Брой 07-08, 2011

Тема: ТВОРБИ ОТ СЛЕПИ АВТОРИ

Сексът и светът

Разказ

Светослав НИКОЛОВ

На Мел, с възхищение

Ако някой смята, че животът на космическия туроператор е безкраен низ от приятни преживявания, насочете го към мен! Не се колебайте, както е прието да се казва в онези безполезни оферти, с които ви заливат отвсякъде. Кажете му просто да активира името ми в ГИМ и аз ще намеря подходящ начин да установя контакт. Разполагам с пребогата гама от възможности! В зависимост от ситуацията мога да използвам до болка втръсналите ми сетивни похвати, да заложа на не по-малко досадното логико-абстрактно възприятие, на трижди проклетите интуиция, телепатия и телепортация, на химическо или физично (имам предвид молекулно, атомно и вътреатомно) въздействие, а също така и на множество чисто професионални и затова малко по-трудни за обяснение трикове, които обаче на драго сърце бих разкрил на първия наивник, решил да наследи професията ми.
Вие разбира се знаете какво е ГИМ. Глобалната Информационна Мрежа. Най-фината паяжина, създавана някога. Проникнала навсякъде, до всички ъгълчета, мазета, тавани, антрета, кухни, бани, балюстради и кенефи на гадното мироздание... Оплела в себе си всичко; не и без помощта на нашата – имам предвид туроператорската – гилдия. Бих казал дори - най-вече заради нея!
Когато на многострадалната ни родна планета не остана неоткрито кътче, непреровено ъгълче, неизследвано и неназовано изворче, камъче и тревичка, ние бяхме едва ли не първите, втурнали се да търсят нови светове за нашите клиенти. С помощта на науката, която измисляше всевъзможни чудесии, за да ни угоди (и пред които анабиозната кома и нула-транспортирането изглеждаха като нескопосни училищни експерименти), ние разширихме до неузнаваемост границите на ползваемата Вселена. Реципрочно - и продължителността на човешкия живот, защото в повечето случаи никой не избираше дестинация със сигурност по-дълга от собствения му живот. Не друг, застрахователите трудно го допускаха заради угрозата от тлъсти обезщетения...
Така че, колкото и да ги разширявахме, границите тъй или иначе си оставаха.
Тогава упоритата ни като звезден прах туроператорска гилдия сякаш завинаги спря да тътри нозе след величаво разлитащия се Космос и свърна – както обикновено става при такива случаи – точно в противоположната посока. Оказа се, че микросветът е не по-малко интересен от гледна точка на подлия ни и безскрупулен бизнес, а в някои отношения – дори доста по-благодатен. Началото беше плахо - предлагахме кратки пътешествия из различни органични съединения (кой знае защо, те бяха предпочетени пред неорганичните). Подобно на един съвременен Гъливер и след съответната обработка, разбира се, туристът можеше да се разходи из конфигурацията на алкохола например или, моля да не го броите за реклама, на бацилис булгарикум, да докосне собственоръчно който и да е химичен елемент и лично да изпробва гъвкавата здравина на валенциите. След което по живо по здраво да се завърне към нормалното си поне по размери местоположение в пространството, да подхване обичайните си скучни задължения и дори да изпие чаша безалкохолна бира...
После започнахме по-смело – кратък познавателен тур из няколко алдехида или кетона по избор, полунощна разходка в триосновна киселина (повечето по обясними причини предпочитаха фосфорната), уикенд на някой от ароматните въглеводороди, сред които дори и най-простият – бензенът – караше любопитковците да се почувстват едва ли не като в лабиринта на Минотавъра. Естествено върхът на емоцията беше круизът по двойната спирала на ДНК, който можеше да продължи практически безкрайно, тъй като всяка вечер наетият за целта нанолайнер акостираше в различни нуклеотидни пристанища, които носеха звучни имена като АЦТ, ЦАГ, ТТТ и т. н. и по същество представляваха градивните елементи на генетичния код, наричани за краткост не само от нас, туроператорите, кодони. На другата сутрин съответният кодон се разглеждаше обстойно, след което лайнерът продължаваше към следващото пристанище. (Мога да ви уверя, че на мен лично не ми е известен нито един случай някой да е пожелал да види всичките шестдесет и четири кодона!) Но за съжаление и тук съществуваха ограничения – беше строго забранено да се прониква по-навътре от нуклеотидното равнище, понеже имаше реална опасност туристът да се озове – образно казано – в задния двор на приключението, тоест изведнъж да попадне сред някакви елементарни монозахариди, фосфати и въглеводородни бази, след като само миг преди това е ахкал от удивление пред величествената структура на гуанозин трифосфата например... Ето защо на клиентите никога не трябва да се показва задният двор!
