голямата ми любов към театъра.
И така Румен напуска военните и въпреки значително по-малката заплата, започва да работи като драматург в шуменския театър, където съпругата му е актриса. По-късно работи в театрите в Кюстендил, Плевен и Ботевград.
- По това време със съпругата ми бяхме безкрайно щастливи, - с умиление си спомня Румен Петров - много обичахме планината… Тогава театралите имахме по 40 дни отпуск и щом станеше юли месец грабвахме тежките раници, по двадесет килограма всяка, и отивахме на палатки в планината. Посетили сме всички хубави места в България. Ако мога така да се изразя, двете ми най-големи любови са театърът и планините.
По-късно стана така, че напуснах и театъра, защото се изпокарахме със заместник директора. Хванах си шапката и отново се върнах към журналистиката. Започнах да работя във вестник "Трета възраст", по-точно сега помагам на колегите, като редактирам някоя и друга статия.


Румен Петров за пръв път усеща, че нещо не е наред със зрението му, когато е на 40 години, но след няколкократна оперативна намеса зрението му се задържа в доста добро състояние. Коварната глаукома обаче постепенно взема своето. Вече не може да чете вестници, а когато редактира, колегите от "Трета възраст" му четат. Слуша предимно радио и твърдо е решен като стане член на ССБ да усвои и компютъра, за да може да бъде по-независим. Има много приятели. Няма свободно време, защото живее сам и времето минава в пазаруване, готвене, слушане на различни предавания по радиото и много срещи с приятели.
За себе си той казва:
"Пуша яко, обичам да си пийвам, макар че не съм пристрастен към алкохола, но в компания си пийвам, а да си призная и това, че обичам жените. Загубата на зрението с нищо не промени начина ми на живот."

Накрая питам Румен Петров за мнението му за днешната българска журналистика.

- Хубаво е, че сега и журналистиката е свободна. За разлика от по-рано сега всеки може сам да избере проблема, по който ще пише. Никак не ми харесва това, че голяма част от материалите се поднасят доста неграмотно, но свободата все пак е най-ценното нещо в журналистиката.


ЗДРАВЕЙ, ЖИВОТ!


Румен ПЕТРОВ

Приятелите стари си отиват,
изгарят като есенни листа.
И все по-често, все по-упорито
заупокойна идва с вечерта…

Но, Господи, нали не се превръща
земята в междузвездна пустота?
Нали след нас ще има пълни къщи
и нежно синя ще е утринта?

Нали след кончината ни ще бъде
и мъдър, и безкрайно глуповат,
жесток и милостив, и безразсъден
този прекрасен идиотски свят.

Затуй сега, когато наближава
и мене някой вихър да отвей,
крещя неистово в самозабрава:
"Здравей, живот!…
След нас, живот, здравей!"



Назад

Всички статии на Брой 07-08, 2011

IN MEMORIAM
Жак Туиндер - благотворителят и есперантистът
ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
Управителен съвет през юли
Общо събрание на федерация "Спорт за хора със зрителни увреждания"
ЕВРОПЕЙСКИ ПРАКТИКИ
Време e за действие
ЕСЕ
Памет за историята
ЗАБАВА
Хумористична страница
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Силистра
София
Шумен
Пловдив
Казанлък
Бургас
ИНТЕРВЮ
Градът е длъжник на хората с увреждания
ИНФОРМАЦИЯ
Национален алианс за развитие търси съмишленици
КОНКУРС
Зрящи сърца
ОФТАЛМОЛОГИЯ
Пазете очите като очите си
ПРОЕКТИ
Светлинка в тунела
СЪОБЩЕНИЕ
Помощни технически средства
ТВОРБИ ОТ СЛЕПИ АВТОРИ
С духа на Апостола в сърцето
Град в планината
Сексът и светът




Архив на изданието
1 2 3 4 5 6