Брой 10, 2011

Тема: РАЗКАЗ

Това се случи на малък далматински рибарски остров

Тя никога не е виждала слънцето. Само милувката на топлите му лъчи чувстваше върху младото си лице. Тя никога не е виждала синия лазур на Адриатическо море, но люляна от вълните му за нея беше наслада и радост, и удоволствие. Не е виждала нито майка си, нито баща си, само като ги галеше нежно, тя опознаваше мазолестите им ръце и знаеше добре всички бръчки на лицата им...
Тя никога и нищо не беше виждала, защото е сляпа по рождение. От дълги години живееше в училището за слепи и само през лятото, по време на ваканцията, се връщаше при своите близки. Сега тя отново си беше в нейното рибарско село на далечното, изгубено в морското пространство, малко рибарско островче.
***
Щастлива беше да избяга за известно време от големия шум на големия град, където учеше. Но, седейки върху палубата на леката платноходка, която палаво подскачаше върху пенливите вълни, и нежно галейки косите на седемгодишното си сестриче, тя мислеше за този голям град, където ще се върне след ваканцията, за да завърши последната си учебна година, и където благодарение на своите сръчни ръце ще получи и работно място.
О, как тя отдавна мечтае за своята първа заплата! За всичко, което ще купи с нея! В своето въображение вече беше уточнила за какво ще похарчи всяка стотинка. На майка си ще купи кърпа за глава от най-хубавата чиста коприна... Усмихвайки се, тя си представяше как селянките ще гледат майка й, когато в неделя излезе с тази кърпа.
Всички ще пожелаят да я докоснат, за да преценят качеството й, а майка й гордо ще каже, че Златица е купила… Да, Златица, която сега работи в големия град и изкарва толкова, че от време на време може да им помага... А на баща си?... На него тя ще купи нова лула от розово дърво, защото старата му я глътна морето миналата пролет, когато той хвърляше мрежите и бурята го изненада. Ще се зарадва баща й от този подарък... А на брат си? Той вече е кандидат за женене и има право да пуши, без да се крие. На него ще купи красива сребърна табакера, та когато я извади от джоба си всички момичета да го гледат с възхищение...
Нa сестричката си Mapе тя ще купи непременно голяма кукла, която, като я притискаш, казва нежно - "Мамо, Мамо!". С каква почуда детето ще отвори черните си като въглени очички!
Внезапно голяма вълна удари палубата на лодката и множество капки като от душ намокриха цялото й тяло. Тя потрепери и се сви, и замечтаността й се разлетя като сапунен мехур... Инстинктивно почувства това, което брат й, седнал безгрижно до руля, не забелязваше.
Неусетно твърде се бяха отдалечили от брега. По крясъците на чайките тя почувства, че приближава буря, макар че слънчевите лъчи още топлеха и блестяха.
- Марио, да се връщаме! Забелязваш ли, приближава буря?
Марио само се усмихна под мустак и със звънкия си глас малко насмешливо отговори:
- Не се безпокойте, госпожице от големия град, и не ми причинявайте главоболие!
Тя замълча, но цялата бе под напрежение. Не, тя не грешеше. Приятният ветрец вече не подухваше. Платната на лодката не шумяха весело, а бръмчаха под непрекъснато засилващия се напор на вятъра. Леката платноходка подскачаше по вълните като кон, който прескача препятствия.
- Марио, да се връщаме! В края на краищата не сме сами, Mapе може да се изплаши от вълните.
- Ами, Маре е рибарска дъщеря! Ние не се страхуваме от морето, като тази наша сестра, която съвсем се е погражданила. Нали, Маре?
Момиченцето нищо не отговори, само по-силно се притисна към сестра си. Марио, стискайки руля в силните си ръце, весело си подсвиркваше и видимо се наслаждаваше на сръчното си управление. Той също забеляза, че времето се влошава и вълните се увеличават, но поради мъжката си гордост, не искаше да се подчини на "женската мъдрост"...
Изведнъж усмивката изчезна от лицето му. Ето, там, изотзад на далечния хоризонт, се появи зеленочерен облак, който мълниеносно се разширяваше и ръкоподобните му краища заплашително заграбваха пространството. Светкавица пробяга по небето и се загуби в пространството. Ехтяха страховити гръмотевици.
- А! По дяволите! Ние даже и ще се намокрим! - мърмореше си Марио и маневрираше, за да насочи платноходката към брега.
Но беше вече малко късно и той осъзна това. Леката платноходка упорито се бореше срещу вятъра, за да приближи брега, който едвам се забелязваше. Бурята бързо се приближаваше... Слънцето съвсем се скри зад черната облачна завеса. Притъмня. Вятърът зави като вълк и вълните затанцуваха бясно, морето като че ли вреше и кипеше. Бурята атакуваше с всичката си дивашка, бясна сила.