Моля за извинение, едва сега установих, че съм забравил да ви се представя. Казвам се Скрип. Скрип Скрипериус, лицензиран космически туроператор. Приятно ми е, надявам се и на вас също.
Когато достатъчно се наиграхме с определено интересната, макар и тук-там прокъсана плетка на материята, дойде ред на времето. Съвсем логично започнахме с екскурзиите в миналото – него чисто и просто вече го беше имало. Не вярвам да не сте се досетили, че в началото с най-голяма популярност се ползваха две оферти: късен брънч в епохата на динозаврите и трансфер с първия световноизвестен ферибот - Ноевия ковчег, като за финал на едната програма обикновено служеше някоя от хипотезите за изчезването на страшните гущери (особено ефектна беше тази с инфрачервеното лъчение, което подобно на гигантска микровълнова печка изпичаше всичко живо само за няколко часа), а на другата – нескопосното акостиране на многострадалния сандък на връх Арарат... Колкото и странно да изглежда обаче, не след дълго тъкмо тези две дестинации се превърнаха в символ на баналността и предизвикваха единствено снизходителни усмивки не само у колегите, но и сред по-взискателните клиенти. Трябваше да понапънем мозъците си и да предложим нови забавления: тим билдинг в елитна самурайска част например с последващо участие в печално прочутата битка при Нагасино (естествено участието в битката се заплащаше допълнително, тъй като включваше оцеляването в нея) или пък шопинг тур на пазар за роби (съответно робини) в Склаве, селце в някогашна югозападна България, на който пазар според множество достоверни предания е бил изтъргуван самият Спартак - един от най-известните роби в света, имал лошия късмет, пак според тези и други достоверни предания, да се роди не къде да е, а в същото това село. Което веднага даваше възможност за съпътстваща шопинга познавателна беседа на тема “Никой не е пророк в родния си край”... Да не говорим за множеството по-скромни оферти от рода на закуска с Калигула, нощувка в покоите на младата Ксавиера Холандер по системата ол инклузив, работен обяд с Ленин, Сталин, Хитлер, Атила и Чингис хан, като всеки един от петимата можеше да бъде заменен с друг по предварителна заявка. И тъй нататък, и тъй нататък...
Но и това не задоволяваше проклетите клиенти – те искаха още и още!
Наложи се да задълбаем в самата фина структура на времето, да проникнем в неговата многовариантност, да изследваме паралелни светове, съществуващи с отклонение една-единствена милисекунда, на които туристът попадаше според реакцията си към определена ситуация. За нас, професионалистите, това бяха особено неприятни изпитания, тъй като накрая обикновено се налагаше да издирваме като копои заплесналите се из световете клиенти, досущ както някога са ги издирвали и събирали из Лувъра или Ермитажа.
Ала и това беше нищо в сравнение с появилите се по-късно екстремни траверси в бъдещето, за които просто не ми се говори!
През това време, докато балансирахме по острието на бръснача, рискувайки да останем завинаги я в поредната ледникова епоха, я в импозантните висящи градини от времето на Навуходоносор (и съответно да бъдем одрани живи, както са обичали да правят тогава), Космосът се беше разлетял достатъчно, та да ни позволи да предприемем поредния рязък завой и да се впуснем отново в търсенето на все още неопознати светове. Естествено искахме го не ние, искаха го нашите тъй прекрасни туристи! След безбройните изтънчени перверзии, които им бяхме предложили, те сякаш изведнъж зажадняха пак за нещо просто и истинско като пресен щраусов бут с кисело зеле. И, верни на дълга си, ние и летателните ни апарати отново заопипвахме с безочливо нахалство напращялата гръд на Вселената, надявайки се да изтръгнем из огромната й паст нещо повече от въздишки на досада и разочарование...
Напълно излишно е да споменавам, че при тези груби, похотливи и дори направо безсрамни опити винаги и навсякъде около нас беше онова проклето трибуквено чудовище ГИМ - Глобалната Информационна Мрежа! Във всеки звездолет, във всяка макро - и микрокосмическа таратайка или раздрънкана от употреба машина на времето (а под сурдинка се говореше, че и в нас самите) имаше специално вградено устройство, което позволяваше не само точна локализация, но и постоянна връзка с някой от неизброимо многото Центрове-Майки (нещо подобно някога са наричали сървъри, тоест служители или почти буквално слуги). Само че сега тези „слуги” по презумпция си бяха присвоили господарски функции – виждаха, чуваха и анализираха всичко, което вършим, допускайки ни до себе си, единствено когато сметнеха за необходимо... Тоест връзката, която се поддържаше с тях чрез трижди проклетото ес пи джи (така съкратено се наричаше вграденото устройство) беше преимуществено едностранна.
Разбираемо е, че съществуваше строга забрана да се пътува без напълно изправно ес пи джи, а и на практика това беше невъзможно, защото при евентуална повреда – нещо, което се случваше изключително рядко – маршрутът веднага се променяше по усмотрение на съответния Център-Майка и летателното средство заедно с всичко намиращо се в него се доставяше на автопилот до най-близкия сервиз. Но за всеки случай беше разработена и сложна система от санкции, която специално за нашата гилдия предвиждаше като най-лека мярка доживотното отнемане на лиценза.
След казаното по-горе, тревогата ми, щом видях светването на жълтата предупредителна светлина на екрана на моето ес пи джи, би трябвало да ви се стори напълно основателна. Трескаво засъобразявах. Намирах се почти на границата на ползваемата Вселена. Най-близкият сервиз отстоеше на около сто светлинни години, което при един точен подпространствен преход си беше направо дреболия. От друга страна за какъвто и да е подобен преход трябваше доста гориво, което никога не е било безплатно (а аз в момента не бях особено добре с платежните средства). Свърнех ли към сервиза, трябваше да се прибера обратно, без да съм открил нищо. Тоест, чиста загуба! От трета страна жълтата светлинка означаваше именно предупреждение за възможна повреда, но все още не и самата нея... Явно подпространственият преход нямаше да ми се размине, само че защо да не е в НЕИЗВЕСТНОСТТА, а към някакъв скапан сервиз?
Светлинката постепенно преливаше в оранжева, давайки ясно да се разбере какъв ще е следващият й цвят. Нямах повече време за губене. Стори ми се, че само миг преди Центърът-Майка да вземе нещата в свои ръце, аз стартирах прехода.
Опомних се в Неизвестността. Тутакси хвърлих поглед към проклетото ес пи джи – не излъчваше никаква светлинка, което значеше, че окончателно е излязло от строя. Веднага потърсих координатите си в ГИМ и останах като гръмнат: на монитора не се появи нищо, а и той самият не промени дори на йота отвратителния си катранен цвят. Това можеше да означава само едно – бях извън обхвата на Глобалната Мрежа! Но тъй като тя естествено беше навсякъде, излизаше, че по някакъв начин чисто и просто аз съм напуснал времепространствения континуум на известната Вселена; тоест мен ме нямаше, не се намирах никъде и липсваше какъвто и да е начин за удостоверяване на жалкото ми белтъчно съществувание, което – по всичко изглежда - продължавах да водя... (Когато казвам аз, имам предвид себе си и космолета, разбира се). За всеки случай извърших някои от препоръчителните в такива случаи процедури – с палеца и показалеца на едната ръка натиснах съответната точка между палеца и показалеца на другата, прехапах езика си до степен на едва поносима болка, наведох се напред без да сгъвам колене, докосвайки пода с върховете на пръстите си и тъй нататък... Всичко изглеждаше както трябва. (Неудобно ми е да си го призная, но първата що-годе оформена мисъл, прелетяла през главата ми беше: И какво ще правя сега без ГИМ?!!!)
Не можех да измисля нищо по-разумно от това да се опитам да включа независимата координатна система на космолета. Казвам "да се опитам", защото сами разбирате, че тя не беше работила никога, тъй като бе независима именно от самата Мрежа! Кой ли предвидлив гений я беше създал и кой разсеян конструктор бе забравил да махне това напълно, ама напълно безполезно устройство от нашия подреден свят? В момента не ми оставаше друго, освен от дъното на душата си да благодаря и на двамата. И да се надявам, че системата ще сработи...
Гледах екрана и почти физически усещах как нещо се събужда от сън, който с философско примирение е приело за вечен. Внезапно пред очите ми се появи хаотична плетеница от бледожълти точки и линийки, ала още в следващия миг изчезна, сякаш засрамена от собственото си нелепо присъствие. След няколко безкрайно дълги секунди, през които не спрях да отправям горещи молби към всички известни ми висши сили, плетеницата се показа отново и този път не само че не изчезна, но и вече не изглеждаше толкова нелепа. Велики Боже, та това си беше доста подробно разработена астрокарта! С тази малка подробност, че нищо от космоса, който изобразяваше, не ми беше познато.