Носена като орехова черупка от огромните вълни, след една нова атака на вятъра платноходката се преобърна.
- Марио! - изпищя малката Маре. В същия момент силни ръце я уловиха и познат глас успокои детето:
- Маре, не са страхувай! Маре, брат ти те носи, не се страхувай!
Борейки се с вълните със сестричката си на ръце, той изкрещя с все сила към сестра си, мярнал я сред вълните.
- Златица! Плувай по моя глас! Не се страхувай за Маре, аз ще я нося!
- Е-е-e! - като ехо се чу отговорът й. Разбрала, че Маре е в ръцете на брат й, това я успокои и тя заплува с мощни движения на крайниците си, водена от неговия глас. Тя плуваше смело, без страх, макар че понякога вълните я заливаха през глава. Да, тя е дете на морето!... От време на време брат й я викаше, а тя му отговаряше. Порейки вълните, тя плуваше като сирена... След известно време й се стори, че по-рядко чува гласа на брат си и че се отдалечава сред бученето на вятъра и ударите на вълните...
- Марио! Марио-о-о! - тя го зовеше, но гласът на Марио не се чу повече. Тя беше сама. Сама... В тоя ад на стихиите и без гласа на брат й, който да я ориентира. Обаче тя не отстъпваше пред ужаса. Плуваше в посоката, откъдето беше чула за последен път гласа на Марио. Напразно... Беше невъзможно да се спазва посока в морето, което адски кипеше.
Времето бавно минаваше и вече чувстваше умора. За да пести сили, се остави на вълните. "Марио сигурно вече е стигнал брега." - мислеше си тя – "и те ще дойдат да ме търсят. Те знаят, че аз плувам като риба. И ако се оставя на вълните, те ще ме приближат до брега." Но освен свистенето на вятъра и бученето на вълните, друг шум не се чуваше. Но тя се надяваше. От време на време, за да си даде сама кураж, тя викаше:
- Марио, Ма-ри-o!
Минутите се превръщаха в часове - колко дълго бе носена от вълните?...
Само да не загуби кураж, да не мисли, че е възможно да се удави! Искаше да живее... И мислено тя премина през целия си живот, припомняйки си приятелите и приятелките. Винаги ги разпознаваше по гласовете им – "вял глас", "черен глас", "зелен глас"... Няколко пъти от гърдите й се изтръгваше и някое име като въздишка. Изморена, много вече беше изморена. Това море, което е нейната първа люлка... Не, не може да й бъде враг… Да я лиши от живота...
***
В малката каменна селска къща майката, заета със своите домашни работи, не забелязваше промяната на времето. Бащата, който заедно с другите рибари от селото последните две нощи лови риба, почиваше в другата стая. Напорът на вятъра блъсна широко отворения прозорец, бащата се разбуди и видя покритото с гъсти облаци небе.
- Идва буря, тази нощ не ще можем да ловим риба - промърмори си той.
Отиде до прозореца и огледа просналата се пред погледа му морска шир. Мълнии цепеха потъмнелия хоризонт и вълните се разбиваха в крайбрежните скали. Лицето на стария рибар помръкна. Отдалечи се от прозореца и с бързи крачки влезе в кухнята, където жена му переше.
- Децата нали се върнаха? - попита той.
- Навярно... Не зная! - отговори тя.
- Идва буря, по дяволите, и бих предпочел да ги видя вкъщи! - каза отново и като си взе дрехата и шапката бързо излезе.
На малкото островно пристанище рибарите бяха заети с укрепването на лодките и корабчетата. Бащата огледа пристанището, но не откри своята лодка на мястото й до брега.
- Приятели, да сте видели Марио и нашата лодка?
- Марио ли? Не, никой не го е виждал! - отговориха му.
- Той да не е с платноходката? - попита един младеж.
- Да, веднага след обяда излязоха със Златица и Маре... И още не са се върнали! - лицето му стана загрижено и напрегнато.
- Ай, по дяволите! Сигурно са отишли далече, а бурята вече връхлетя върху морето! - каза мъж на средна възраст.
- Ех, деца, деца! Никога не са разумни! - каза един старец.
- Страхувам се, че платноходката няма да издържи на тази буря, въпреки сръчността на Марио.
- Той е опитен рибар. Би се върнал досега, ако би могъл, още повече че и децата са с него! - додаде друг рибар.
- Да не губим време! - каза един висок здравеняк. - Ето ви моята моторна лодка. Вие знаете силата й, с нея лесно ще устоим на големите вълни. Елате няколко човека и да вървим да ги търсим!
След тези думи няколко рибари се качиха в моторницата, между първите беше и угриженият баща. В това време притича майката, следвана от групичка селяни.
Изпълнени със страх очи оглеждаха изпитателно морето, но нищо друго не се виждаше освен надигащите се огромни вълни.