Плахо попитах за нашите координати. Системата реагира почти мигновено с приближение, като за по-сигурно очерта една фосфоресцираща точица в долния десен ъгъл на екрана. Значи ние се намирахме тук? Прекрасно! Защото тук означаваше някъде... Вече имах опорната точка, оставаше само като един същински Архимед да преместя каквото е необходимо, там където то трябва да бъде преместено!
Включих търсачката. (Имах прекрасна търсачка от предпоследно поколение. Вярно, скъпичко ми струваше, но в момента ни най-малко не съжалявах, че съм се сдобил с нея.) Отзова се веднага, с готовност да поеме стотици хиляди критерии, по които да прецизира търсенето... Да имаш да вземаш, миличка, я си представи, че в суматохата забравя нещо жизнено важно! Там, където е най-подходящо за мен, космолета и... всичко останало. Ти решаваш. Никога досега не си ме подвела, защото си създадена според всички скрижали на изкуствения интелект. А освен това си наясно със ситуацията не по-зле от стопанина си, на когото впрочем познаваш всяко кодонче...
Този път търсачката се забави много повече от обикновено. По едно време дори реших, че е зациклила, но после съобразих, че сега тя за пръв път работи без помощта на ГИМ. На нейно място със сигурност не бих се справил по-добре; какви претенции можех да имам в такъв случай?
Най-сетне на екрана се появи някакъв резултат. Един-единствен! Трудно можеше да се каже, че затънтеният край, в който бях попаднал, прелива от гостоприемство. И все пак...
Планета от земен тип.
Хуманоидна цивилизация.
Ниво на техническо развитие – три плюс по скалата на Алцхаймер.
(Схващате навярно, че този Алцхаймер нямаше нищо общо с онзи - другия със същото име - за когото в момента от вълнение не можех да си спомня каквото и да било.)
Тъй или иначе, три плюс си беше доста примитивна степен на цивилизованост. За сравнение нашата отдавна беше шест минус...
Космоксенофобизъм – нисък, до незначителен.
Ето кое ме интересуваше особено силно! Космоксенофобизмът, най-общо казано, изразяваше отношението на местните към другопланетни разумни същества, а в случая аз самият определено се явявах точно такова...
Е, какво повече чаках?!
Жребият бе хвърлен.
Рубикон бе преминат.
Аве, Цезар!
Когато дойдох на себе си от поредния подпространствен скок, първата ми работа бе да установя връзка с планетата и да поискам разрешение за кацане. Въпреки всички усилия, обаче, не успях да постигна особени резултати. Радиовръзката се свеждаше до непонятно ломотене и пращене, по екрана пробягваха все същите, до болка познати ми от прехода в Неизвестността, бледожълти точки и линийки, а на телепатичните ми способности явно не достигаха концентрация и фокус. Тъй или иначе, осланяйки се на Общовселенската женевска конвенция, според която всяка планета, населена с разумни същества, е длъжна да позволи - безусловно и по всяко време – кацането на бедстващи астронавти с невраждебни намерения, аз стартирах процеса на автопилотно спускане, като не пропуснах да изпия три мерителни лъжички от сиропа срещу претоварване.
Ала гледката, посрещнала ме в същия миг, в който отворих люка на космолета, ми подейства не по-малко разтърсващо от всякаква гравитационна константа!
Автопилотът ме бе стоварил в центъра на огромна и равна поляна с ниско окосена трева. Може и да греша, тъй като бях прекарал твърде дълго време в затворено помещение, но ми се стори, че поляната е с размерите на поне двадесет и седем футболни игрища, на каквито понякога водехме жадните за зрелища туристи. Цялото това сериозно във всяко отношение пространство бе буквално почерняло от народ! По импровизираните ми изчисления, не по-малко от осемстотин хиляди местни жители очертаваха голям и прецизно построен правоъгълник около космолета, като първите три редици на множеството се заемаха от еднакви по височина и телосложение люде, облечени в черни униформи. (Това беше една от причините да употребя думата "почерняло", а другата - че от мястото, на което бях застанал, не успях да забележа нито един индивид със светла коса, да не говорим за блондинка!) Докато се оглеждах объркано, питайки се дали изобщо някога съм бил свидетел на такова посрещане, множеството пред мен се разполови до петнадесетата си редица и откри тесен и висок бежов цилиндър. Нещо накара цилиндърът да се задвижи и аз още в следващата секунда разбрах, че това всъщност е пътека, която се разстила към мен. Изненадата не ми позволи да забележа веднага онова, което се намираше зад цилиндъра, а и то не беше нищо особено – просто голяма маса от дърво или подобен на него материал, зад която бяха седнали девет души с лъскави одежди, преливащи в различни нюанси на червеното.
Пътеката свърши точно пред първото стъпало на моята стълбичка. Очевидно трябваше да тръгна по нея и да вървя, докато стигна почти до самата маса. Направих го с твърда походка и преднамерено спокоен израз; не бих казал, че вътрешно се чувствах точно така... За мое улеснение в другия край на пътеката имаше кафява хоризонтална ивица - явно това бе мястото, където трябваше да спра.
Изведнъж отнякъде се разнесе музика. Звуците прииждаха могъщи, тържествени и с прекалено сложна или дори изобщо неопределена мелодия, оформящи дълга поредица от акорди. Стори ми се, че нищо не трепна върху лицата на седящите, пък и на цялото множество - всички гледаха не мен, а право пред себе си с някаква безстрастна вглъбеност. Доколкото можех да си припомня от екскурзиите ми в миналото, така някога се е слушал химнът на съответната държава...
Акордите секнаха също тъй внезапно, както бяха се появили. За няколко дълги секунди настана абсолютна тишина, после един от деветимата, този който се намираше точно в средата на голямата маса, тежко се изправи и заговори.
Велики Боже, досега никога не бях чувал такъв глас! Непонятни за мен слова се понесоха с такава мощ над многохилядното събрание, че аз съвсем не на шега си зададох въпроса дали в гърлото на говорещия не е имплантиран мегафон. Във всички случаи казаното от него със сигурност достигаше и до най-отдалечените редици, които се губеха в далечината...
Споменах вече, че не разбирах нищо от изричаното, но и самата интонация беше достатъчно красноречива, особено за опитен в общуването с какви ли не индивиди пътешественик като мен. Кратките отсечени пасажи, изпълнени с невероятно количество гласни, придихания и извивки, прекъсвани от дълги, многозначителни паузи, определено не звучаха дружелюбно, а по-скоро сърдито и обвинително. Имах чувството, че говори някакъв важен чиновник, на когото крайно нетактично са прекъснали сладкия следобеден сън.
Сякаш за да потвърди впечатлението ми, речта свърши с продължително гъргорене, напомнящо мъркането на тигър. Сега беше моментът да се намеся и да поискам нещо, на което безусловно имах право според цитираната по-горе конвенция, а именно – да се говори на някой от петдесет и петте познати ми езика, включително на вселенското есперанто, пробиващо си впрочем доста тромаво път заради своите очевидни недостатъци. А в случай, че различията са прекалено големи и нито един от споменатите езици не върши работа, уважаемият чиновник да бъде така любезен да се обърне към универсалния преводач, с който предвидливо е снабдено неговото ес пи джи...
Помислих всичко това и още в следващия момент установих колко не съм прав. Та нали бях извън обхвата на Глобалната Информационна Мрежа, в Неизвестността, запокитен на свят три плюс по Алцхаймер... Нищо чудно сънливият чичко да не говореше никакъв друг език освен родния си и дори, о, небеса необятни, да нямаше ес пи джи!
Като че ли най-хубавото в цялата ситуация поне засега беше това, че никой не ми обръщаше каквото и да е внимание. Важният чиновник седна и от левия край на масата тутакси се изправи друг. Нямаше нужда човек да е кой знае колко наблюдателен, за да забележи разликата между двамата. Вторият изглеждаше по-сух и невзрачен, някак сервилно прегърбен и с доста по-слаб мегафон в гърлото. Монологът му, освен че беше по-кратък, също звучеше сервилно и умолително, а за капак на всичко завърши с нещо подобно на протяжен вой.
Първият оратор тутакси стана отново, сякаш двамата бяха свързани с невидима лостова система, и сега думите му проехтяха още по-силно и сърдито отпреди. После вторият се надигна на свой ред и жалостивият му гласец достигна неподозирани фалцетни висоти. Сетне пак първият...
Всичко това се повтори между пет и осем пъти. (Не мога да съм сигурен точно колко, защото още на третия път направих плах опит да се намеся като вдигна ръка, но и сега никой не ми обърна внимание.) Тъкмо бях започнал да се питам каква е ролята на останалите седем магистрати – защото вече бях сигурен, че това е съдебен процес – когато важният чиновник направи някакъв знак и двама униформени сръчно опънаха пред дървената маса тежка пурпурна завеса. Възцари се няколкоминутно мълчание, после униформените си прибраха завесата, а от десния край на масата се надигна нисичко тантуресто старче с огромен корем, придаващ му почти съвършена кълбовидна осанка. Старчето направи всички възможни опити да изглежда достолепно и с тържествен глас произнесе само няколко думи.
В този момент се случи нещо, което ни най-малко очаквах. Безмълвната и напълно неподвижна многохилядна тълпа (за нея впрочем почти забравих в хода на процеса) нададе такъв възторжен вик, че звуковата вълна ме накара да залитна. Нечия ръка услужливо ме задържа да не падна. Озърнах се и видях, че тя принадлежи на любезно усмихната млада жена, която на безупречно вселенско есперанто ми съобщи, че току-що съм бил осъден на смърт.