***
Вече цял час смелите рибари с моторницата обследваха близкия около брега район. Нищо не намериха, малко на запад се намираше малко скалисто островче и те се отправиха към него. Въпреки силния вятър, те непрекъснато викаха и оглеждаха морето, търсеха.
И ето! На върха на скалата седеше и размахваше ризата си Марио, притиснал към гърдите си седемгодишното си сестриче Маре.
Опасно бе приближаването до скалите, в които вълните бясно се разбиваха. Обаче сръчни ръце успяха да хвърлят на младежа стоманено въже, което той завърза за скалата, а с друго въже завърза сестричката си за себе си. Пълзейки като маймуна по въжето, с помощта на всеотдайните си приятели, след много усилия и напрежение той стигна до лодката.
- Намерихте ли Златица? - беше първият му въпрос.
Като чу отрицателния отговор, очите му се напълниха със сълзи... С няколко думи той разказа какво им се бе случило и как с Маре на гърба, благодарение на късмета и калените си мускули, бе стигнал до скалистото островче. Но, Златица... Борейки се с огромните вълни, нея повече не бе видял и чул отдавна. Всички мълчаха. Бащата нежно галеше мокрите коси на Маре, която тихо плачеше в прегръдката му и с пълни със сълзи очи оглеждаше ширналото се пред него море... Тя, нещастната му дъщеря... Тя... Не, не! Той не можеше, той не искаше да вярва, че е загинала. Той положи момиченцето на дъното на лодката и с изпълнен с печал поглед извика:
- Продължаваме да търсим!
Всички кимнаха в съгласие.
- Марио, къде я видя за последен път? - попита един стар морски вълк. Марио се раздвижи. Гледайки под треперещата си ръка на запад, той напрегнато оглеждаше повърхността на морето.
Моторницата потегли отново.
***
Три часа търсиха безрезултатно. Очите им се умориха от напрегнатото оглеждане, малко по малко морето се успокояваше.
През това време, нямайки повече сили да плува, Златица легна по гръб и се остави на капризния танц на вълните. Крайниците й се схващаха. Тя бе толкова изморена. "По-добре щеше да е, ако не знаех да плувам, отколкото това бавно давене." - си мислеше тя горчиво. И все пак, от време на време почти автоматично викаше:
- Марио! Ма-ри-ооо!
- Ехе! Ехе-е-е! - долетя ехо от прегракнали гласове. Тя изтръпна и не повярва на слуха си.
- Златица! Златица!
Гласовете вече се чуваха по-близо.
- Марио! Татко! - радостно извика тя и, почувствала нови сили, заплува в посоката, от която се чуваха гласовете.
***
Небето беше още покрито с облаци, но няколко слънчеви лъча ги пробиха и огряха множеството, което онемяло стоеше на брега.
Моторницата влезе в пристанището... Затаили дъх, всички трескаво очакваха. Бавно се доближиха до брега. Старият рибар, подпирайки дъщеря си, Марио, който носеше сестричката си Маре, която спеше на рамото му, и всички останали слязоха на брега.
- Спасени са! - екнаха радостни викове.
Майката, с мокро от сълзи лице, притича, като викаше, заеквайки:
- Децата ми! Децата!
Всеки желаеше да попита нещо, да узнае къде и как са ги спасили...
- Оставете ги, нека първо да си починат! - промърмори някой от спасителите - Ние също от това се нуждаем най-вече. После ще можете да побъбрите, кой каквото го интересува. Само едно желая да ви кажа. Погледнете Златица! Нашата Златица, над която вие понякога се надсмивахте и я наричахте "госпожичката от големия град"... Знайте, че тя сама геройски се бори с грамадните морски вълни! Тя ни доказа, че е истинска рибарска дъщеря... Дъщеря на морето. Гордейте се с нея!
Цялото множество мълчаливо придружи спасените и родителите им до вкъщи.. Занемял, бащата застана пред прага и само със силното си ръкостискане благодареше на приятелите си рибари.
Слънцето се появи отново, поздравявайки ласкаво островчето, загубило се нейде в морската шир.
***
Никога тя не ще види колко остаря майка й, колко посивяха косите на баща й през този фатален следобед. Само, опипвайки нежно техните лица, ще открие бръчки, които преди това не знаеше...

Сръдж РАНДЖЕЛОВИЧ
Превод от есперанто: Владимир ЖЕЛЕВ

Назад

Всички статии на Брой 10, 2011

90 ГОДИНИ ССБ

Заедно по трудния път към светлината

АБОНИРАЙТЕ СЕ

Уважаеми читатели,

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Кюстендил
Казанлък
Бургас
Горна Оряховица
Пловдив
Добрич
Левски

ЛИТЕРАТУРА

Жадни искрици пият светлината на мрака...

ПРОЕКТИ

Важен е стартът

ПЪТЕШЕСТВИЯ

Минало и настояще в едно

РАЗКАЗ

Това се случи на малък далматински рибарски остров

СПОРТ

Пореден национален турнир по шахмат
И отново купон край водоема

ТЕМА

За криминализация на деянието - Изоставянето на деца в институции