Но как... Защо?!
Днес бил единственият ден в годината, забранен за кацане на космически кораби. Нещо като астрофобична профилактика. Деможест към една малка партия с антиглобалистка насоченост. (Реших, че демо сигурно означаваше демократичен.) И това ми е било съобщено нееднократно, докато съм се опитвал да установя връзка с планетата.
Виж ти, нима бих могъл да зная, след като не говоря езика им?!
Невежеството не е аргумент. Непознаването на законите не отменя действието им. Не гостът, а домакините определят правилата. А след като всичко това безспорно е така, откъде, как и по какъв начин те биха могли да знаят, че не говоря езика им?
Логично, няма що! Мислех да попитам любезната парламентьорка защо не ме бяха предупредили на проклетото есперанто, на което чуруликахме сега ние с нея, но веднага си представих, че ще последва същата схоластична тирада и се отказах. Още повече, дълбоко в мен нещо ми нашепваше, че ситуацията, в която се бях оплел, ще има добър край...
Тъкмо смятах да попитам събеседничката ми (която впрочем изобщо не можеше да се охарактеризира като непривлекателна) как точно изпълняват смъртните наказания на тяхната мила планета, когато ме наобиколиха осем униформени с напълно безизразни физиономии и този пред мен даде знак да го последвам. Докато вървяхме, тълпата стегнато и дисциплинирано ни правеше път, без естествено да спира да крещи от необясним - поне за мен - възторг. Това продължи доста дълго, тъй като двадесет и седем футболни игрища са си сериозно разстояние, особено когато става дума за един обездвижен от работата си космически туроператор.
Най-сетне, щом и последната редица се разполови пред твърдите стъпки на ескорта ми, аз видях къде ме водят. Беше просторна дървена къща, нещо средно между алпийска хижа, финландска вила и псевдопасторално бунгало от времената на Дивия Запад. Униформените спряха и този пред мен мълчаливо ми посочи вратата. Влязох. Бях сигурен, че ключалката ще щракне зад гърба ми и тя побърза да стори точно това. Огледах се. Обстановката беше напълно в съответствие със стандартните изисквания относно подобни обекти за подслон. Тоест в нея нямаше абсолютно нищо забележително, ако се изключи един почти напълно прозрачен предмет в най-отдалечения спрямо мен самия ъгъл. Направих няколко крачки, за да го разгледам по-добре. Представляваше куб с размерите на човешки ръст, пълен с някаква безцветна течност. В куба имаше също тъй пълна с течност пирамида, която опираше с основата си в страните му на височина около една четвърт от тяхната. В пирамидата пък имаше кълбо. В кълбото на свой ред се мъдреше куб, в него – пирамида, в нея пак кълбо... И тъй нататък, и тъй нататък. Реших, че това е някакъв местен артефакт, който ще имам достатъчно време да осмисля преди екзекуцията, и се отправих към банята.
Нищо не може да се сравни с благоуханен душ след съдебен процес, на който си бил осъден на смърт. Проснах се както си бях с хавлията на широкото легло и явно съм задрямал, защото ме сепна усещането за някаква промяна.
Долових я първо с обонянието си, може би най-онеправданото човешко сетиво. Миришеше на току-що приготвено кафе. Предпазливо завъртях глава по посока на кухненския бокс и видях някаква тъмнокоса жена, обърната гърбом към мен, да налива ароматната черна течност в две светлолилави чаши. От ъгъла, под който гледах, не успях да забележа много повече от това, че е облечена само с лека блузка с презрамки и къса пола, която щедро разкриваше великолепно оформени бедра.
Не си спомнях да съм прибягвал до услугите на рум сървиз, откакто се намирах в бунгалото, пък и доста преди това. Тогава каква беше тази посетителка – камериерка или... палач? Как беше влязла? Защо?
Стори ми се най-разумно засега да се вслушам в Първия закон на космонавтиката, формулиран още през дълбоката древност. Той гласеше: "Ако не знаеш какво да направиш, не прави нищо." И за кой ли път да се убедя, че древните са били мъдри хора!
Жената постави двете чаши в тъмнолилав поднос и тръгна към мен. В същия миг всякакви мисли в главата ми се изпариха. Дори и от особения ъгъл, под който я гледах с почти напълно спуснати клепачи (за да не се издам, че съм буден, естествено), си личеше, че е удивително красива. Явно в нейните гени имаше присъствие на поне няколко раси, защото кожата й беше мургава като на мулатка, очите – бездънно светли, в някакво неописуемо с думи съчетание на синьо, зелено и сиво, а походката – грациозна и гъвкава – можеше да се сравни единствено с тази на някогашните африканки или японки, на които се любувахме по време на екскурзиите ни в земното минало.
Тя се наведе да остави подноса на ниската масичка до леглото, на което се бях проснал. Дълбоко изрязаната отпред блузка се разтвори още повече и щедро предложи гледка към големите й, прекрасно оформени гърди с напъпили връхчета. Кой знае как съм се ококорил, защото в този момент жената нададе слаб вик на изненада, залитна, препъна се в ръба на леглото и... се озова върху мен. (Слава Богу, че преди това все пак беше успяла да остави подноса на масичката.) В следващите няколко секунди установих, че под късата й поличка няма нищо, тоест - нищо излишно. Опитах се да изляза от деликатната ситуация чрез поредица отривисти движения. Тя като че ли се стремеше да направи същото, като променяше непрекъснато - с неподозирано енергична настойчивост - ъгъла и честотата на допира. Но когато все пак успя да го стори, вече всичко беше свършило.
Сигурно бях поставил личен рекорд по бързо разпенване на сметаната, както определяше случилото ми се една от великите земни книги за секса. (Впрочем можеше да се спори доколко тя е напълно земна, тъй като научни изследвания сочеха, че за някои от позите, описвани в нея, трябват изпълнители с ръст над два метра, изключително подвижни стави и половин метрови фалоси...) Аз естествено не се вписвах напълно в тези критерии, но това не ми попречи за около десет часа да "преговоря" почти целия си репертоар, натрупван с годините на най-различни светове и нерядко с твърде екзотични в тази област партньорки. Така че ние неуморно преминавахме от поза в поза, изкачихме дървото, почувствахме диханието на бика, отключихме тайната врата, спомнихме си за газелата и великана, минарето, разтворените клещи, цепенето на бамбук, змийските пръстени, клатенето на лодката, свиренето на флейта (няма нищо общо с онова, за което си мислите), постояхме известно време между небето и земята, задъхано и страстно се любувахме на отражението в утринна вода, за да завършим – поне засега – с една от най-сложните асинтак, в предпочитаните от мен (а оказа се и от нея) варианти ладия и могол... Четиринадесет пъти аз забивах отново и отново своя нефритен стълб в нейната топла и дълбока раковина на живота и четиринадесет пъти двамата достигахме в хармония и екстаз разпенването на сметаната! Нямаше никакво съмнение, че като тип любовница моята партньорка, на която дори още не знаех името, беше сигрини – гореща и страстна, безсрамна в любовта, жадуваща наслаждение, бързаща към леглото и непестелива на ласки... А както още пишеше за такива като нея в онази същата велика книга за секса: Тялото им е топло и плътно, гърдите – високи, бедрата – обилни... Мъжете ги желаят винаги и безкрайно ревнуват и страдат, а в леглото изпадат в ярост, която свършва с пълно изтощение.
Ярост, която свършва с пълно изтощение... Трудно можеше да бъде казано по-точно! Бях изцедил силите си до последната капка, въпреки че по време на кратките паузи между сеансите изпихме не по-малко от два литра прекрасно кафе и погълнахме (най-вече аз) невероятно количество отбрани афродизиаци. Не можех и да си спомня дали някога друг път съм изпитвал подобна ненаситна възбуда. Странни мисли витаеха в главата ми. Какво всъщност се случваше? Това последното неназовано желание на смъртника ли беше или... самата екзекуция? (На няколко пъти по време на нашите креватни упражнения ми се стор,и че течността в пирамидата избълбука и към върха й политаха сребристи мехурчета.) Прекрасната млада жена със съвършени форми, които бях опознал едва ли не сантиметър по сантиметър, сега лежеше гола и видимо доволна по гръб до мен, а все още учестеното й дишане повдигаше и спускаше нейната висока гръд. Всъщност тя... живо същество ли беше?
Дошъл бе редът на думите. И партньорката ми заговори. Вселенското й есперанто беше едновременно напевно, шипящо и накъсано, сякаш и в него си даваха среща няколко раси.
Да, моята проницателност е удивителна. Както и наблюдателността, щом дори в разгара на екстаза съм успял да забележа мехурчетата. Защото тези мехурчета са душата ми! Душата ми бавно и неусетно е напускала тленното тяло и се е преселвала в паметта на това удивително химично съединение, чиято простичка молекула съдържа два водородни и един кислороден атом.
Паметта на водата! Някога, много отдавна, бях попаднал на обемист научен труд по този въпрос...
А оттам е поемала нагоре към космоса или по-точно към онзи негов ефирен слой, който ние, земните жители, твърде егоистично сме решили, че принадлежи единствено на нас и сме нарекли ноосфера.
Колко погрешна, колко наивна представа имаме за себе си! Само един пример - кое определяме като свое най-ценно качество? Разумът? Чувствата? Талантът? Саможертвената готовност да откриваме? Глупости! Нашето най-ценно качество са десетте милиона живота, съдържащи се във всеки грам от семенната ни течност. Би трябвало отдавна да сме го разбрали, защото поне досега не е известно друго разумно същество с такъв креативен потенциал...
Спомних си – внезапно и неизвестно защо – архивни филмови кадри, запечатали първите срещи с извънземни от тъй наречения тогава „четвърти вид”, тоест твърде много приличащи на отвличания... Действително другопланетяните винаги изследваха с особено внимание половите и детеродните ни органи!
А като се има предвид, че всяка еякулация изстрелва средно около десет милилитра от същата тази скъпоценна течност, числото нараства с още една нула. Сто милиона... Какво правим ние с тези сто милиона? В най-добрия случай – създаваме един живот, рядко два или три. Сиреч, оползотворяваме милионна част от процента. И това ако не е разхищение!
Тук най-сетне успях да я прекъсна.
Да не би да иска да каже, че...
Точно така! Тя е изкуствено създаден биоорганизъм със съвсем определени функции. В тялото й са кодирани идеалните условия за съхранение на тези милиард и половина потенциални живота, които съм влял в нейната утроба по време на сексуалните ни занимания. Съхранени и опазени достатъчно дълго време... Не мога да отрека, че освен всичко друго ми беше приятно, нали? (Търсачката, лишена от всевластието на ГИМ, явно ме бе подвела. Този свят определено не отговаряше на три плюс по Алцхаймер!)
Боже мой, но какво ще прави с милиард и половина...
Планета.
Малка, спретната, новопоявила се планета.
Ако нямам нищо против, могат дори да я назоват Скриперия.
Със същества, оплодени изкуствено (някога май са му казвали ин витро) и притежаващи точно определени качества. В моя случай сигурно ще бъдат... рейнджъри. Звездни рейнджъри.
В моя случай? Значи е имало и други като мен?! И всички те са се приземявали в единствения забранен за кацане ден...
Нима се съмнявам? Нима подсъзнателно съм останал в мрачните времена, когато хората все още са се питали дали има други разумни същества освен самите тях?
Тоест, вече функционират... много такива планети?
Да, много са. Но недостатъчно.
Недостатъчно за какво? Каква е крайната цел на всичко?
Крайната цел може да бъде само една. Превъзходство. Доминация. Победа. Триумф... Думи за това колкото искам!
Представих си как тези милиардни армии тръгват да завоюват космоса, пробиват Неизвестността, попадат в мрежата на ГИМ... и изведнъж всичко ми заприлича на нещо много познато. Войните за черния пипер! Отначало, когато при екскурзиите ни в миналото попадахме на тези жестоки сражения, ние, туроператорите, не разбирахме как хора могат да се избиват безмилостно заради някакви дребни, сбръчкани, пикантни зрънца. Оказа се, че истината е малко по-различна – смятало се е, че черният пипер увеличава потентността, а оттам и превъзходството на една нация над другите...
Изведнъж се почувствах адски уморен. Всичко се повтаряше отново и отново, сякаш бе попаднало в безкрайна спирала. И ако зърното не умреше, оставаше си само, но умреше ли - принасяше много плод...
Макар и с непрестанно напускащи ме сили, успях да хвърля един последен поглед към странния предмет в ъгъла. Течността в пирамидата продължаваше да бълбука и към върха й от време на време се стрелваха сребристи мехурчета.
Душата ми!
Душата ми не им трябваше.
Вече можех спокойно да затворя очи, защото бях сигурен, че тази история ще достигне до вас, а това означаваше, че моето собствено безсмъртие е двойно гарантирано.
Какво повече би желал един скромен космически туроператор?

Назад

Всички статии на Брой 07-08, 2011

IN MEMORIAM

Жак Туиндер - благотворителят и есперантистът

ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ

Управителен съвет през юли
Общо събрание на федерация "Спорт за хора със зрителни увреждания"

ЕВРОПЕЙСКИ ПРАКТИКИ

Време e за действие

ЕСЕ

Памет за историята

ЗАБАВА

Хумористична страница

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Силистра
София
Шумен
Пловдив
Казанлък
Бургас

ИНТЕРВЮ

Градът е длъжник на хората с увреждания

ИНФОРМАЦИЯ

Национален алианс за развитие търси съмишленици

КОНКУРС

Зрящи сърца

ОФТАЛМОЛОГИЯ

Пазете очите като очите си

ПРОЕКТИ

Светлинка в тунела

СЪОБЩЕНИЕ

Помощни технически средства

ТВОРБИ ОТ СЛЕПИ АВТОРИ

С духа на Апостола в сърцето
Град в планината
Сексът и светът